Лоис Макмастър Бюджолд
Наемниците на Дендарии (17)

Седемнадесета глава

Напускаше реалността и се завръщаше в нея, имаше чувството, че отново е малкото момченце, загубило се преди години в огромната сграда на Императорската Резиденция. Отваряше различни врати. Някои водеха към съкровища, други — към обикновени килери, но зад нито една от тях нямаше нищо познато. В един момент се събуди и видя до себе си Тънг, обзе го безпокойство — не трябваше ли да бъде в командната зала?

— Знаеш ли, синко… — топло промълви Тънг. — Ако искаш да оставиш следа в този бизнес, трябва да се научиш на умереност… Замалко да те изпуснем!

Това прозвуча като сентенция, може би трябва да я изпише на стената на спалнята си…

При следващото си събуждане видя Елена. Как се беше озовала в лазарета? Остави я в совалката, но явно никой и нищо не стои там, където трябва…

— По дяволите! — жално измънка той. — Подобно нещо едва ли се е случвало на Ворталия Храбреца!…

— Откъде си толкова сигурен? — вдигна вежди тя. — Тогавашната история е била дело на трубадури и поети… Я се опитай да намериш рима за „спукана язва“!

Той прилежно се зае с тази задача, но сивотата го погълна и му попречи.

Веднъж се събуди сам и започна да вика сержант Ботари, но той не идваше. Такъв си е сержантът, въздъхна унило Майлс. Непрекъснато ти се пречка из краката, но когато наистина ти потрябва, изведнъж разбираш, че е в отпуск… Успокоителното на медицинския инструктор прекрати недоволството му…

По-късно хирургът поясни, че всичко се е дължало на алергетична реакция към успокоителните. Появи се дядо му, притисна лицето му с възглавницата и се опита да го натика под леглото. Свидетели на делото му бяха сержант Ботари с окървавени гърди и пилот-офицерът на наемниците с щръкнали във всички посоки жички на имплантацията, превърнали главата му в странен рошав корал… Добре, че накрая се появи майка му и прогони призраците. Приличаше на квачка, която загрижено кудкудяка на пиленцата си, готова да ги защитава от всякакви опасности.

— Бързо! — рече на Майлс тя. — Изчисли стойността на „е“ до последната десетична точка и магията ще бъде разрушена! Можеш да го сториш наум, стига в жилите ти да тече достатъчно бетианска кръв!

Цял ден очакваше появата на баща си в галерията на своите халюцинации. Знаеше, че е направил нещо адски умно, но не можеше да си спомни точно какво. Сърцето му нетърпеливо се свиваше от желанието да впечатли графа. Но той не дойде и Майлс се разрида от разочарование.

Сенките продължаваха своя парад — медицинската инструкторка, хирургът. Елена и Тънг, Аусън и Торн, Ард Мейхю… Но те бяха неясни като отражения върху оловно стъкло. Той плака дълго, после заспа…

Когато се събуди, очертанията на малката самостоятелна кабина в лазарета на „Триумф“ бяха ясни, неподвижни и съвсем реални, но за сметка на това до леглото му седеше Иван Ворпатрил.

— На хората им се явяват оргии, гигантски цикади и разни други интересни неща… — простена разочаровано той. — А какво получавам аз? Роднини! Не е честно, тях мога да ги видя и когато съм в съзнание!…

Иван разтревожено се извърна към Елена, която се беше надвесила над леглото:

— Нали хирургът каза, че страничните ефекти на лекарството вече трябва да са изчезнали? — попита той.

Елена протегна ръка и докосна лицето на Майлс:

— Майлс! Чуваш ли ме?

— Разбира се, че те чувам — отвърна той, после изведнъж усети липсата на едно друго, познато усещане: — Хей, стомахът вече не ме боли!

— Така и трябва. Хирургът блокира няколко нервни възли по време на операцията… В рамките на две седмици ще бъдеш напълно излекуван.

— Операция? — изненада се той и направи опит да хвърли кос поглед към корема си. Всъщност не знаеше какво търси, торсът му изглеждаше все така грозен със своите бабуни на най-неочаквани места. Поне на пръв поглед не се забелязваха липси на важни части от него. — Не виждам пунктирани линии…

— Не си рязан. Вкарваше ти разни неща в стомаха, прибягваше до специални масажи… А прикрепянето на биочип към спазматичния нерв беше наистина гениално постижение… На пръв поглед гротескно, но страхотно ефикасно.

— Колко време бях в безсъзнание?

— Три дни. Ти беше…

— Три дни! — извика той и започна да се надига. — Ами нападението срещу парите на озеранците? Ами Баз?…

Елена побърза да го притисне обратно към възглавницата.

— Парите ги прибрахме, Баз се завърна с цялата си група. Всичко е наред, ако не броим факта, че ти замалко не умря от загуба на кръв…

— Никой не е умрял от язва! — възрази Майлс. — Значи Баз се завърна? А къде се намираме, между другото?

— На площадката на рафинерията. Аз също бях уверена, че никой не умира от язва, но лекарите са на друго мнение. Казват, че няма значение къде се намират дупките, през които изтича кръвта — отвън или вътре в тялото… Ще получиш подробен доклад, но първо се виж насаме с Иван… Няма смисъл да си говорите с половината дендарийски наемници наоколо…

— Ами, хубаво… — Очите му с недоумение се спряха на едрата фигура на братовчеда. Иван носеше цивилни дрехи — бетианска риза, бараярски панталони, под които се подаваха бойните ботинки на Имперската армия.

— Искаш ли да ме пипнеш? — ухилено попита Иван.

— Няма смисъл, понякога човек може да пипа и призраци… А дори и да ги подушва и чува… — Майлс неволно потръпна: — Добре, ще се задоволя с думата ти… Но как се появи тук?

— Дойдох да те търся.

— Баща ми ли те прати?

— Не зная.

— Как така не знаеш?

— Ами… Той не е разговарял лично с мен… Виж какво, не е ли пристигнал капитан Димир, не си ли получавал някакви послания от него? У него бяха секретните заповеди, кодовете и всичко останало…

— Кой?

— Капитан Димир, моят командир.

— Никога не съм чувал за него.

— Мисля, че работи в отдела на капитан Илиан — опита се да му помогне Иван. — Елена беше на мнение, че може би си чул нещичко, но не си имал време да му обърнеш внимание…

— Не.

— Нищо не разбирам — въздъхна Иван. — Напуснаха Колонията Бета един ден преди мен, при това на бърз куриерски кораб на Империята… Което означава, че би трябвало да са тук още преди седмица.

— А ти защо си пътувал отделно?

Иван прочисти гърлото си.

— Ами… Едно момиче на Бета, знаеш… Покани ме у дома си, представяш ли си?! Срещнах я на летището, в момента, в който кацнахме… Носеше един от онези късички спортни саронги без нищо отдолу, представяш ли си? — Ръцете на Иван започнаха да чертаят съблазнителни извивки във въздуха, а Майлс побърза да го прекъсне, тъй като знаеше какво ще последва.

— Сигурно е била колекционерка на галактически любовници. На Бета има такива жени… Приличат на бараярците, които събират флаговете на различни провинции. — Самият Иван имаше подобна колекция, спомни си Майлс. — Но какво се е случило с този капитан Димир?

— Тръгнаха без мен — мрачно отвърна Иван. — А аз дори не бях закъснял!

— Как стигна дотук?

— Лейтенант Крой докладва, че си заминал за Тау Верде IV. Затова открих един търговски кораб, който трябваше да лети за неутралните държави на тази планета и помолих да ме вземат. Капитанът ме свали на тази рафинерия…

Ченето на Майлс смаяно увисна.

— Пътувал си на стоп, свалили са те… Имаш ли представа на какъв риск си се изложил?

— Капитанът… всъщност тя беше жена… — объркано примигна Иван. — Беше много мила… Майчински настроена, знаеш…

Елена изследваше тавана, на лицето й се беше изписало презрение.

— Ритникът в задника, с който те изпрати в совалката, съвсем не ми изглеждаше майчински — хладно отбеляза тя.

Иван почервеня, после се усмихна:

— Няма значение, важното е че съм тук, при това преди стария Димир! Може би това ще ми помогне да отърва наказанието!

— Иван… — прокара пръсти през косата си Майлс. — Няма ли да е по-добре да започнеш отначало? Ако начало изобщо има, разбира се…

— Има, как да няма! Предполагам, че не знаеш нищо за голямата пушилка!…

— Каква пушилка? Ти си първият човек, който ни носи някакви вести от дома. Блокадата, знаеш… Макар че лично ти си преминал през нея като дим…

— Старата сврака наистина беше умна — кимна Иван. — Това мога да й го призная. Никога не бях допускал, че жени на средна възраст могат да…

— Пушилката — напомни му Майлс.

— О, да. Добре… Първото съобщение от Колонията Бета гласеше, че си бил отвлечен от някакъв тип, който впоследствие се оказа дезертьор от Имперската армия…

— Господи! Кой знае какво си е помислила мама!… А баща ми?

— Наистина бяха доста разтревожени, но майка ти все повтаряше, че няма страшно, тъй като Ботари е с теб… В крайна сметка някой от посолството се сетил да звънне на баба ти Нейсмит и тя го уверила, че изобщо не си отвлечен. Това успокои майка ти и тя… хм… натисна баща ти… Накрая решиха да чакат нови съобщения…

— Слава Богу!

— Новите съобщения получиха от някакъв агент, действащ тук, на Тау Верде. Не успях да науча тяхното съдържание, тъй като го пазеха в тайна от майка ми… И съвсем правилно, ако се замисли човек… Но капитан Илиан сякаш побесня. Двадесет и шест часа в денонощието сновеше между Палата Воркосиган и Генералния щаб, между Резиденцията на императора и Замъка ВорхарТънг… Никак не се впечатляваше, че информацията все пак е на три седмици…

— Замъка ВорхарТънг? — изненадано промърмори Майлс. — Какво общо с тази работа може да има Съвета на Графовете?

— И аз не знам. Но на три пъти викаха граф Хенри Ворволк на тайни заседания и ние имахме свободни часове в Академията… Успях да измъкна нещичко от него, но то ми се стори абсолютно фантастично — че ти си в локалното космическо пространство на Тау Верде с цел да създадеш собствена наемническа флота… — Иван огледа малката болнична кабина и поклати глава: — Както и да е… Решението на баща ти и капитан Илиан беше да изпратят бърз куриерски кораб за проверка на място…

— През Колонията Бета, доколкото разбирам… — промърмори Майлс. — Случайно там да си попадал на личност, наречена Тав Калун?

— О, да, лудият бетианец… Виси пред посолството на Бараяр и размахва заповед за твоето арестуване на всеки, който влиза или излиза оттам… Охраната не го пуска вътре.

— Ти разговоря ли с него?

— Съвсем замалко… Казах му, че според последни сведения си отлетял за Кшатрия…

— Наистина?

— Ами да. Това беше най-далечната планета, за която се сетих… — Върху лицето на Иван се появи топла усмивка: — Роднините трябва да се поддържат!

— Благодаря — смутолеви Майлс и тежко въздъхна: — Предполагам, че ще е най-добре да изчакам твоя капитан Димир. Ако не за друго, поне за да ни върне у дома… Това би разрешило един сериозен проблем. — Вдигна глава към братовчед си и добави: — По-късно ще ти обясня всичко, но сега искам да те питам можеш ли да си държиш устата затворена? Тук никой не знае истинската ми самоличност… — Изведнъж го разтърси ужасно подозрение: — Да не би да си разпитвал за мен, като си споменавал истинското ми име?!

— Не, не — успокои го Иван. — Споменавах само името Майлс Нейсмит. Ние знаехме, че пътуваш с бетианския си паспорт. Всъщност пристигнах тук късно снощи и Елена е единствения човек, с когото съм разговарял…

Майлс изпусна въздишка на облекчение и се обърна към Елена:

— Казваш, че Баз се е върнал… Искам да говоря с него.

Тя кимна и тръгна да излиза, описвайки максимално широк кръг около Иван.

— Съжалявам за стария Ботари — въздъхна Иван след като вратата се затвори след нея. — Кой би допуснал, че след толкова години ще вземе да се гръмне докато почиства оръжието си? Но това си има и добрите страни — най-сетне си получил шанс да се усамотиш с Елена, без някой да ти диша във врата… Така че загубата не е чак толкова фатална…

Майлс бавно изпусна въздуха от гърдите си, правейки всичко възможно да не избухне. Той не знае, просто няма начин да знае, рече си. После вдигна глава:

— Някой ден ще те гръмнат, без да разбереш защо! Така и ще си пукнеш, питайки: „Какво толкова казах?!“

— Какво толкова казах? — невъзмутимо го погледна Иван.

Майлс не успя да му обясни, тъй като в болничната кабина се появи Баз, следван от Аусън и Торн. Процесията завършваше Елена. Вътре изведнъж стана тясно, особено на фона на широките им усмивки. Баз тържествено размаха някакви пластмасови листове, лицето му светеше от гордост. Едва ли има нещо общо с човека, когото преди пет месеца открих сред бунището на Бета, помисли си Майлс.

— Хирургът ни предупреди да бъдем кратки, милорд — извика Баз. — Но аз мисля, че това тук ще ти подейства като пожелание за скорошно оздравяване!

Иван видимо се стресна от почтителното обръщение и впи очи в лицето на инженера.

Майлс пое разпечатките.

— Успя ли да завършиш своята мисия?

— Всичко мина като по часовник — отговори Баз. — Е, като не броим няколко неприятни мига на една гара… Би трябвало да видиш чудесната железопътна мрежа на Тау Верде IV… Великолепна демонстрация на инженерна мисъл! Според мен Бараяр е пропуснал доста неща, преминавайки от конска тяга направо на самолети…

— МИСИЯТА, Баз!

— Хвърли едно око! — светна инженерът. — Това е запис на последната размяна на мнения между адмирал Озер и Върховното командване на пелианците.

Майлс потъна в четене. След известно време на лицето му изгря доволна усмивка:

— Да… Добре разбирам гнева на адмирал Озер… — Очите му потърсиха лицето на Тънг: — Имал е толкова добри командири, че сега направо му се плаче…

Очите на Тънг светеха от задоволство.

— Какво е това? — изви врат Иван. — От Елена разбрах, че правиш някакви номера с разплащането между пелианците и адмирал Озер, освен това си успял да получиш достъп и до електронния им трансфер… Но не мога да разбера какво целиш… Нима пелианците няма просто да отпуснат средства по друга линия, след като стане ясно, че кредитът на озеранската флота е спрян?

— Как така спрян? — усмихна се с вълча усмивка Майлс. — Те БЯХА кредитирани, при това осем пъти подред! А сега — както известен в миналото земен генерал беше казал — Господ ми ги праща право в ръчичките! След като четири пъти подред се провалиха опитите за плащане в брой, пелианците настояват да им бъдат върнати сумите, допълнително преведени по електронен път… — Очите му се спряха върху разпечатката: — Но Озер отказва. Категорично отказва. Това беше най-трудната част на операцията, тъй като трябваше да налучкваме приблизителната сума на допълнителните преводи. Ако се окажеха прекалено малки, пелианците спокойно биха ги пренебрегнали. И обратно — ако бяха прекалено големи, дори човек като Озер щеше да се почувства длъжен да ги върне… Затова изчисленията трябваше да бъдат премерени абсолютно точно… — Майлс въздъхна и доволно се отпусна върху възглавницата. Твърдо реши да запомни някои от най-сочните фрази, използвани от Озер. Бяха наистина забележителни…

— Има още нещо, което ще ти хареса, адмирал Нейсмит — нетърпеливо се намеси Аусън. — За последните два дни четирима от независимите капитан-собственици на Озер са извършили топлинен скок и са напуснали космическото пространство на Тау Верде. От комуникациите, които успяхме да прихванем, става ясно, че те твърдо отказват да се завърнат…

— Великолепно! — възкликна Майлс. — Ето това се казва блестяща операция!

Погледна към Елена и откри гордост в очите й. Мигновена, но ясно очертана, въпреки болката.

— Значи правилно съм предполагал, че пипнем ли четвъртата парична доставка, нашата стратегия ще се увенчае с успех. Отлично изпълнение, командор Ботари!

Тя колебливо се усмихна.

— Липсата ти се чувстваше остро… Имахме доста големи загуби…

— Това можеше да се очаква. Пелианците положително са били бесни и са оказали яростна съпротива… — Премести поглед върху Тънг точно навреме, за да забележи знаците, които правеше на Елена: — Много по-лошо ли е от предварителните ни разчети?

— Имаше моменти, в които бях готов да се закълна, че тя няма представа за загубите — поклати глава Тънг. — В определени ситуации човек просто не може да иска от наемниците да го следват…

— Никого не съм карала да ме следва — намеси се Елена. — Хората го направиха доброволно. — Извърна глава към Майлс и шепнешком добави: — Просто си мислех, че така трябва да се води ръкопашен бой… И през ум не ми минаваше, че може да бъде толкова страшно!…

Тънг забеляза разтревоженото изражение на Майлс.

— Щяхме да платим далеч по-висока цена, ако тя се беше подчинила на моята заповед за отстъпление — каза той. — При това щяхме да я платим за нищо… — Кимна с одобрение на Елена, тя му отговори. Иван изглеждаше напълно ошашавен.

Откъм коридора се разнесе напрегнат шепот. Торн спореше за нещо с хирурга.

— Трябва! — повиши глас той. — Това е от жизненоважно значение!…

След миг на вратата се появи едрата фигура на хермафродита, влачейки след себе си хирурга.

— Адмирал Нейсмит, комодор Тънг! Озер е ТУК!!!

— Какво?!

— Виси малко извън обсега на нашите оръжия заедно с цялата си флота… Или по-скоро с това, което е останало от нея! Иска разрешение за кацане на флагманския кораб!

— Това не може да бъде! — възкликна Тънг. — Кой тогава пази топлинната дупка?!

— Точно така, кой?! — възбудено изкрещя Торн.

Майлс скочи на крака, пребори се успешно с вълната на световъртежа и потърси пипнешком халата си.

— Донесете ми дрехите — просъска той. — Веднага!

* * *

Прилича на ястреб, помисли си Майлс. Да, това е най-подходящото определение за адмирал Озер. Сивееща коса, извит като клюн нос, остър и проницателен поглед, закован върху лицето на Майлс. Владее до съвършенство поведението, което кара младшите офицери да се чувстват виновни, прецени моментално Майлс. Отърси се от влиянието му и посрещна с хладна усмивка приближаването на истинския наемнически командир. Острият и студен рециклиран въздух нагарчаше в ноздрите му и имаше вкус на изкуствен стимулатор. Човек положително може да се опие от него, помисли си Майлс.

Озер беше заобиколен от свитата си — трима от капитаните-наемници, двама капитан-собственици, всички придружени от своите заместници. Майлс беше начело на целия си команден състав. Вдясно от него стоеше Елена, вляво — Баз.

Озер внимателно го огледа отгоре надолу.

— По дяволите! — промърмори той. — По дяволите!…

Изправи се пред Майлс и без да му подава ръка започна да реди очевидно обмислени и многократно репетирани слова:

— Усетих присъствието ви още в деня, в който навлязохте в космическото пространство на Тау Верде! Пролича си по поведението на фелицианците, по промяната на тактическата ситуация, по поведението на хората ми… — Очите му мрачно се спряха върху капитан Тънг, който сладко му се усмихна: — Дори по поведението на проклетите пелианци!… Мисля, че двамата с вас достатъчно дълго се боричкахме от разстояние!

Очите на Майлс се разшириха. Господи, нима Озер се готви да ме призове на дуел! Сержант Ботари, помогни ми! Вирна брадичка и запази мълчание.

— Не съм привърженик на продължителната агония — каза Озер. — Вместо да гледам как унищожавате флотата ми кораб по кораб, предпочитам да обърна внимание на новината, според която продължавате да набирате наемници за флотата на Дендарии… Докато все още имам какво да предложа…

Измина една дълга секунда преди Майлс да осъзнае, че току-що му беше предложена най-необичайната капитулация в историята на междупланетните войни. МИЛОСЪРДИЕ! О, ДА, ЩЕ ПРОЯВИМ МИЛОСЪРДИЕ И КАВАЛЕРСТВО!…

Протегна ръка и Озер я стисна.

— Възхищавам се на вашата прозорливост, адмирал Озер. Предлагам да се оттеглим насаме и да обсъдим подробностите.

Генерал Халифай и няколко фелициански офицери внимателно наблюдаваха развоя на събитията от балконче, надвиснало над площадката за кацане. Майлс срещна погледа на Халифай. Е, СПАЗИХ ДАДЕНАТА ДУМА, ПОНЕ ПО ОТНОШЕНИЕ НА ТЕБ, въздъхна в себе си той.

Тръгна да прекосява широкото пространство, в крачката му неволно се появи тържественост. След него се проточи цяло стадо — вече изцяло принадлежащо към Дендарии. Я да видим какво ще излезе, въздъхна в себе си Майлс. Шареният Свирач от Хамлин^[1] беше отвел плъховете да се удавят в реката, а децата — до Златната планина. А как ли би постъпил, ако децата и плъховете се бяха смесили, запита се той и хвърли неспокоен поглед зад гърба си.