Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Бараяр (5)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Warrior’s Apprentice, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 65 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Mandor (октомври 2000)
Допълнителна корекция
Диан Жон (2011 г.)

Източник: http://sfbg.us

 

Издание:

НАЕМНИЦИТЕ НА ДЕНДАРИИ. 1995. Изд. Лира Принт, София. Роман. Превод: [от англ.] Веселин ЛАПТЕВ [The Warrior’s Apprentice / Lois McMaster Bujold]. Формат: 21 см. (130×200 мм.). С твърда корица. Страници: 384. Цена: 110.00 лв. ISBN: 954-8610-02-7 (не е отпеч.).

История

  1. — Добавяне на анотация
  2. — Добавяне
  3. — Корекция

Шеста глава

— Майлс, скъпи! — рече баба му и го клъвна по бузата, както винаги правеше. — Закъсня, пак ли имаше проблеми на митницата? Много ли си уморен от пътуването?

— Никак — поклати глава той и се залюля на пети. Липсваше му лекотата на движенията в условията на безтегловност. Кипеше от енергия, имаше чувството, че може да пробяга петдесетина километра, да скача и танцува. Но фамилията Ботари — баща и дъщеря, изглеждаха доста смачкани, а офицерът Мейхю направо зелен. Представиха го надве-натри, после го експедираха в спалнята за гости. Там му предоставиха възможността да се изкъпе, да си избере някоя от пижамите, които бяха прекалено малки или огромни за фигурата му, а после да потъне в мъртвешки сън.

Бабата беше приготвила богата вечеря, по време на която, както Майлс тайно се бе надявал, вниманието й беше насочено главно към Елена. В присъствието на майката на обожавалата графиня Воркосиган, Елена изведнъж получи пристъп на свенливост, но Майлс знаеше, че старицата скоро ще я накара да се отпусне. Дотам, че момичето положително ще се зарази от бетианското й пренебрежение към класовите предразсъдъци на Бараяр. Дали това няма да намали напрежението между него и Елена, започнало да се трупа от момента, в който престанаха да бъдат деца? Всичко се дължи на проклетия ворски костюм, помисли си Майлс. Имаше дни, в които го усещаше като тежка броня — неудобен, ръбат и безнадеждно остарял. Противен като облекло, изключващ всякаква близост. Трябва й отварачка за консерви, за да види мизерното съдържание на блестящата броня, въздъхна в себе си той. Беше се загледал в прекрасната черна коса на Елена и може би затова разбра със закъснение, че старицата се обръща към него.

— Моля за извинение, госпожо…

— Говорех за съседа, господин Хатауей — търпеливо повтори баба му. — Знаеш го, онзи дето работи в Центъра за рециклиране… Запознахте се когато ти учеше тук.

— О, да, помня го.

— Има малък проблем и решихме, че ти като бараярец ще можеш да му помогнеш… Нарочно не предприе нищо преди пристигането ти… Мислехме си, че ако не си много уморен, може би още тази вечер ще се опиташ да направиш нещо… Защото, честно казано, проблемът започва да става доста обезпокоителен…

* * *

— Всъщност не мога да ти кажа кой знае какво за него — промърмори Хатауей, отправил поглед към огромната площ, за която отговаряше. А Майлс неволно се запита дали някога ще успее да свикне с противната миризма. — Твърди, че е бараярец и това е всичко. Отвреме навреме изчезва, но после се връща… Опитах се да го убедя да отиде поне в някой от заслоните, но идеята явно не му хареса. Напоследък изобщо не ме допуска до себе си. Никога не се е опитвал да направи нещо лошо, кротък е, но… След като е бараярец, от него наистина може да се очаква всичко… О, извинявай, не исках да те засегна…

Хатауей, Майлс и Ботари с мъка се придвижваха по изровения терен. Навсякъде около тях се издигаха купища ненужни предмети, стърчаха жици и релси, заплашващи да препънат невнимателните посетители. Сред купищата отпадъци блестяха изоставени машини и съоръжения, очевидно очакващи следващото поколение бетиански конструктори.

— По дяволите! — внезапно се обади Хатауей. — Пак е запалил огън! — На стотина метра от тях се извиваше синкав стълб пушек. — Надявам се да не гори дърва. Просто не мога да му набия в главата колко ценна е… Всъщност, това ни помага да го открием.

Между купчините отпадъци се появи малка закътана площадка, създаваща илюзията за заслон. В чиния на сателитна антена гореше малък огън, над него се беше надвесил слаб тъмнокос мъж, вероятно на около тридесет години. Някогашна конзола за компютърна система се беше превърнала в импровизирана кухненска маса, върху гладката й повърхност имаше метални и пластмасови кръгове, очевидно изпълняващи ролята на посуда. Голям шаран с червеникави перки лежеше върху масата, почистен и готов за тигана.

Тъмни очи с още по-тъмни торбички под тях се вдигнаха по посока на шума от стъпките им. Мъжът се изправи и в ръката му блесна дълъг нож. Майлс не успя да отгатне от какъв материал е направен, но изглеждаше здрав и остър. Ръката на Ботари механично стисна ръкохватката на станъра — компактното зашеметяващо оръжие, което никога не напускаше каишката на бедрото му.

— Според мен наистина е бараярец — прошепна му Майлс. — Виж му движенията…

Ботари кимна в знак на съгласие. Мъжът държеше ножа като боец, лявата ръка предпазваше дясната, готова да блокира всяко агресивно движение на противника. Вършеше го механично и с лекота.

— Хей, Баз! — повиши глас Хатауей. — Водя ти гости, нали нямаш нищо против?

— Имам.

— Е, стига де! — Хатауей се плъзна по купчината отпадъци към площадката, но спря на безопасно разстояние. — Знаеш, че не те закачам. Оставил съм те на спокойствие да правиш каквото си искаш из Центъра ми. Единственото ми условие е да не изнасяш нищо навън… Това не е дърво, нали? Е, добре… Този път ще се направя, че не виждам, но искам да поговориш с тези хора… Все пак си ми задължен. Освен това те са бараярци…

Баз рязко вдигна глава, изражението на лицето му представляваше странна смесица от учудване и глад. Устните чу се свиха и Майлс безпогрешно разчете беззвучното им послание: ЗЕМЛЯЦИ! Тук сме само силуети, съобрази той. Трябва да слезем при него, за да може да разгледа лицата ни.

Мина покрай Хатауей и започна да се спуска по купчината.

Баз напрегнато го наблюдаваше.

— Ти не си бараярец — отсече с хладна враждебност в гласа той.

— Само наполовина — отвърна Майлс. — Майка ми е бетианка. — Реши, че може да си спести подробностите около външния си вид. — Израснал съм на Бараяр, там е моят дом.

— Дом… — почти беззвучно повтори мъжът.

— А ти си доста далеч от дома — рече Майлс, обърна някакъв пластмасов сандък със стърчащи от него кабели и седна. Ботари остани на върха на купчината, готов да реагира при първото враждебно действие на непознатия. — По принуда ли си тук? Имаш ли нужда от помощ, за да се прибереш у дома?

— Не — намръщи се мъжът и отмести поглед. Пламъците върху сателитната антена се смалиха и изчезнаха. Той взе една решетка от климатична инсталация, сложи я върху жарта и метна рибата отгоре й.

Хатауей с интерес го наблюдаваше.

— Какво ще правиш с мъртвата златна рибка? — попита.

— Ще я ям.

— Виж какво, човече — изгледа го с отвращение Хатауей. — Достатъчно е да се явиш за регистрация в някой от Заслоните, за да получиш всички протеинови хапове, които са ти необходими. Пресни и чисти, с вкус по желание… Слаба Богу, никой на тази планета не е принуден да се храни с мъртви животни! Всъщност, откъде намери тази риба?

— Измъкнах я от един шадраван — с нежелание промърмори Баз.

— Какво?! — зяпна от смайване и ужас Хатауей. — Тези екземпляри принадлежат на зоопарка Силика! Не можеш да ядеш експонатите!

— Там има колкото щеш, едва ли някой ще усети липсата му. Не съм го откраднал, а си го улових!

Майлс потърка брадичка, вирна глава и измъкна зеленото шише на пилота Мейхю, което, подчинявайки се на неясен импулс, беше тикнал под якето си в последния момент. Баз се наежи, но видя, че не е оръжие и бързо се отпусна. Съобразявайки се с етикета на Бараяр, Майлс отпи пръв — този път съвсем малка глътчица — избърса гърлото в ръкава си и подаде шишето на слабия мъж.

— Едно питие преди вечеря? Добро е — потиска глада и дава сили. На вкус е нещо средно между мед и конска пикня.

Баз се намръщи, но прие питието. Отпи една глътка, кимна с глава и промърмори:

— Благодаря.

После свали рибата от решетката, прехвърли я върху нещо, което някога трябва да е било колело на вагонетка и седна с кръстосани крака направо на земята. Сръчно отдели костите и вдигна глава:

— Искаш ли да опиташ?

— Не, благодаря, току-що вечерях… — Майлс поклати глава, после добави: — Всъщност мога да хапна едно залче…

— За Бога! — изрази протеста си Хатауей. Баз набучи къс риба на върха на ножа си и го поднесе на Майлс, мускулите на Ботари незабележимо се стегнаха. Майлс го лапна направо от ножа, като на пикник. Преглътна го и отправи една иронична усмивка към Хатауей. Баз насочи бутилката към Ботари:

— Приятелят ти няма ли да пийне?

— Не, той е на служба — поклати глава Майлс.

— Бодигард — прошепна Баз, погледна момчето със смесица от уважение и страх и тихо попита: — Кой си ти, по дяволите?

— Не съм човек, от когото трябва да се страхуваш — отвърна Майлс. — Не зная защо се криеш тук, но мога да ти дам думата си, че няма да ти причиня зло.

— Вор! — прошепна Баз. — Ти си Вор!

— Да, Вор съм — кимна Майлс. — А ти какъв си, по дяволите?

— Никакъв — промърмори мъжът и лакомо се нахвърли върху рибата. Откога ли не е ял, запита се Майлс.

— На тази планета не можеш да бъдеш никой — отбеляза на глас той. — Всеки си има номер и точно определен пост, едва ли има място за анонимност… Трябва да си дяволски изобретателен, за да я постигнеш.

— Ти го каза — изсумтя между два залъка Баз. — Най-отвратителното място на света. Човек няма нито минута спокойствие и постоянно трябва да се движи…

— Посолството на Бараяр ще ти помогне, ако решиш да се прибереш у дома — отбеляза Майлс. — Естествено, после ще трябва да си платиш. Те никак не обичат да возят гратис, но ако наистина си в беда…

— Не! — извика Баз и гласът му отекна над огромната, запълнена с отпадъци площ. После се овладя и вече по-тихо каза: — Не искам да се връщам у дома! Рано или късно ще си намеря някаква работа на космодрума, ще събера пари и ще се преместя на друга, по-поносима планета… Все ще ми излезе късмета!

— Ако искаш работа, достатъчно е да се регистрираш и… — започна настоятелно Хатауей.

— Ще се оправя сам, както си зная! — отряза го Баз.

Нещата започнаха да се изясняват.

— Баз не желае да се регистрира никъде — започна хладната си оценка Майлс, полуизвърнат към Хатауей. — До този момент Баз представлява нещо, което лично аз никога не съм допускал, че може да съществува на колонията Бета. Един човек без самоличност, просто никой… Успял е по някакъв начин да се промъкне през информационната мрежа без да вдигне тревога, изобщо не е пристигал тук, нито пък е минавал през митницата… Готов съм да се обзаложа, че според компютрите той нито яде, нито спи, нито се е регистрирал някъде. И имам чувството, че предпочита да гладува, вместо да го стори…

— Но защо, в името на милосърдието? — озадачено попита Хатауей.

— Дезертьор — обади се от върха на купчината Ботари. — Виждал съм достатъчно такива типове.

— Мисля, че улучи десетката, сержант — кимна Майлс.

— Вие сте от Военната полиция! — рипна Баз. — Ах ти гадно, сакато копеленце!…

— Сядай! — кратко заповяда Майлс без дори мускул да помръдне върху лицето му. — Не представлявам никого, дори в известна степен си приличаме… Само че аз не съм толкова ловък като теб…

Баз видимо се колебаеше. Майлс хладно го разглеждаше, удоволствието от необичайната екскурзия отдавна го беше напуснало.

— Не допускам да си волнонаемен… — промърмори той. — Лейтенант?

— Да — изръмжа онзи.

— Офицер, значи… — поклати глава Майлс и замислено прехапа устни. — В разгара ли го направи?

— Технически погледнато — да — с нежелание отвърна Баз.

— Хм…

Дезертьор. Не разбираше как човек може да замени завидния блясък на имперската служба с червея на страха, впил се в корема му като паразит… Може би бяга след проява на малодушие и страх? Или друго престъпление? Може би е допуснал грешка — някоя ужасна, смъртоносна грешка… Строго погледнато, Майлс беше длъжен да залови този дезертьор и да го предаде на Военната полиция. Но той беше дошъл тук не да унищожи един човек, а да му помогне…

— Не разбирам — обади се Хатауей. — Извършил ли е престъпление, или не?

— Извършил е тежко престъпление — кимна Майлс. — Дезертирал е в разгара на боя… Ако бъде екстрадиран на Бараяр, там ще го разчленят. Технически погледнато…

— Ще го тикнат в затвора, така ли? — попита Хатауей и сви рамене: — Това не звучи чак толкова страшно. Вече два месеца живее в Центъра за рециклиране, който според мен е по-страшен от всички затвори на света. Какъв е проблема?

— Казах, че ще го разчленят — отговори Майлс. — А това означава да го разсекат на четири парчета.

— Но това означава да го убият! — извика ужасено Хатауей, очите му смаяно пробягаха по безизразните лица на тримата бараярци.

— Не мога да ги понасям тези бетианци! — с отвращение изръмжа Баз.

Хатауей започна да си мърмори под носа, до ушите на Майлс стигна словосъчетанието „кръвожадни варвари“…

— След като не сте от Военната полиция, спокойно можете да се пръждосвате — добави Баз и седна обратно на мястото си. — С нищо не можете да ми помогнете.

— За съжаление трябва да предприема някакви действия — поклати глава Майлс.

— Защо?

— Страхувам се, че неволно ви направих лоша услуга, господин… Всъщност, вече можете да ми кажете името си, нали?

— Джесек.

— … господин Джесек… Видите ли, аз… аз също представлявам интерес за Силите на сигурността… И срещата ми с вас автоматически ви поставя под заплаха. Съжалявам.

— Защо ви преследва Военната полиция? — пребледня Джесек, неволно приел официалния тон на разговор.

— Страхувам се, че в моя случай не става въпрос за Военната полиция на Негово величество Императора…

Въздухът напусна дробовете на дезертьора с остро свистене, лицето му посивя. Наведе се и притисна глава към коленете си, сякаш искаше да прикрие световъртеж.

— Господи!

Главата му рязко се повдигна:

— Какво си направил, момче?!

— Аз не ви зададох подобен въпрос, господин Джесек! — рязко отвърна Майлс.

Дезертьорът смутено промърмори някакви извинения. Не мога да му кажа кой съм, въздъхна в себе си Майлс. Сторя ли го, ще хукне да бяга и ще скочи право в капана на тъй наречената мрежа за сигурност… После лейтенант Крой и отделът за сигурност към посолството на Бараяр ще започнат да го проверяват и вероятно ще побеснеят като разберат, че е никой… Най-късно утре рутинната проверка ще приключи и… Господи, аз убивам този човек!

Тръсна глава и попита:

— С какво се занимавахте в армията?

— Бях инженер-конструктор втора степен.

— В областта на какво? Оръжейни системи?

— Не, двигатели на кораби с топлинно ускорение, включително второстепенни системи за защитата им… Искам да получа работа на някой търговски кораб, но при тях почти не се срещат техническите параметри, с които съм боравил… Двигатели с хармонични импулси, цветоускорителите „Неклин“… Оказа се, че съм специалист в нещо остаряло и волю-неволю трябва да се държа настрана от главните икономически центрове…

— Хм — замислено промърмори Майлс. — А познавате ли товарните кораби от типа РГ?

— Разбира се. Работил съм на два такива кораба. В тях се използва „Неклин“, но за съжаление вече ги няма… Всички са бракувани.

— Не всички — поклати глава Майлс и очите му възбудено заблестяха. — Зная един такъв кораб, напълно изправен и готов за полет. Трябва му само товар и екипаж…

Очите на Джесек подозрително се присвиха.

— А възможно ли е да осъществи полет до планета, която няма договор за екстрадиране с Бараяр?

— Може би…

— Господарю! — обади се нервно Ботари. — Нима възнамерявате да дадете УБЕЖИЩЕ на този дезертьор?!

— Ами… — Гласът на Майлс стана мек като памук: — Технически погледнато аз не зная дали е дезертьор или не… Чух някакви общи обвинения и нищо повече.

— Той сам си призна!

— Може би го е сторил от гордост… А може би от извратен снобизъм.

— Нима искаш да станеш втори лорд Ворлупулус? — изостави официалния тон Ботари.

Майлс се засмя и въздъхна, Баз презрително стисна устни, а Хатауей помоли за разяснения.

— Отново опираме до бараярските закони — започна Майлс. — Нашите съдилища не са благосклонни към онези, които се придържат към буквата на закона, но нарушават духа му… Случаят с лорд Ворлупулус и неговите 2000 готвача е класически прецедент…

— Имал е верига от ресторанти, така ли? — учуди се Хатауей. — Само не ми казвайте, че на Бараяр и това е незаконно!…

— О, не. Било е по време на Изолацията, преди близо сто години. Император Дорка Ворбара лишил графствата от автономия и обявил пълна централизация на властта. Това довело до гражданска война. Първата му работа била да разпусне регионалните армии — така наричали силите за поддържане на реда на древната Земя. На всеки граф били оставени най-много двадесет въоръжени мъже, които не били нищо повече от лична охрана…

Но лорд Ворлупулус водел война с повечето от съседите си и двадесет души му били крайно недостатъчни. Затова наел 2000 души като „готвачи“ и ги хвърлил в боя. Бил достатъчно умен да ги въоръжи с кухненски ножове и сатъри, вместо обичайните бойни саби или кинжали. По онова време имало много ветерани, които търсели препитание и нямали нищо против да водят война по този начин… — Майлс замълча, очите му весело проблеснаха.

— Естествено, императорът не бил склонен да вижда нещата в тази светлина. Изпратил армията си (вече единствената законна въоръжена единица) в земите на Ворлупулус и арестувал лорда с обвинение в измяна. Наказанието по това обвинение съществува и до днес — публично порицание и гладна смърт. И тъй, притежателят на 2000 готвача бил окован на централния площад на Ворбар Султана и бил обречен на гладна смърт. Не мога да разбера защо всички съвременници на Дорка Ворбара са го обвинявали в липса на чувство за хумор…

Ботари бледо се усмихна, Баз мрачно се ухили, смехът на Хатауей беше доста пресилен.

— Очарователно! — промърмори той.

— Но историята има щастлив край — продължи Майлс и лицето на Хатауей се проясни. — Точно тогава нахлули сетагандийците и лорд Ворлупулус бил освободен.

— От сетагандийците? — учуди се Хатауей. — Тоя лорд е имал късмет!

— Не — поклати глава Майлс. — Освободил го самият император Дорка и го пратил да се бие с агресорите. Не е бил помилван, разбираш ли? Просто са отложили изпълнението на присъдата му. След края на Първата сетагандийска война трябвало да се върне за продължение на присъдата. Но за щастие бил убит в бой и така се спасил от унизителната гладна смърт…

— Това ли наричате щастлив край? — потръпна Хатауей.

Майлс забеляза, че Баз отново се затвори в себе си. Отправи му една усмивка и получи отговор. Усмихнато, лицето на Баз изглеждаше съвсем момчешко.

— Господин Джесек, ще ви направя едно предложение — предприе решителната стъпка Майлс. — Свободен сте да го приемете или отхвърлите. Корабът, за който става въпрос, е РГ-132. Пилотът се нарича Ард Мейхю. Ако през следващите два дни успеете да изчезнете, ама НАИСТИНА без следа, а после се свържете с Мейхю на космодрума Силика, той ще стори необходимото да ви качи на борда без повече формалности.

— Но защо искате да ми помогнете, господин… лорд…

— Засега, по очевидни причини, предпочитам да ме наричате господин Нейсмит — помогна му Майлс. — Ето как ще отговоря на въпроса ви… Приемете, че е нещо като мечта… Наречете го каприз. Но аз съм от хората, които предлагат и втори шанс на ближния си… За разлика от повечето наши сънародници.

— Не крия, че ми е приятно да срещна земляци — присви очи Баз, после, очевидно решил, че е рано да проявява приятелски чувства, добави: — Ще постъпя точно както ме съветвате… Може би ще приема предложението ви, а може би не…

Майлс кимна, прибра шишето и направи знак на Ботари. Тръгнаха по обратния път, препъвайки се сред отпадъците на Центъра за рециклиране. Когато се обърна назад, Джесек вече се сливаше с околната среда, дребничката му фигурка бързо се отдалечаваше.

Усети неодобрението на Ботари и го възнагради със закачлива усмивка:

— На мое място щеше да го предадеш, нали? — Кракът му несъзнателно подритна ръждивото туловище на разглобен, проснат насред пътеката робот. — Но ти си просмукан от устава, също като баща ми… Вие и двамата ще изпълните дълга си, без дори да помислите за ужасните последици.

— Не е точно така, господарю — забави крачка Ботари, хвърли му един особен поглед и потъна в мълчание.

* * *

— Няма ли да си легнеш, Майлс? — попита шепнешком Елена, насочила се обратно към спалнята на госпожа Нейсмит след кратко посещение в тоалетната. — Скоро ще съмне!

— Не ми се спи — отвърна той и отвори нов файл в комуникационната конзола на баба си. Това беше вярно — чувстваше се свеж и неестествено възбуден и това беше добре дошло, тъй като бе навлязъл в изключително сложна търговска система. По всичко личи, че деветдесет процента от успеха зависи от правилно поставените въпроси, въздъхна той. Сложна работа, но след няколко часа упорита работа вече се виждаше на крачка от този успех. — Освен това Мейхю е заел гостната и за мен не остава нищо друго, освен проклетия диван…

— Мислех, че баща ми спи на дивана.

— Отстъпи ми го със злорада усмивка. Страшно мрази този диван — докато учех тук, беше принуден да спи само на него… Дори две години след събитието продължава да го държи отговорен за всяко главоболие или схващане, което го тормози… Дали пък не остарява?

Елена сподави смеха си и надникна над рамото му. Светлината от екрана посребри профила й, зави му се свят от аромата на косите й, плъзнали се напред като водопад.

— Откри ли нещо?

Майлс влезе в три погрешни директории подред, изруга и концентрира вниманието си.

— Да, мисля че открих нещичко… Трябваше да взема под внимание далеч повече фактори, отколкото си представях в началото. — Пръстът му пробяга през холограмата: — Ето първият ни товар…

На екрана се изписа дълъг списък от стоки.

— Селскостопански машини — прочете заглавието най-отгоре Елена. — Място на доставка: Фелиция… Къде се намира това?

— Една страна на планетата Тау Верде IV, където и да се намира тя… Пътуването ще трае четири седмици. Бях започнал да изчислявам разходите — гориво, продукти и всичко останало… От резервните части до тоалетната хартия… Но не това е най-интересното. С превоза на този товар ще бъда в състояние не само да покрия разходите по полета, но и да се издължа на Калун… Всичко ще приключи доста време преди да изтече срока на полицата, която му подписах. — Гласът му изгуби голяма част от ентусиазма си:

— Признавам, че доста надцених възможностите на РГ-132 и едва ли щях да покрия навреме полицата… Поддръжката на кораб от този тип е доста по-скъпа, отколкото очаквах… Но това ми стана ясно едва сега, когато приключих с изчисленията… — Пръстът му се насочи към една цифра на екрана: — Но виж каква сума предлагат тия… Освен това стоката е готова за незабавна експедиция.

Веждите на Елена леко се свъсиха.

— Но това е чудесно! — възкликна тя. — С един курс изплащаш целия кораб! Но…

— Какво „но“? — усмихна се той.

— Защо тогава никой не те е изпреварил? Виждам, че стоката от доста време е на склад…

— Умно момиче! — похвали я той. — Продължавай.

— Виждам, че плащат след доставката. Но може би това е нормална практика…

— Да-а-а… — проточи Майлс. — Друго?

— Нещо не е наред — облиза устни тя.

— Точно така — усмихна се той. — Нещо не е наред…

— Трябва ли да гадая? — попита тя и с мъка потисна една прозявка. — Защото ако трябва, предпочитам да се върна в леглото…

— Е, добре, ще ти кажа. В момента на Тау Верде IV се води война. По всичко личи, че мащабите й надхвърлят регионален конфликт, което означава междупланетни бойни действия. Едната от страните в тази война е лишена от площадки за топлинно изстрелване, но не по своя вина. Изглежда са доста изостанали в технологично отношение, тъй като са прибегнали до услугите на флот от наемници. А защо този товар виси толкова дълго по складовете? Защото никоя от големите транспортни компании не рискува с полети до планета, на която се води война. Застрахователните компании отказват да изплащат евентуалните щети. Това до голяма степен важи и за малките независими превозвачи. Но не и за мен, просто защото аз не съм застрахован.

На лицето на Елена се изписа съмнение.

— Вероятно е опасно да пробиеш блокадата, нали? Ще трябва да приемеш проверка на товара…

— В случая можем да си го позволим, тъй като стоката е предназначена за другия край на планетата, далеч от бойните действия.

— Ами ако наемниците я конфискуват? Ако решат, че е забранена за внос, тъй като включва роботизирани машини и други подобни неща? Те едва ли се съобразяват с междугалактичните конвенции… — Съмнението на Елена видимо се усили и започна да се превръща в загриженост.

— Почти улучи — протегна се с усмивка той. — С какво е характерен износа на колонията Бета?

— Високотехнологични продукти, разбира се. Оръжия и оръжейни системи… — На лицето й се изписа смайване: — О, Майлс!…

— Селскостопанска техника! — изръмжа подигравателно той. — Как не! Но в офертата се споменава и за човек от Фелиция, който трябва да придружава стоката като представител на компанията-получател… Още сутринта възнамерявам да се срещна с него, веднага след като се събуди Ботари. Ще взема, разбира се, и Мейхю…