Сергей Есенин
Завръщане в родния край

Отново стъпвам върху родна пръст,

където мойто детство

се търкули

и стара, като всички бойни кули,

стърчи камбанарията без кръст.

 

Как е издъно променен

бита им с грижите безкрайни.

Какви открития случайни

изникват всеки ден пред мен.

 

Не мога да позная

своя дом;

най-хубавият клен не маха с грани

и майка ми от прага седешком

с брашнена каша пилците не храни.

 

От старостта е…

Да, от старостта.

И аз ще се озърна в неизвестност;

каква е тая непозната местност.

Белее само хълмът в утринта,

под него виждам

камъни унили.

 

Това е гробището!

Сякаш тук,

натръшкани след бой, един до друг,

ръце протягат кръстове прогнили.

Старик с тояжка цял се е превил

и прекосява прашната поляна.

„Кажи къде,

човече мил,

живее тук Есенина Татяна?“

 

„Татяна… Хм…

А че зад оня дом.

Ти кой си?

Близък ли?

Синът ли, дето скита?“

 

„Синът.

Защо се дръпна мълчешком?

Кажи,

защо се взираш с болка скрита?“

 

„Добре сме,

внукът като чужд ме гледа!…“

„Ах, дядо, дядо, ти ли си това?“

И сипна се печалната беседа

като горещи сълзи над прашасала трева.

* * *

„Ти май от трийсетте не си далече.

Аз — три пъти по трийсет…

Чакам гроб.

Отдавна трябва да се върнеш вече.“

Говори той и само бърчи лоб.

„Да!… Време е!…

Не си ли комунист?“

„Не!…“

„Твоите сестри са комсомолки.

Такава гадост! И такъв каприз!

Изобщо не зачитат наште болки.

От църквата ни кръста е свален,

та всички християни са в неволя.

Затуй в гората ходя всеки ден

и там

на трепетликите се моля…

 

Да идем в къщи —

виж и разбери.“

 

И ний вървим през кукувича прежда.

Усмихвам се на ниви и гори,

а дядо скръбно църквата поглежда.

* * *

„Сполай ти, мамо! Как си? Жива, здрава?“

И сълзи от очите ми текат.

Тук може да заплаче даже крава,

ако погледне този беден кът.

 

Върху стената — календарче с Ленин.

Сестрите ми

се разпореждат тук —

но аз все пак бих паднал на колени,

че родният ми край е вече друг.

 

Съседи идат…

Разговор потича.

Не разпознават моите черти.

По байроновски нашето мъниче

ме срещна с лай пред пътните врати.

 

Обичан край!

Дори не те познах.

И мен разнищи времето всеядо.

Но колкото е по-отчаян дядо,

по-весел чувам сестриния смях.

 

Аз не твърдя, че Ленин е икона,

обичам свойте близки…

Знам света…

И все таки, отмерил два поклона,

на пейката присядам вечерта.

 

„Е, сестро!“

И сестра ми ще подеме

като над Библия над своя „Капитал“

за Маркс,

за Енгелс…

И да имах време,

над тези книги аз не съм седял.

 

И смешно ми е,

че едно момиче

намира ум на пръст да ме върти…

* * *

По байроновски нашето мъниче

ме срещна с лай пред пътните врати.

 

1924