Сергей Есенин
Кучи син

Един спомен из тъмното блеска,

като лайка в ливада звъни.

Свойто куче припомних си днеска —

стар другар от младежките дни.

 

Мойта младост е, знам, отшумяла

като сух под прозорците клон,

но си спомних момичето в бяло,

оня мой верен пес — пощальон.

 

Всеки няма в света свои близки,

а за мен тя бе сън. Че поне

от нашийника мойте детински

писъмца ни веднъж тя не сне.

 

Ни веднъж тя не ги и отвори —

не познаваше почерка мой,

а за нещо мечтаеше с горест

под калината в жълтия зной.

 

Как я чаках във нощите сини.

Не дочаках… Заминах… И пак,

днес, поет знаменит, след години

аз се спирам пред родния праг.

 

Онуй куче отдавна го няма,

но със същия косъм и глас

негов млад син с тревога голяма

с буен лай ме посреща край нас.

 

Майко мила! А как си приличат!

Стегна болката мойто сърце.

Пак така ми се ще да потичам,

да напиша едно писъмце!

 

Да дочуя забравена струна…

Но не лай ти! Не лай! Не лай!

Пес, не искаш ли да те целуна

за внезапно изгрелия май?

 

Ще те стисна до своето тяло

с толкоз радост и толкоз тъга…

Да, харесвах момичето в бяло,

а във синьо обичам сега.

 

1924