Мари Кордоние
Мнимата дукеса (20)

ДВАДЕСЕТА ГЛАВА

— Така няма да стане, скъпа! Не ще ви позволя да се измъкнете така глупаво! Оставих ви достатъчно време, но би трябвало да знаете, че не съм от търпеливите.

Още при звука на този глас Виолен бе започнала да отстъпва назад, докато не опря гръб о голямата витрина. Добре че порцелановите статуетки, сребърните купи и скъпи кристали издрънчаха предупредително. В уплахата си тя сложи ръка на бродирания си корсаж, сякаш да задържи сърцето си да не изхвръкне.

На вратата на зеления салон стоеше Раймон дьо Мариво. Той отмести Лаура и с едно само движение я отпрати да си върви. Виолен го гледаше втрещено. Беше облечен в нов, тъмнозелен жакет със златни галони по илиците и по маншетите. Модерната кройка правеше виконта още по-широкоплещест, а комбинацията с прилепналите панталони до коляното, го правеше особено елегантен. Носеше бели чорапи, изпънати на масивните му прасци, върху зелените обувки просветваха златни токи. Черната му коса бе гладко сресана и приличаше на гарваново крило. В бялото дантелено жабо на ризата му просветваше смарагд.

Никога досега не го бе виждала толкова добре облечен. Войникът се бе превърнал в благороден кавалер. Защо? Чак дъхът й секна, не можа да каже и думица в отговор на думите му.

Какво иска той? Да я порази със зашеметяващия си вид?

Да, точно това иска, но тя няма да се поддаде. Никога. За нищо на света.

— Това аз няма да позволя, моя малка дукесо! Няма да позволя камериерката ви да ми съобщава какво искате и какво не искате. Съветвам ви да се откажете от тези глупости и ще бъдем отново добри приятели.

Виолен трябваше да мобилизира всичките си сили, за да се откаже от опората на витринката, да му обърне тъничкия си гръб и да се запъти към най-близкия прозорец. Леко събраните на гърба плисета на розовата й рокля, се стичаха надолу в малък, едва загатнат шлейф. Стоеше неподвижна, не показваше с нищо, че го слуша. Облечените в коприна рамене не трепваха.

— Виолен, сърце мое! Какво ви е? — Той пристъпи към нея и я обгърна с топлите си силни ръце. Долавяше тръпките, които преминаха по тялото й, но тя не направи опит да се освободи. — Простете ми, ако съм ви наскърбил с нещо преди, не съм имал такива намерения. Не знаех колко много означавате за мене. Едва след като изчезнахте, и ме накарахте да се замисля, разбрах, че не мога да живея без вас.

Виолен затвори очи. Само забързаното пулсиране на една малка вена на врата й показваше, че е жива, че се вълнува.

— Обичам те, малка дукесо. — Изкусителният глас бе до самото й ухо. В този глас трептеше цялата онази нежност, за която толкова бе копняла. — Ти си всичко, за което съм молил съдбата. Ти ми принадлежиш… Никой не може да те откъсне от мен. Моля те да станеш моя жена. Моля те да останеш при мен.

Дрезгав стон се откъсна от гърлото й.

— Вие… Ваша жена? Вие сте луд!

Една лека усмивка и ръце, които продължаваха да стягат раменете й.

— Какво толкова невероятно има в това? Просто стигнах до заключението, че това е единственият начин да те прикова до себе си.

Това интимно „ти“, което никога не прозвуча в часовете на тяхната близост, съвсем различно от другото „ти“, пренебрежително и недостойно… То именно откликна някъде дълбоко в самото й сърце. Защо трябва да й причинява още болка? Защо не й спести това мъчение? Нима той не съзнаваше, че говори за жена, която вече не съществува?

— Виолен, моето гордо храбро момиче…

Нямаше с какво да се противопостави на силата, която я обърна и властно притисна главата й към кадифеното рамо. Виолен усети мъжкия аромат на дрехите му, като умираща от жажда тя се потопи в този аромат. Като обезумял от алчност крадец, който знае, че се рови в чуждо имане.

— Вече никой не ще ти причини зло.

Обещание. Упование… Колко хубаво би било да повярва. Но Виолен знаеше, че няма право на илюзии.

— Не!

Най-сетне този вик на отчаяние успя да разкъса омайващия капан на нежността. Виолен се откъсна от него и направи няколко крачки, за да потърси прикритие зад един висок стол.

— Не бива. Не бива да го казвате! Трябва да сте загубил разсъдъка си. Вие сте виконт дьо ла Шез, вие сте благородник от свитата на краля… Вие сте висш офицер на кралството. Вие не можете… да се ожените за мене.

— Разбира се че мога! И само не ми излизай с моите задължения и моето наследство. При Жофроа то ще е в добри ръце, в случай че баща ми реши, че не одобрява този брак. О, Виолен! Как може да допуснеш, че ще се съглася да разменя щастието си срещу каквото и да било на този свят? С тебе животът ми отново придоби смисъл!

Виолен се бе посъвзела. Лицето й се отпусна, тя вирна брадичка, въпреки че гласът й прозвуча дрезгаво:

— Не желая. Забравете ме, това е най-доброто, което можете да сторите. Оженете се за дама, която да бъде достойна за вас.

— По дяволите! Какви са тези надути фрази? Държите се така, като че ли изобщо не сте ме чули, или пък смятате, че не зная какво говоря! — В гнева си Раймон отново бе преминал на учтивата форма.

— И наистина не знаете! Не мога да бъда ваша. Никога! Разберете го и ме оставете.

— И все пак трябва…

Преди да разбере какво става, младата жена се намери в обятията му. Столът се прекатури настрани. Целувката му, гневна и жадна, потуши всякаква съпротива.

Виолен потрепери. Отначало от страх и възмущение. Мислеше, че никога не ще може да понесе докосване на мъж, дори и неговото. Но тръпките се стопиха в топлина и сладост. Тялото й не се съпротивляваше на тази властна, търсеща уста. Тялото й, което бе оздравяло по-бързо, отколкото душата. Коварното предателство на това тяло накара Виолен да побърза да сложи край на тази игра, преди да се е предала напълно в негова власт.

Тя извика на помощ всичката си сила, за да се овладее, да издигне щита на студенина и безучастност, та да спре дори и един разгорещен мъж.

— Но какво има? Не ме ли обичаш вече? Този най-малко очакван въпрос на оскърбено момче я разтърси като удар. От твърдата черупка на войника не бе останал и помен.

— Да, не ви обичам вече. — Говореше бавно, сякаш омаломощена от тежкото олово на лъжата. — Оставете ме да си отида. Вече няма смисъл.

— Ами тръгвай тогава… Върви веднага по… — Виконтът заекна и не доизрече гневното проклятие.

Недосегаема, мраморнобледна и безжизнено равнодушна, тя дори не помръдна. Една малка горда порцеланова статуетка, облечена в коприна, със свенливо сведени очи. Идеше му да я напердаши… Или да я вземе насила…

Не бе възможно сега нито едното, нито другото. Все пак той доизрече края на своята ругатня и напусна с едри крачки малкия салон.

Не би могъл да види, как Виолен рухна на колени и скри лице в ръцете си. Побеснял от яд, Раймон изтърча надолу по стълбите, готов да помете като буря всичко пред себе си. Всичко, но не и едрия мъж, на който налетя, не по-малко широкоплещест и мощен от самия него.

— Я виж ти! Не ни ли казаха, че сте зле наранен и едва ходите? Как преувеличават хората…

На Раймон бяха необходими няколко мига, за да познае чий е този леко подигравателен, развеселен глас. Не бе виждал зет си от сватбата им с Шантал, но Жан-Пол д’Обри не бе от хората, които можеш лесно да забравиш. До щастливия брак между него и сестрата на Раймон, Шантал дьо Мариво, се бе стигнало след такива невероятни трудности и фантастични перипетии…

Младата жена до рамото на Жан Пол д’Обри, която се взираше в него с невярващи зелени очи, бе истинско по-младо копие на майка им.

— Шантал! Откъде пристигате?

— Чудесен поздрав! Сега остава само леля Диан да получи обичайния си припадък, а баща ни да изреве, че смущават следобедната му дрямка. Явно, че пречим… — Сестра му си оставаше непоправима! — Ами тогава да си вървим, Жан-Пол…

— Точно това няма да направите! — натърти Раймон и най-сетне прегърна красивата си сестра. — Радвам се да ви видя!

— Не останах с впечатление, че е точно така…

— Вината е другаде — предаде се Раймон.

— И чия по-точно?

— На една невъзможна, абсолютно неуправляема, твърдоглава, капризна и тъпа особа от женски пол!

В първия момент в очите на Шантал д’Обри припламна изненада, но след това, с всеки нов, изстрелян епитет, се развеселяваше все повече и повече.

— По дяволите! — извика тя съвсем неподобаващо на една дама. — Залагам джобните си пари, че си влюбен, скъпи ми братко! И кое е това невероятно същество, което успя да направи човек от ледената планина? Умирам да се запозная с нея!

— Но не преди да си се видяла и с останалите членове на семейството си, мила Шантал — намеси се закачливо графинята, привлечена от веселата врява. — Господи, Раймон! Как само изглеждаш! Какво е станало?

— Простете, маман, но ми се иска малко да по-яздя сега — отвърна съвсем изненадващо първородният й син и бързо излезе от хола.

— И мисли да язди с този копринен жакет? — Шантал и съпругът й последваха графинята в голямата приемна. — Не си спомням да съм виждала някога Раймон извън себе си… — продължи мислите си Шантал, докато бавно сваляше дългите бродирани ръкавици. — Какво е станало? Толкова е развълнуван, като че току що е установил, че се е влюбил в красивата Монтеспан, и ето ти сега неприятности, ето ти мълниите на кралската немилост!

— Ако благоволите да си поемете дъх и да дадете възможност на майка ви да каже нещо, навярно ще научите какво става, мила!

Жан-Пол д’Обри умееше да обуздава темпераментната си съпруга. Ниниан дьо Мариво побърза да се реваншира за този жест, като им разказа неща, който те слушаха смаяни и ужасени.

 

 

Единственото, което Виолен чу, бе обичайната възбуда около нечие пристигане. Разтърчаха се лакеи, чуваха се разпорежданията на майордома и възбуденото чуруликане на баронесата. Опита се да позвъни за Лаура, за да се осведоми, но после се отказа. Искаше да бъде сама. Да помисли. Появата на Раймон й бе показала, че трябва да побърза да вземе решение. Да се махне; Колкото е възможно по-бързо и по-далеч.

Добре. Но как да го осъществи? Кой би могъл да й окаже помощ? Как да напусне този дом, без да стане отново жертва на мръсни попълзновения, след като не притежава дори дрехите на гърба си?

До вечерта все още не бе намерила изход. Едно леко почукване на вратата я извади от вцепенението. Реши, че навярно Лаура идва, за да я спаси от мрачните мисли. Виолен й извика да влезе и отстъпи уплашено назад, когато разбра, че е сбъркала.

Една млада жена, може би в средата на двадесетте, елегантно облечена и невероятно красива. Кестеняво-червеникавите коси, без следа от пудра, бяха бухнали над едно нежно лице с големи зелени очи. Очите на Раймон и на графинята, неговата майка. Виолен не бе виждала повече дамата, след като се бе съвзела и станала от леглото. Още един член на семейството?

— Вие сте Виолен дьо Сен Хеде, нали? — Посетителката явно не се чувстваше ни най-малко притеснена. — Аз съм Шантал, сестрата на Раймон, графиня д’Обри, ако трябва да се представя официално. Любопитна бях да ви видя. Предпочитам винаги да си съставям собствено мнение.

Виолен направи почтителен реверанс и застана в мълчаливо очакване. Нещо в тази непосредственост на посетителката я плашеше.

Дори Франсин, която бе най-умната и най-самоуверената от сестрите й, нямаше такова непринудено държане.

— Обичате ли брат ми?

В първия момент Виолен пламна, след това пребеля, сетне отново се изчерви, още по-силно. Тя само стисна устни.

— Намирате ме прекалено откровена? Съпругът ми също казва, че би трябвало да сдържам малко езика си. Но за мене всичките тези вежливи увъртания са досадни и ненужни. И така, обичате ли брат ми?

Виолен видя, че само с вежливо мълчание не ще може да се измъкне от този директен разпит. Тя се отказа от първоначалното си смущение и вдигна гордо глава.

— Той ли ви изпрати?

— Раймон? Значи не го познавате достатъчно. От малък Раймон не позволява друг да води собствените му битки. Дори и при сблъсъците му с нашия баща. И щом му свалиха бебешката ризка, тръгна да доказва най-вече на баща ни, че може да бъде напълно самостоятелен. Раймон! Той ще предпочете да си строши врата, отколкото да се вслуша в нечий съвет.

Това описание толкова подхождаше на мъжа, когото обичаше, че Виолен за миг се отърси от изкуствената си сдържаност и си позволи да се усмихне. Усмивка, в която Шантал намери отговора на загадката, какво намира брат и в това хубаво, но твърде сериозно и затворено момиче.

— Обичате го, виждам. — Сама си отговори Шантал, без изобщо да забележи, че Виолен все още мълчи. — И защо тогава този ваш любим излетя като бесен към конюшните, та да съсипе от умора някой жребец?

— Той? — Виолен най-сетне отвори уста. — Той не бива да язди още! Раната още не се е затворила! Това е безумие! Трябваше да го спрете!

— Това ли е начинът, по който разговаряте и с Раймон? — изпъшка театрално Шантал д’Обри. — Не отговаряте на нито един въпрос, а когато благоволите да отворите уста, говорите за всичко друго, но не и за онова, за което са ви попитали. Сега не се чудя защо е бесен.

Виолен реши, че трябва да накара своята посетителка да смени тона.

— Простете, но аз вече нямам нищо общо с виконт дьо ла Шез. Сега вече не е необходимо да се грижа за здравето му. Никога не ще забравя, помощта, която той ми оказа, но възнамерявам, щом се открие някаква възможност, да напусна Париж и да се върна в моя край. Това е всичко, което мога да ви кажа.

Шантал д’Обри разбра, че я отпращат, и то по възможно най-изискания начин. Когато влезе в библиотеката при останалите членове на семейството, тя все още не се бе съвзела напълно от този шок.

— Едва не ме изхвърли! — разказваше тя напълно объркана. — Надменна като кралица! Какво ще правим с това момиче? Нима ще я оставите да живее в зеления апартамент, докато съвсем подлуди Раймон?

Въпросите бяха отправени към граф дьо ла Шез. Напълно спокоен, графът си наля чаша вино от кристалната венецианска гарафа, непроницаем като Виолен.

— Изглежда че тя притежава забележителната способност да изкарва от равновесие цялото ни семейство — установи той невъзмутимо, като плъзна поглед от Шантал към възбудената си съпруга и смутения си зет. Раймон все още се губеше някъде.

— О, Ив, какво смятате да сторите? — Дори Ниниан дьо Мариво, която обикновено не чакаше друг да взима решения вместо нея, сега се обърна безпомощно към съпруга си. Сама не знаеше какво чувства към Виолен. Беше й ядосана, защото Раймон я обичаше, а тя само го нараняваше. От друга страна, изпитваше състрадание към нея, трогната от злощастната й участ. И все пак, все пак се съмняваше в любовта й към Раймон. За едно бедно момиче, което е решило да заложи доброто си име и да стане негова метреса, Раймон бе богат улов. Това нейно поведение можеше да е просто един рафиниран ход, за да пипне сина й.

Графинята избягваше контактите с малката, страхуваше се, че смесените й чувства лесно могат да проличат. Виолен не би трябвало да усети, че в лицето на графиня дьо ла Шез не ще срещне доброжелателка… А освен това се появи и тази история с детето, което трябва да дойде. Дали това бе дете на Раймон? От ден на ден се отнасяше все по-скептично към този въпрос.

Граф дьо ла Шез остави празната си чаша и се усмихна успокоително на разстроената си съпруга.

— Какво ще сторя? — повтори той бавно въпроса й. — Мисля, че ще оставя нещата да следват своя ход и няма да си горя пръстите в огъня. Както изглежда, и съпругата ми, и дъщеря ми забравят, че точно те двете надали биха могли да служат за пример на послушание, когато става дума за любов. Сериозно ли мислите, че Раймон или неговата малка горделивка биха приели нашите съвети?

Дамите останаха странно мълчаливи, а графът се усмихна многозначително на зет си.