Мари Кордоние
Мнимата дукеса (13)

ТРИНАДЕСЕТА ГЛАВА

— Ужасно са се скарали. Негово величество е страшно разгневен на Мосю.

Мадам Трувен се приближи до Виолен, за да й разкаже най-подробно последните клюки. На раздяла Виолен й бе обещала да продължи и в бъдеще да прави лековитата напитка за Мадам. Посещенията, които продължаваше да прави в сградата за пощальоните на Тюйлери, бяха единственото разнообразие, което си позволяваше в тези летни дни, в чиято безмилостна жега Париж се задъхваше.

Раймон дьо Мариво изглежда не се интересуваше как тя прекарва деня си, когато не се случеше да я потърси, потънал в мрачните си мисли в библиотеката или в своите покои. Госпожа Трувен обаче се възхищаваше искрено от младата жена, която най-безцеремонно се бе отказала от службата си при Мадам и бе се замогнала по такъв невероятен начин!

Някогашните й другарки изобщо не биха могли да разпознаят елегантната дама с тъмна маска, която се срещаше с началничката на гардеробните. Шептеше се нещо, че и Трувенката ходела при една от ония гледачки, дето са пощурили цял Париж. Занаятът с предсказването на бъдещето и допира със свръхестественото процъфтяваше.

— Но как е възможно? — Виолен се дивеше на всичките тези приказки, просто за да направи удоволствие на мадам Трувен. За нея бе от значение не толкова тази жена, колкото чувството, че може да разговаря с човек, който й се възхищава и я приема независимо от съмнителния живот, който водеше.

— Ами защото Мосю иска да има повече власт, по-силно влияние! Със смъртта на вдовстващата кралица той загуби мощна застъпница пред Негово величество. А сега просто търси някакво върховно и категорично доказателство, че е над всички останали благородници в двора. Настоявал, че Мадам не може да седи на обикновен стол, когато посещава кралицата, трябвало да бъде специално кресло, с подлакътници…

Виолен, която нямаше понятие от изтънчените подробности на дворцовия етикет, не проумяваше как е възможно кралят да приема един такъв каприз като посегателство върху собствената му власт и положение.

— И няма да удовлетвори молбата му — продължи мадам Трувен. — Ами иначе ще излезе, че Мосю и Мадам са на едно равнище с краля и кралицата. Разправят, че Мосю го бил молил със сълзи на очи, но кралят не благоволил да отстъпи ни на йота. А може пък да е толкова нелюбезен с Мосю, задето Валиерката му правела ден след ден сцени. Не иска да разбере, че звездата й нещо помръква. Говорят хората, че искала да се оттегли зад стените на някой манастир. И без друго след всяка разправия търчи при кармелитките да се моли.

Името на някогашната придворна дама на Мадам се споменаваше в Тюйлери само шепнешком. Това не пречеше обаче връзката й с Негово величество да се коментира с нескрито злорадство в най-малки подробности. По време на церемонията на обличането Мадам се забавляваше именно с тези подробности, а фактът, че плахата, нежна Луиз се е превърнала в прецъфтяла красавица, мъчена от пристъпите на своята бременност, я караше направо да ликува.

— Казват, че от тена й не е останал и помен, грижите я загрозявали. Ами тя просто отегчава краля, след като не може да му предложи вече нито тръпката на завладяването, нито пък изтънчено остроумие.

Виолен изпита съжаление към пренебрегнатата фаворитка. Не изпитваше удоволствие да се надсмива над една жена, която бе допуснала грешката да се хареса на краля. Но човек не може да избира в кого ще се влюби, знаеше го от опит. Влюбването те сполетява като болест, като неизлечима треска.

— А Мадам, как е тя? — опита се Виолен да смени темата, и облечената в черно матрона веднага изпусна многозначителна въздишка.

— Ами със здравето не е кой знае колко добре, но види се че връзката й с краля май отново се заздравява, въпреки тези глупави намеси на Мосю. Тя проумя най-сетне, че може да бъде довереница на краля, след като не може да бъде негова любовница. Сега вече редовно се появява на вечерите с игра на карти у кралицата. Мосю изобщо не се интересува. За него съществува само кавалерът дьо Лорен. Много е възможно зад тия негови опити за повече власт да стои именно този ужасен човек, който се вижда вече като втората власт в държавата. Господ да ни пази от такива като него! Това ще е краят на кралството!

По пътя за дома Виолен имаше достатъчно време да мисли за всичките тези сплетни. Отдавна не бе валяло, вечната кал по улиците се беше превърнала в прах, който покриваше всичко. Сега можеше да се върви без неизбежните иначе дървени обувки, които се обуваха върху другите обувки, за да ги предпазят от кал й мръсотия. Виолен обичаше да върви пеша през големия град. Наметната в скромна пелерина, с маска на лицето, тя се опитваше да опознае малко повече Париж.

Веднъж отиде дори чак до Рю Шапон, за да даде на смаяната си сестра претъпканата кесия, която Раймон дьо Мариво й бе дал за дребни женски разходи. Виолен нямаше нужда от пари, а Елен избухна в сълзи на благодарност. Виолен накара сестра си да се закълне, че Бавоало няма да узнае нищо за тези пари. Ала запази мълчание по всичките други въпроси, с които я отрупа Елен, Не беше по силите й да обясни на по-възрастната си сестра, какви чувства я приковават към виконта. Чувства, по-силни от гордост и чест. Но въпреки това Виолен си бе тръгнала със странното чувство, че Елен е разбрала много повече от онова, което показва.

Тя се промъкна в Отел дьо Мариво през една от градинските портички. Беше я открила случайно една сутрин. Качи се в стаите си и внезапно се озова пред един разлютен мъж, който със заповеднически тон пожела да му даде сметка, къде скита. Лаура се бе свила в един ъгъл, личеше си, че виконтът се е карал на камериерката, задето не знае къде е господарката й.

— Къде бяхте? Как е възможно да изчезвате така, без да кажете нито дума?

Виолен направи знак на Лаура, че може да си върви. Момичето направи реверанс и изчезна. След това младата жена изправи гръб, свали наметката, и внимателно взе в ръка маската от лицето си. Едва след това Виолен спря поглед — продължителен и замислен — на разгневения мъж.

— Бях на разходка. Не сте ми казал, че не бива да напускам къщата. Мислех, че имам пълна свобода. А вас ви нямаше. Вие къде бяхте?

Това нападение дойде толкова неочаквано, че виконтът отвърна съвсем машинално:

— Продадох офицерския си патент, след като вече няма да ми трябва… Защо се интересувате?

— По същите причини, по които и вие искате да знаете за моите разходки, мосю.

Стоеше изпъната пред него, вирнала малката си брадичка, въоръжена със същото онова хладнокръвие и онази дързост, които не преставаха да го изненадват у това малко създание отново и отново. Виолен се втурваше с готовност в схватки, които не й бяха нито по силите, нито пък отговаряха на положението й. Ала точно това му харесваше у нея.

— Липсвахте ми, малка дукесо. — Не го бе доизрекъл, когато за своя изненада разбра, че появата й е пропъдила сякаш с един замах цялото му лошо настроение. — Не ми е приятно да не ви заваря, когато се прибирам у дома.

Виолен не се отдръпна, когато виконтът я притегли в прегръдките си и я целуна. Отдавна бе приела факта, че животът й му принадлежи. Че го обича. Обичаше го толкова много, че би могло да стигне и за двамата. Достатъчно за всеки ден и всеки час докато е жива.

— Как така сте продали офицерската си грамота? — Тя се реши да зададе този въпрос по-късно, когато гневът на Раймон бе попреминал и той се бе излегнал удобно в един фотьойл, загледан как тя разресва разпуснатите си коси. — В края на краищата за един войник има и други поприща, не е само бойното поле!

— Ами да! — младият мъж сбърчи чело подигравателно. — Ето, чакам да ме поучите, скъпа моя умнице! Изглежда че тайно сте се образовали и по тези въпроси.

Виолен не понасяше да й говорят с такъв тон, но за момента реши да не обръща внимание на явното пренебрежение. Сега не й трябваха спорове. Просто искаше да му внуши една мисъл, която я занимаваше вече от няколко дни. Точно сега бе моментът да посее в съзнанието му тези семена, за да поникнат.

— Онова, което зная, съм го научила от вас, господарю! — каза тя сериозно. — Вие определихте войната като най-възвишеното занимание на един благородник, което му дава възможност да докаже своята храброст. Едно занимание, което ще го издигне в очите на неговия крал, за да го отличи за смелостта му. Така казахте, нали? И същевременно пак вие бяхте този, който твърдеше, че заради липсата на знания и дисциплина животът на този възвишен благородник е излаган на смъртна опасност. Че във всяка битка се дават много повече жертви, отколкото е необходимо.

Виконтът се надигна, вперил смаян поглед в нея. Виолен беше единствената жена, която си бе дала труда да се вслуша в схващанията му за кралската армия и сега му ги излагаше, и то съвсем точно.

— Защото си спомням, че смятате за абсурдна сегашната система на снабдяване, при която провинциите са длъжни да осигуряват издръжката на частите, разквартирувани по техните места. Нали казахте, че е необходима нова организация на снабдяването и че ще е много по-лесно, ако се премахнат нарядите за реквизиции, срещу които толкова протестират и селяните, и търговците?

— Господи! Моето малко войниче! Какво е това? Цяла лекция за недостатъците в организацията на кралската армия? — Раймон дьо Мариво бе колкото поразен, толкова и развеселен.

— Не, това е само една идея. — Виолен го гледаше с големите си сериозни очи. — Защо обръщате гръб на армията като обиден любовник? Защо не помогнете да бъдат спасени толкова много човешки живота? Защо не запишете на книга всичките тези ваши идеи, предложения, размисли и концепции и не ги представите на краля? Онова, което съм чула за него, ме кара да вярвам, че той цени компетентните хора и че страшно държи да не се повтарят грешките от миналото.

Виолен говореше разпалено, размахвайки в ръка четката за коса. Беше прекрасна, като цвете, разперило венче към слънцето, което изобщо не осъзнава хубостта си. Последните няколко седмици бяха изчистили сенките под очите й и бузите й, и бяха придали на кожата й розовия седеф на доволството. Нейният вид, с тези непринудени движения и жестове, докосна някаква струна в сърцето на младия мъж, за чието съществувание той не бе и подозирал до този момент.

— Не виждам как… — промълви той разсеяно и само той единствен знаеше, че има предвид не само пламенната реч на Виолен.

— Разработете концепция за новата организация на армията! — повтори тя натъртено. — Сам споменахте, че много скоро е възможно Франция в качеството си на съюзник на Холандия да бъде въвлечена против волята си в конфликт с Англия. При това положение сега кралят ще е заинтересуван повече от всякога да укрепи силите и дисциплината на своите войски.

— Не сте пропуснала ни думичка от нашите разговори! — учуди се младият мъж.

— Защото ви слушам — кимна Виолен. — Нима е толкова необяснимо? Защото искам да зная какво мислите, какво става в съзнанието ви.

Реши, че не бива да казва повече. Вече знаеше, че Раймон дьо Мариво има лесно ранима гордост, която не допуска външна намеса. Той сам си поставяше изисквания, каквито биха изтощили дори здрав мъж. Да не говорим за човек, който не се бе излекувал от последиците на едно дълго пренебрегвано заболяване.

— Харесва ми че имате такива странни вкусове. — Виолен потръпна от заядливата подигравка в тези думи. — Не искате ли да докажете логическото си мислене в една игра на шах?

Разбира се, как бе могла да помисли, че той ще се остави да бъде въвлечен в една сериозна дискусия? Само в много редки случаи тя успяваше да намери пукнатини в безупречното му самообладание. Както преди малко, например, когато не я бе заварил в къщи и така необичайно се бе притеснил за нея.

Междувременно обаче той отново бе успял да се скрие под бронята си от непреодолима гордост и обезоръжаваща надменност. Слушаше я, усмихваше се дистанцирано, като оставяше впечатлението, че прави и едното, и другото, само защото не иска да я засегне. Защото желае неговата хубавка малка играчка да е в добро настроение и да му служи за забавление.

— Обещайте ми, че поне ще направите опит да подредите предложенията си и да ги запишете! — настоя тя въпреки всичко.

— Но в такъв случай ще играете ли с мене шах?

Всичко ще направи за него. И той го знае много добре — усмивката му го доказа, като я видя, че кимна.

— Не гледайте така тъжно, моя малка мнима дукесо! — подразни я той нежно. — Тази ваша идея, съвсем не е толкова лоша! Ще я оставя да отлежи в главата ми. Но само, ако се усмихнете…

И Виолен се усмихна. Толкова го обичаше! Това, че в усмивката й имаше сълзи, той, разбира се, така и не забеляза. Както не обърна внимание и на лютата дребнава битка, която баронесата бе повела срещу нея. След онази разправия, на която Виолен бе станала неволен свидетел, дамата избягваше вече откритата конфронтация, ала владееше до съвършенство тактиката на малките, унищожителни убождания с карфица. И тази вечер Виолен стана жертва на нейната скрита злонамереност.

Раймон настояваше да се хранят заедно на голямата маса в трапезарията. Виолен бе облякла една от онези приказни рокли, ушити специално за нея. По начина, по който баронесата бе свила устни, Виолен разбра, че тя регистрира и най-малките подробности по корсажа й, скроен по последна мода.

Диан дьо Мариво бе бледна, сребристоруса красавица, която бе позволила на вечното си недоволство да остави следи върху безупречното й някога лице. Маската от оризова пудра и дебелият пласт червило не бяха в състояние да прикрият повяхването.

Виолен чувстваше по себе си острия поглед, който не изпускаше и най-малките подробности — дрехите, накитите, фризурата, жестовете… Поне за външността си нямаше от какво да се страхува. Може би роклята бе прекалено разкошна за една обикновена вечеря в семеен кръг. Корсажът и втората пола бяха от тежка венецианска коприна, тъмнозелена, прошарена с кремави орнаменти. От талията надолу полата бе цепната, придържана настрани от две златни аграфи така, че да се вижда светложълтата долна пола. Волан от най-фина кремава дантела обточваше дълбокото деколте. Същата дантела избухваше от ръкавите, достигащи до лакътя. Лаура бе вдигнала златистите й коси високо, на тила в китка от тежки букли. При всяко движение там просветваха няколко диаманта, сякаш в отговор на проблясването на тъничкото й колие.

Виолен сведе набожно очи, докато баронесата изчете молитвата — бавно и настойчиво, сякаш имитираше някоя от проповедите на Парижкия архиепископ.

Поднесоха първото блюдо. В Отел дьо Мариво отдавна вече не сервираха супата в обща купа, от която всеки да си гребва. Тук лакеите поднасяха вече на всеки отделна чиния и собствена лъжица. Виолен бе посвикнала и с онзи странен прибор, който Раймон наричаше вилица — зъбците служеха да забодеш парчето месо, така че да можеш да го отрежеш. Ала под неодобрителните погледи на баронесата сега Виолен не успя да си отреже нито парченце от фазана, който поднесоха след супата.

Виолен крадешком поглеждаше към Раймон и леля му, радващи се на завиден апетит. Хвана обаче триумфиращото злорадство в погледа на дамата и моментално разбра какво става. Навярно нарочно бяха сервирали в нейната чиния парче от стар, жилав фазан и сега баронесата само чакаше да види как тя ще реагира. Разбира се, дамата не можеше да знае, че толкова гладни зими наред Виолен се бе справяла и с много по-груба храна, пред която и най-жилавият фазан бледнееше. Виолен остави решително вилицата до чинията си и по стария изпитан начин си хвана месото с пръсти и се зае усърдно да го унищожава с острите си здрави зъби. Зърна само как бръчките в ъгълчетата на устата на баронесата станаха още по-дълбоки.

За кой ли път вече Диан дьо Мариво разбра, че не може да излезе на глава с това малко създание, което Раймон бе натрапил на масата й, за да и се перчи с новите си лъскави перца. Бе се оказало напълно безполезно да се опитва да настройва прислугата срещу момичето, тъй като то ползваше единствено услугите на Лаура. Малката не реагираше, когато забравеха да сменят цветята точно в нейните стаи или пък пропускаха да занесат в зеления апартамент от онези чудесни пастички, които бяха гордостта на готвача. Чувствителната баронеса не би могла да понесе и половината от такова малтретиране.

Оказваше се, че не е по силите на Диан дьо Мариво дори да одраска фасадата — непроницаемо спокойна и ненакърнима — която демонстрираше тази невзрачна метреса на Раймон. Всъщност оставаше й само една възможност, за да се отърве от това същество. Досега все отлагаше да прибегне до това, но смяташе, че поне в този случай сестра й ще бъде отново на нейна страна.

Беше време, когато Ниниан, по-голямата от двете сестри Камара, наистина бе на страната на Диан. Навярно ще го стори и сега. О, Диан не се съмняваше, че поне на майчината си воля Раймон няма как да не се подчини.

При тази мисъл навъсеното лице на баронесата се поразведри и Виолен се почуди, какво ли е намислила пак.

Решила бе, че Раймон е парирал окончателно опитите й да поговорят сериозно, но когато седяха по-късно в малкия градински павилион, той сам се върна на онази тема. Беше обгърнал с ръка раменете на Виолен, като подръпваше закачливо нежната дантела, драпирана около полуголите й гърди.

— С леля ми не е много лесно… Благодарен съм ви, че не се поддавате на нейните провокации. Това е нещо като традиция в семейството, да се търпят нейните прищевки. Забелязваме ги само когато вече съвсем прекали.

— Тя е сестра на баща ви, така ли?

— Не, на майка ми. Просто се е омъжила за братовчед на баща ми, починал преди много години. — В падащия здрач усмивката на Раймон просветна. — Само не се заблуждавайте! Надали има две жени, които да са по-различни от леля Диан и майка ми.

На Виолен й се прииска да използва този удобен момент, за да научи малко повече за семейството му. Ала пръстите му се объркаха под съблазнителния рюш и сега вече галеха топлата пълна гръд… Неочаквано дишането им се ускори. Омаломощаващата сладост на ласката, тръпчивият мъжки аромат на дрехите му — отново хвърлиха върху нея вълшебната мрежа на страстта. Нощта ги обгърна с призрачното си було и Виолен разтвори устни под неговите целувки.

— Колко си сладка, моя малка! — Той разголи красивите й гърди. В рамката на тъмната коприна, те светлееха примамливо в лятната нощ. Виолен простена тихичко, когато той впи устни в зърното на гръдта й, болящо от желание.

Възглавниците върху каменната пейка бяха задържали в себе си топлината на летния ден. Отстрани долиташе ромонът на близкия фонтан, птичките се готвеха за сън. Далеч някъде шумеше градът, в който парижани живееха и се караха, вълнуваха се и се любеха, празнуваха и плетяха интригите си.

Това беше песента на живота, един жизнерадостен съпровод на нейната любов. И Виолен й се отдаде без задръжки.

Разтреперана, вече почти завоювана, тя се остави да я разсъблече и да окъпе в лунна светлина това нежно, съвършено тяло, което го изпълваше с любовен възторг. В нейната крехкост имаше нещо въздушно, нещо от други светове. Трябваше да положи усилие, за да не забрави че под този нежен порцелан се крият неподозирана сила и твърдоглаво упорство.