Лоис Макмастър Бюджолд
Наемниците на Дендарии (3)

Трета глава

Майлс се събуди от почтителното докосване на прислужника, навън бавно се развиделяваше.

— Лорд Воркосиган, лорд Воркосиган — тихо повтаряше човекът.

Очите на младежа лепнеха, струваше му се, че е потънал в дълбоко езеро. Какво става, по дяволите, запита се той. Защо ме будят толкова рано и защо ме титулуват като баща ми? Нов ли е този прислужник, или…

Съзнанието му се избистри с хладна бързина, стомахът му се сви. Рязко седна в леглото, за миг му се зави свят.

— Какво има?

— Негово… Вашият баща моли да се облечете и незабавно да слезете при него… — Заекването на прислужника потвърди лошите му предчувствия.

До настъпването на деня имаше най-малко още един час. В библиотеката бяха включени жълтите настолни лампи, през плътно спуснатите завеси не проникваше никаква светлина. Баща му носеше униформените си панталони, но под тях се показваха домашни чехли. Отгоре бе облякъл бяла риза. Стоеше в средата на помещението и тихо разговаряше със семейния лекар. Край тях стоеше войник в униформата на имперската стража. Усетил отварянето на вратата, баща му (или може би граф Воркосиган?) бавно се обърна и очите им се срещнаха.

— Дядо ли, сър? — тихо попита Майлс.

Новият граф тъжно кимна с глава.

— Тихо и незабележимо, в съня си… Станало е преди около два часа. Мисля, че не е усетил нищо. — Гласът на баща му беше тих и ясен както винаги, но лицето му изглеждаше по-сбръчкано от обикновено, някак изведнъж остаряло. Иначе си беше все същото — спокойно и сдържано, лице на истински командир, който държи положението в ръцете си. Единствено очите му, при това само когато светлината се отразяваше в тях, показваха наличието на някаква тъжна, почти детска безпомощност. Но тези очи уплашиха Майлс далеч повече от плътно стиснатите му устни.

Очите му се насълзиха, той вдигна ръка и с рязко движение попречи на глупавата влага да намокри скулите му.

— Дявол да го вземе! — приглушено въздъхна той. Никога в живота си не бе се чувствал толкова слаб и безпомощен.

Баща му внимателно го погледна.

— Месеци наред положението висеше на косъм… — промълви той. — Ти добре знаеше това…

А вчера аз скъсах този косъм със собствените си ръце!, помисли Майлс, обзет от черно отчаяние. Съжалявам, дядо, ужасно съжалявам!… Тръсна глава и глухо отвърна:

— Да, сър.

* * *

Погребението на стария герой се превърна в нещо като всеобщо поклонение. Три дни непрекъснати траурни пантомими, за какво е всичко това, питаше се Майлс. По спешност се шиха черни дрехи, къщата на Воркосиган се превърна в нещо като издигната насред площада естрада, към която се стичаха опечалени от всички краища на страната. Поклонението беше в замъка ВорхарТънг — там, където заседаваше Съвета на Графовете. Безкрайни траурни речи. Процесията, която наподобяваше военен парад, начело с военния оркестър на Негово Величество императора, великодушно отпуснат за погребението, кавалерийският взвод на Грегър Ворбара, отдавна изпълняващ чисто представителни функции… Опелото…

Майлс мислеше, че дядо му е последният от своето поколение, но сега се оказа, че не е така. В процесията се включиха цял куп ветерани, появили се Бог знае откъде… Черните им пелерини се развяваха като гарванови криле, след тях пристъпваха ординарците им. Мрачен, но учтив, Майлс търпеливо понасяше стреснатите им погледи когато го представяха като внука на Пьотр Воркосиган, после, също така търпеливо изслушваше спомените им за хора, които бяха умрели още преди да се роди и за които — както искрено се надяваше — никога нямаше да слуша отново…

Нещата не приключиха дори след последната лопата суха пръст върху ковчега. В продължение на следобеда и цялата вечер къщата на Воркосиган беше обсадена от тълпи, които едва ли биха могли да бъдат причислени към близките на семейството. Бяха по-скоро приятели и познати, офицери и държавни служители, естествено, придружени от съпругите си. А самите роднини бяха толкова много и толкова непознати, че главата му се замая.

Граф и графиня Воркосиган приемаха съболезнования в основата на широкото стълбище и не можеха да мръднат оттам.

Баща му винаги беше считал социалните контакти за неразделна част от политическия си дълг и това ги правеше абсолютно задължителни. Но когато на прага се появи братовчедът Иван Ворпатрил, следван от майка си — достопочтената лейди Ворпатрил, Майлс не издържа и панически се оттегли в малката уединена стаичка — последното убежище от нашествието на вражеските сили. Вече беше научил, че Иван е издържал успешно изпитите за Военната академия, не изгаряше от желание да чуе подробностите. Пристъпи към асансьора, измъкна пътьом две цветчета от някакъв венец, после побърза да изчезне нагоре, към таванската стаичка.

Почука тихо на дървената врата, покрита с разкошна резба.

— Кой е? — долетя отвътре приглушеният глас на Елена.

Той завъртя емайлираната топка на бравата, пъхна ръката си в процепа и размаха цветята.

— О, Майлс, влизай… — извика тя.

Той се шмугна вътре, облегна облечената си в черно снага на вратата и се усмихна. Елена седеше на старо резбовано кресло до прозореца.

— Как разбра, че съм аз?

— Ами, трябваше да си ти… Или някой, който е решил да ми поднесе цветя на колене… — Очите й неволно се вдигнаха до нивото на вратата, от което би очаквала да се появи мъж с нормален ръст.

Майлс се отпусна на колене и пропълзя по килима към нея.

— Заповядай! — извика с престорена тържественост той и тя избухна в смях. Краката му обаче моментално изразиха протест от това насилие, на лицето му се изписа болка. — Ох… — Той прочисти гърлото си, после, вече доста по-тихо, добави: — Ще ми помогнеш ли да стана? Проклетите шини много ми пречат…

— Разбира се — скочи Елена, настани го удобно върху леглото и се върна на мястото си.

Майлс бавно огледа миниатюрното помещение.

— Това ли е най-добрият гардероб, който можем да ти предложим?

— Харесвам си стаята — отвърна Елена. — Особено прозореца, защото гледа към улицата… А спалнята на баща ми е още по-малка. — Помириса цветята и Майлс веднага съжали, че не беше подбрал от най-ароматните. Очите й се спряха върху лицето му с внезапно подозрение: — Откъде ги откъсна, Майлс?

— Взех ги назаем от дядо — отвърна с леко смущение той, по лицето му избиха розови петна. — Изобщо няма да му липсват, тъй като долу е истинска джунгла…

— Непоправим си! — поклати глава тя, но на устните й играеше усмивка.

— Нали нямаш нищо против? — попита той. — Реших, че на този етап те ще донесат по-голяма радост на теб, отколкото на него…

— Дано само някой не помисли, че сама съм ги откраднала!

— Препращай ги към мен — предложи великодушно той, вирна брадичка и хвърли кос поглед към внезапно помръкналото й лице. — Сега пък какво има? Тъжни мисли ли те налегнаха?

— Господи, нищо не мога да скрия с това мое лице! Сякаш е отворен прозорец!

— Нищо подобно. Лицето ти по-скоро прилича на… на вода. Отразява нещата, по повърхността му бягат светлини и сенки, но никой не знае какво става в дълбокото…

Елена закачливо се усмихна, после лицето й отново стана сериозно.

— Мислех си, че никога не съм слагала цветя на гроба на мама.

— А искаш ли? — оживи се той. — Ще се измъкнем през задния двор, цветя колкото щеш… Никой нищо няма да забележи.

— В никакъв случай! — отсече тя. — Това, което направи, е напълно достатъчно! — Завъртя стръкчетата в ръцете си, листенцата станаха сребърни на светлината на прозореца, зад който се трупаха сивите есенни облаци. — Освен това аз не зная къде се намира той…

— Странно! — погледна я изненадано той. — Съдейки по привързаността на баща ти, аз мислех, че той редовно го посещава… Но може би не иска да я свързва със смъртта, това често се случва…

— Тук си прав. Веднъж го попитах къде е погребана, помолих го да отидем на гроба… Но знаеш го татко… Все едно, че говорех на стената.

— Той наистина е като стена, особено когато се стовари върху някого… — В очите му проблесна нова мисъл:

— А може би го измъчва чувство на вина. Може би тя е един от редките смъртни случаи при раждане… Умряла е горе-долу по времето на твоето раждане, нали?

— Той каза, че е загинала при въздушна катастрофа.

— О…

— После каза, че се е удавила.

— Така ли? — Блясъкът в очите му отново се появи. — Може би е паднала с летателния си апарат в река или езеро. Има такива случаи… А може би го е управлявал той…

Елена потръпна и Майлс мислено се наруга за проявената нетактичност.

— Извинявай, не исках да те обидя… Но днес съм в много особено настроение… Сигурно е от дрехите… — Разпери ръце и размаха черните поли на пелерината си като криле.

После потъна в размисъл. Мислеше за смъртта и свързаните с нея сложни ритуали. Елена тактично запази мълчание, очите й гледаха надолу, към парадния вход на сградата, разположен на четири етажа под прозореца й. Там цареше тържествено оживление; облечени в траурни одежди, знатните граждани на Бараяр се точеха в неспирен поток.

— Можем да разберем! — прошепна напрегнато той и я накара да подскочи от изненада.

— Какво?

— Къде е погребана майка ти. При това без да питаме и разпитваме…

— Как?

Той се изправи, на лицето му се появи широка усмивка.

— Няма да ти покажа. Ще те накарам да трепериш като онова лято в имението Воркосиган, когато се ровихме в килера да търсим оръжието на стария бунтовник… Едва ли някога пак ще ти се отдаде случай да се повозиш на някой от онези древни танкове…

Тя го изгледа с открито съмнение. Очевидно пазеше жив спомен за ужасното премеждие, от което едва излезе жива. Но все пак го последва.

* * *

Влязоха предпазливо в тъмната библиотека на долния етаж. Преди това Майлс се спря при дежурния гвардеец, намигна и прошепна:

— Ще почукаш ли на вратата, ако някой дойде, ефрейтор? Не искаме да бъдем изненадани… Нали разбираш?

Дежурният отвърна на намигването, огледа Елена през полуспуснатите си клепачи и кимна с глава:

— Разбира се, М… Лорд Воркосиган.

— Хей, Майлс! — извика Елена в момента, в който вратата се плъзна на мястото си и ги откъсна от шума на препълнената с гости къща. — Нима не си даваш сметка какво ще си помисли той сега?

— Който мисли зло, зло ще го намери… — изрецитира игриво Майлс, обърна се и докосна с длан компютърната конзола с двоен секретен код до мраморната камина, която беше директно свързана с Генералния щаб и резиденцията на императора. — Но ЗА ТОВА ТУК едва ли ще си помисли…

Елена зяпна от изненада като видя, че бронираната вратичка покорно се плъзга встрани, а холовидната система се включва след няколко докосвания на пръстите му.

— Мислех, че това тук е свръхсекретно… — прошепна тя.

— И наистина е — отвърна той. — Но капитан Куделка беше решил да помогне на обучението ми когато… — Горчива усмивка и махване с ръка: — … когато все още учех… Включвахме се в бойните компютри, онези истинските… А после симулирахме различни операции… Бях сигурен, че е забравил да изтрие личните ми кодове… — Пръстите му се свиваха и разпущаха в странен ритъм, на екраните се появиха сложни поредици от помощни указания.

— Какво правиш? — нервно попита тя.

— Влизам в кодовете на капитан Куделка. Чрез тях ще получа достъп до военните архиви.

— Господи, Майлс!

— Не се вълнувай — потупа ръката й той. — Не забравяй, че сме тук с интимни намерения. Тази вечер едва ли някой ще се отбие в библиотеката. А дори и да се отбие, той положително ще бъде капитан Куделка, от когото няма защо да се страхуваме… Започвам със служебното досие на баща ти… Ето. — Пред екрана на холовидната система започнаха да се оформят различни имена. — Били са длъжни да отбележат някакви данни за майка ти, ще ги използваме, за да открием истината… — Млъкна, на лицето му се появи озадачено изражение.

— Какво става? — разтревожено попита Елена.

— Възнамерявах да надникна в отрязъка от време около твоето раждане… Мислех, че е напуснал армията малко преди това, нали?

— Точно така.

— А споменавал ли е някога, че е бил на медицинска комисия и са го уволнили принудително?

— Не — поклати глава тя и надникна зад рамото му. — Това е смешно… Не са отбелязали причините…

— Още по-смешно е, че данните за предшестващата година са изцяло засекретени. Точно годината на твоето раждане… За достъп до тях е нужен специален код, който ще предизвика двойна проверка в момента, в който го набера… Да, така и очаквах… Свързан е с личния код на капитан Илиан… Решително не ми се ще да разговарям с него! — Буквално изстина при мисълта, че може да привлече вниманието на началника на Имперската служба за сигурност.

— Решително? — объркано го погледна Елена.

— Ще направим една разходка в миналото — въздъхна Майлс. — Назад през годините… Ето… По всичко личи, че баща ти не се е разбирал особено добре с Командора Ворутиер.

— Адмирал Ворутиер, който е бил убит на Ескобар? — любопитно попита Елена.

— Същият, Гес Ворутиер… — Вътре в себе си Майлс бе доста изненадан от факта, че Ботари е бил ординарец на Командора в продължение на няколко години. Винаги беше мислил, че той цял живот е бил в армията под прякото ръководство на баща му. Службата на Ботари при адмирала завършва с поредица от мъмрения, дисциплинарни наказания и засекретени медицински заключения. Майлс бързо ги прескочи, давайки си сметка, че Елена наднича зад гърба му. Във всичко това имаше нещо нередно. Дребни провинения водеха след себе си жестоки наказания, докато други — изключително сериозни, бяха подминати без устна забележка дори… Като например това, при което Ботари беше държал под прицела на плазмената си пушка някакъв военен инженер в продължение на цели шестнадесет часа, затворен в тоалетните помещения… Наистина ли го е направил? И защо?

Колкото по-назад се връщаше, толкова по-подредено беше досието. Участие в многобройни сражения на млади години. Медал за храброст след раняване, после още награди… Отлични оценки по бойно-техническа подготовка, протокол от приемните изпити…

— В онези години приемните изпити са били доста по-леки — промълви завистливо Майлс.

— Има ли нещо за дядо и баба? — попита с интерес Елена. — Той не говори и за тях… Доколкото зная, майка му е починала рано. Дори името й не зная…

— Маруся — отвърна Майлс без да отделя очи от екрана. — Така пише на фотостатичното копие, доста е неясно…

— Добро е — усмихна се Елена. — А баща му?

Уф, въздъхна в себе Майлс. Фотокопието на документа не беше чак толкова неясно, че да не личи кратката забележка „неизвестен“ в графата за баща. Майлс развълнувано преглътна и едва сега разбра защо Ботари беше толкова чувствителен по отношение на определени епитети, употребявани навсякъде и от всички…

— Може би ще аз успея да го разчета — обади се отзад Елена, изтълкувала погрешно мълчанието му.

Леко помръдване на ръката му и холограмата изчезна.

— Константин — обяви решително Майлс. — Също като неговото… Когато е постъпил в армията, и двамата вече са били мъртви.

— Хм… — проточи Елена с нотка на съмнение в гласа. — Константин Ботари Младши, а?

Втренчил поглед в празния екран, Майлс имаше чувството, че ще изкрещи. Още една проклета пречка го разделяше от Елена! Баща с неизвестни родители, тоест копеле, беше на светлинни години от понятието „добър и подходящ родител“ за една бараярска девица. Баща му без съмнение беше запознат с този факт, един Бог знае още колко хора са в течение. В същото време Елена не знаеше нищо и изпитваше напълно законна гордост от положението и службата на баща си, заслужил доверието на високопоставена фамилия като Воркосиган. Майлс добре усещаше как понякога й се иска да получи добра дума от този суров мъж, да заслужи неговото одобрение. Сега обаче си даде сметка, че процесът е двустранен и Ботари сигурно изпитва ужас при мисълта, че дъщеря му може да се разочарова от него. Е, добре. Тази малка тайна на сержанта ще си остане такава, поне що се отнася до мен, реши Майлс.

Продължи да прехвърля биографичните данни на Ботари.

— Все още няма нищо за майка ти — съобщи след известно време той. — Предполагам, че данните й са в кодираната информация… А аз мислех, че лесно ще стигнем до нея… — Очите му гледаха замислено в екрана. — Ще опитаме болничните архиви, сертификатите за раждане и смърт… Сигурна ли си, че си родена тук, във Ворбар Султана?

— Доколкото ми е известно — да.

След няколко минути задълбочен преглед на архивите се появиха няколко дути с фамилията Ботари, но нито един от тях нямаше връзка с Елена или баща й.

— Аха! — изведнъж извика Майлс. — Сетих се! Ще опитам Имперската военна болница.

— Те нямат акушеро-гинекологично отделение — поклати глава Елена.

— Но при катастрофа или друг нещастен случай пострадалите се откарват в най-близкото болнично заведение — възрази Майлс. — Може би това е било именно Имперската болница… — Приведе се над екрана и промърмори: — Хайде, търси… А!

— Намери ли ме? — развълнувано попита тя.

— Не, намерих себе си — поклати глава той и продължи да прехвърля документацията. — Колко ли труд са хвърлили да се оправят след приложението на собствения си продукт… Имал съм късмет, че са разполагали с вносните утробни стимулатори^[1]… Да, ето ги тук… В противен случай едва ли биха опитали лечението и мама щеше да умре… Ето го и добрият стар доктор Вааген! Значи се е занимавал и с военномедицински изследвания… Логично — той е истински експерт по отровите… Би трябвало да имам два рождени дни. Първият е денят, в който са направили цезарово сечение на мама, а вторият — когато се ме измъкнали от стимулатора.

— А те коя дата са избрали?

— На цезаровото сечение. И това ме радва, тъй като излиза, че съм само шест месеца по-малък от теб… В противен случай щеше да бъдеш по-голяма с цяла година, а на мен са ми казали да не се занимавам с възрастни жени…

Пороят глупости най-сетне предизвика усмивката й, стана му по-леко. Присви очи по посока на екрана и повика поредния файл.

— Странно…

— Какво? — попита Елена.

— Някакъв секретен военномедицински проект, на който ръководител е баща ми…

— За пръв път чувам, че се занимава с научноизследователска дейност — промълви с уважение Елена. — Той наистина е всестранно развита личност!

— Точно там е работата — поклати глава Майлс. — Цял живот се е занимавал със стратегия и тактика, и доколкото знам никога не е имал нищо общо с научноизследователска дейност! — На екрана се появи познатият вече секретен код. — Това е положението! — въздъхна. — Задай на проклетата машина един най-обикновен въпрос и веднага ще получиш още по-обикновена бетонна стена! Пак доктор Вааген, свързан с баща ми… Значи той е вършил преките изследвания… Много искам да видя какво се крие под гадния печат! — Отправи поглед в пространството и започна да си подсвирква, умът му напрегнато работеше.

— Май те обзема магарешкият инат — отбеляза с безпокойство Елена. — Не е ли по-добре да се откажем? Не е толкова важно…

— Тук липсва кодът на Илиан… — замислено промърмори Майлс. — Което означава, че има известен шанс да…

— Майлс! — прехапа устни Елена. — Мисля, че не бива да… — Но той вече набираше някакви символи направо върху екрана: — Какво правиш?

— Опитвам един от старите кодове на баща ми. Не съм сигурен само в една-две цифри…

Елена мъчително преглътна.

— Бинго! — извика Майлс когато екрана започна да се запълва с информация. — Аха, ето откъде са били доставени вътрешноутробните стимулатори! Всъщност те представляват точно копие на плацентата, плюс няколко степени за защита на плода… Донесени са от Ескобар, веднага след провала на агресията. Седемнадесет парчета, всички в пълна изправност. Какво ли не прави войната. Господи! На времето сигурно са били последна дума на техниката… Питам се дали не сме ги задигнали?

Лицето на Елена видимо пребледня.

— Майлс… Те не са вършили експерименти с живи хора, нали? Баща ти положително не би позволил подобни…

— Не съм сигурен — прекъсна я с поклащане на главата Майлс. — Доктор Вааген е много способен учен и трудно се отказва… — В гласа му се появи нескрито облекчение:

— Аха, сега ми става ясно… Виж тук… — Лъченията от холоекрана бавно чертаеха във въздуха поредната синкава диаграма. Той я прониза с пръст и добави: — Всички са били изпратени в дома за сираци на Имперската армия. Това означава, че са деца на наши бойци, загинали при нападението срещу Ескобар…

— Добре де, но къде са майките им? — попита с напрегнат шепот Елена.

Спогледаха се, в библиотеката се възцари дълбока тишина. След известно време Майлс тръсна глава:

— В нашата армия никога не са служили жени, с изключение на ограничено количество медицински кадри… — започна той.

Дългите пръсти се впиха в рамото му и го накараха да млъкне.

— Виж датите!

Той мълчаливо се подчини.

— Майлс! — прошепна напрегнато тя.

— Да, виждам — кимна той и спря бягащата холографска информация. — Пеленаче от женски пол не е изпратено в дома за сираци, а е предадено за отглеждане на адмирал Арал Воркосиган.

— Датата, Майлс! Това е МОЯТА рождена дата!

— Виждам — промърмори той и откопчи пръстите й от рамото си. — Не ми троши ключицата, може и да ми потрябва…

— Възможно ли е това да съм аз? — попита възбудено тя, на лицето й се изписаха надежда и смайване.

— Сама виждаш, че това са цифри и нищо повече — предпазливо отвърна той. — Има много начини за абсолютно достоверна идентификация. Пръстови и ретинални отпечатъци, кръвна група, очертания на стъпалото… Я стъпи тук!

Елена свали обувката и чорапа от десния си крак, Майлс й помогна да го постави над холовидния екран. С усилие на волята спря ръката си, понечила да се плъзне по невероятно гладката кадифена кожа на бедрото й. Кожа по-нежна от листенцата на пролетно цвете… Прехапа устни. Болка! Само болката беше в състояние да го отклони от божественото видение! Проклети панталони, изведнъж ми отесняха, въздъхна в себе си той. Надяваше се Елена да не забележи този факт.

Помогна му настройката на оптическия лазер, която трябваше да бъде направена изключително прецизно. Тънък червен лъч обходи стъпалото на Елена за част от секундата, после Майлс превключи на сравнителната програма.

— Господи, Елена! — възкликна той. — Елиминирайки промените на формата, които се дължат на растежа, тестът недвусмислено доказва, че това си ти! — Душата му се изпълни с гордост. Не успя да стане боец, но кой знае… може пък да се окаже, че професията на детектив е негово призвание!…

— Какво означава това? — попита Елена и той се парализира под блестящия поглед на черните й очи. — Нима ще се окаже, че съм някакъв изкуствен ембрион, че не съм човек? — Бистри сълзи проблеснаха под клепачите й: — Нима ще се окаже, че нямам майка и баща и никога не съм ги имала?

Триумфът от успешната идентификация бързо го напусна. Господи! Май отново направи гаф! Неизвестната и тайнствена майка ще се превърне в кошмар на живота й, при това благодарение на собствената му глупост! Не, не е така!… Не неговата глупост е виновна, а нейното развинтено въображение…

— Това е далеч от истината! — тръсна глава Майлс. — Не искам да те обидя, но от цял километър личи, че си дъщеря на Ботари! Което означава, че майка ти не е умряла тук, а е била убита на Ескобар… — Направи кратка, но драматична пауза, после обяви: — И което означава още едно — ти си моята отдавна изгубена сестра!

— Какво? — смаяно го погледна Елена.

— Вярно е — кимна той. — Шансът да сме излезли от един и същ вътрешноутробен стимулатор е точно 1/17… — Усмихна се и с престорено оживление се завъртя около парализираното от ужас момиче. — Ето я моята близначка с шанс 1/17… Това къде беше, май в пето действие, нали? Внимавай, в следващото действие ти предстои да се омъжиш за принца!

Тя се засмя през сълзи, в същия миг откъм вратата долетя дискретно почукване, последвано от нарочно високия глас на ефрейтора:

— Добър вечер, сър!

— Обувката и чорапът! — изсъска напрегнато Елена. Майлс й ги подхвърли, изключи компютърната система и я запечата с едно плавно помахване на дланта. После се метна на близкия диван, прегърна Елена през кръста и я привлече към себе си. Тя се изкиска и понечи да го отблъсне, тъй като още не беше успяла да се обуе. Върху бузата й блестеше неизсъхнала сълзичка…

Той разроши гъстата й коса, лицето му се приближи към нейното.

— Трябва да го изиграем професионално — прошепна. — Капитан Куделка съвсем не е глупак… — Усмивката му бавно се стопи, колебанието — също. После усети вкуса на устните й — меки и влудяващо чувствени.

Лампите щракнаха, той отскочи настрана и за миг забрави как да изкара въздуха от гърдите си.

На прага стояха капитан Куделка, сержант Ботари и САМИЯТ лорд Воркосиган!

Капитан Куделка изглеждаше леко възбуден, ъгълчетата на устата му бяха иронично повдигнати. Хвърли кос поглед към останалите двама и дискретно го отмести встрани. Грубото лице на сержанта беше безизразно както винаги, единствен графът показа явни признаци на раздразнение.

Майлс най-сетне откри какво трябва да прави с въздуха в гърдите си, отвори уста и започна:

— … добре, след този епизод трябва да кажеш: „РАДВАМ СЕ ОТ СЪРЦЕ НА РАЗКАЯНИЕТО ТИ“, а после ставаш и… — Вдигна глава и отправи невинен поглед към баща си: — Добър вечер, сър… Ако ви пречим, ще се преместим да репетираме някъде другаде.

— По-добре да го сторим — обади се Елена, моментално вживяла се във фалшивата роля. Стана, усмихна се невинно на тримата мъже, после оправи дрехите си и последва Майлс, който вече беше тръгнал към вратата. Капитан Куделка й отвърна с широка приятелска усмивка, докато графът съумя едновременно да й се усмихне и да изгледа строго сина си. Гримасата на сержанта не означаваше абсолютно нищо. Униформеният страж многозначително се ухили и проследи отдалечаването им по коридора.

— Браво на теб! — язвително подхвърли Елена докато влизаха в кабината на асансьора.

Той се ухили и направи нещо като пирует, но само с ръце.

— Стратегическо и добре организирано оттегляне — рече. — Какво повече можеш да искаш пред лицето на врага, който те превъзхожда във всяко едно отношение? Просто си репетирахме пиеската и толкоз… Съвсем възпитано и културно… Мисля, че наистина съм гений!

— Аз пък мисля, че си идиот! — остро отвърна тя. — Чорапът ми виси на рамото ти!

— Така ли? — учуди се той, извърна глава и пое фината тъкан между пръстите си. Наслади се за миг на нейната мекота, после й я подаде: — Извинявай, гледката наистина не е била особено добра…

— Знаеш ли какво ме чака сега? — намръщено попита тя. — Поне един час ще ми чете морал! А накрая положително ще ми забрани да разговарям с теб, тъй като във всеки мъж наоколо той вижда насилник! Другият вариант е да ме изпрати завинаги в провинцията… — Очите й потъмняха от мъка: — А на всичкото отгоре вече знам, че ме е ЛЪГАЛ за мама!

Изскочи от асансьора, който безшумно беше спрял на най-горния етаж. Втурна се към стаята си и затръшна вратата с такава сила, че Майлс положително би останал с няколко пръста по-малко, ако не беше дръпнал навреме ръката си. Залепи се за рамката и гневно извика:

— Все още не си сигурна в това! Трябва да има някакво логично обяснение и аз възнамерявам да го открия!

— МАХАЙ СЕ! — изкрещя от другата страна тя. Той се отдалечи от вратата, повъртя се известно време в коридора, очите му уловиха неподвижния силует на човека от охраната с доста голямо закъснение. Той дискретно му беше обърнал гръб. Безопасността на министър-председателя беше организирана по перфектен начин, а това, освен всичко друго, означаваше и дискретност… Майлс изруга под нос и се насочи към широко отворената врата на асансьора.