Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Бараяр (5)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Warrior’s Apprentice, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 65 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Mandor (октомври 2000)
Допълнителна корекция
Диан Жон (2011 г.)

Източник: http://sfbg.us

 

Издание:

НАЕМНИЦИТЕ НА ДЕНДАРИИ. 1995. Изд. Лира Принт, София. Роман. Превод: [от англ.] Веселин ЛАПТЕВ [The Warrior’s Apprentice / Lois McMaster Bujold]. Формат: 21 см. (130×200 мм.). С твърда корица. Страници: 384. Цена: 110.00 лв. ISBN: 954-8610-02-7 (не е отпеч.).

История

  1. — Добавяне на анотация
  2. — Добавяне
  3. — Корекция

Осемнадесета глава

Майлс се отпусна на запълнения с течност диван в затъмнената обсерватория на рафинерията. Сложи ръце на тила и отправи поглед към космоса, който вече трудно можеше да бъде наречен пуст. Около орбиталната станция висяха корабите на дендарийската флота, блестящи като ярко съзвездие.

В спалнята на имението Воркосиган имаше цяла флотилия от бойни космически кораби-играчки от класически бараярски модели, висящи във въздуха на тънки като косъм, но изключително здрави метални нишки. Невидимата връзка… Изду устни и духна по посока на кристалните стъкла — сякаш искаше да раздвижи дендарийските кораби, да ги накара да затанцуват като играчките от детството си.

Деветнадесет бойни единици с над 3000 души бойци и обслужващ персонал.

— Мои — експериментира на глас той. — Всичките са мои.

Фразата не предизвика очакваното чувство на триумф. Чувстваше се по-скоро прицел на разнообразни заплахи, отколкото собственик.

Преди всичко, защото не беше собственик. Уточняването на действителните притежатели на тази бойна техника за милиони бетиански долари се оказа изключително сложно. „Подробностите“, за които толкова небрежно беше подхвърлил на адмирал Озер, им отнеха точно четири пълни работни дни. Оказа се, че Озер притежава осем кораба, а други осем са на независими корабособственици, които ги управляват лично. Почти всички имаха кредитори. Оказа се, че най-малко десет процента от „неговата“ флота са собственост на Първа банка от Джаксън Хол — известна с шифрованите си сметки и дискретни услуги. Доколкото беше в течение на дейността й, Майлс остана с впечатлението, че в момента допринася за хазарт и рекет, промишлен шпионаж и търговия с бели робини, ширеща се от единия изход на дупката за топлинен скок чак до другия… По всичко личеше, че е по-скоро основен наемател, отколкото притежател на дендарийската наемническа флота.

Собствеността върху „Ариел“ и „Триумф“ беше особено комплицирана, тъй като Майлс ги бе пленил по време на бой. Тънг беше пълноправен господар на кораба си, но Аусън имаше да изплаща тежък кредит, отпуснат от един кредитен институт, пак със седалище в Джаксън Хол. Макар все още да имаше валиден договор с пелианците, Озер престана да изплаща задълженията си веднага след като попадна в плен. Компанията с дългото име „Луиджи Барапутра и Синове — частно финансиране ООД“ от Джаксън Хол ще трябва да си търси вноските от застраховки, ако такива изобщо има… Капитан Аусън видимо пребледня когато научи, че скоро на орбиталната станция ще пристигне агент на гореспоменатата компания, със задачата за задълбочено разследване…

Дори обикновената инвентаризация щеше да докара нови болки в стомаха на Майлс, да не говорим за личните договори, сключени с дендарийските наемници. Преди присъединяването на Озер за дендарийците щеше да има малко печалба от контракта с Фелиция. Но сега тази печалба трябваше да издържа не 200, а цели 3000 души! Дори повече, тъй като флотата продължаваше да се разраства. Едва вчера към тях се присъедини нов боен кораб на свободна практика. Капитанът, научил Бог знае откъде за тяхната формация, не беше се поколебал да осъществи топлинния скок. В допълнение всеки транспортен кораб от Фелиция изсипваше купища доброволци от планетата. Възстановили контрола си над локалното космическо пространство, фелицианците скоро възобновиха работата на рафинерията, а малки подразделения от тяхната армия бяха изпратени да завземат още редица подобни съоръжения, вдигнати в орбита около планетата.

Започна да се говори за възобновяване на договора с Фелиция, за блокиране на топлинната дупка вместо бившите наемници. При всеки разговор на подобна тема в главата на Майлс изплуваше поговорката „Бягай докато печелиш“, предложенията, които го засипваха от всички страни, тайно го караха да се поти от ужас. Изпитваше огромно желание да изчезне преди картонената кула да се срути. Би трябвало да слага висока преграда между фантазията и действителността, поне в собствената си глава.

Откъм подвижната стълбичка долетяха приглушени гласове, странно усилени от невероятната акустика на обсерваторията. Вниманието му беше привлечено от познатия алт на Елена.

— Не е нужно да го питаш — казваше тя. — Не сме на Бараяр и никога няма да се върнем там…

— Но така ще можем да вземем малко късче от Бараяр със себе си — възрази гласът на Баз, мек и почти гальовен. Майлс никога не бе го чувал да говори така. — Глътка въздух от дома в студената пустош на космоса. Бог е свидетел, че едва ли ще мога да ти дам всичко онова, което баща ти наричаше „достатъчно добро“, но цялата ми заплата е на твое разположение…

— Хм… — хладно и почти враждебно промърмори тя. Напоследък всяко споменаване на Ботари отекваше върху душата й като удари с чук върху мъртва плът… Тътен, от който на Майлс му прилошаваше, но който Елена приемаше напълно равнодушно.

Появиха се откъм подвижната стълбица, Баз на крачка зад нея. В усмивката му към Майлс се четеше срамежлив триумф. Елена също се усмихваше, но очите й бяха тъжни.

— Отдаваш се на медитация, а? — подхвърли шеговито тя. — На мен обаче ми се струва, че просто зяпаш през прозореца и си хапеш ноктите!

Майлс с мъка се надигна от диванчето, което, освободено от тежестта, издаде странни жвакащи звуци.

— Току-що казах на охраната да не пуска туристи — отвърна в същия тон той. — Възнамерявах да си подремна…

— Милорд — усмихна му се Баз. — Доколкото разбирам, Елена няма живи роднини и настойничеството й се пада на теб.

— Ами, май наистина е така. Честно казано, не съм имал време да мисля по този въпрос… — В душата на Майлс се промъкна безпокойство от насоката, която вземаше разговора. Имаше чувството, че знае какво ще последва.

— Добре, милорд. Имам честта да поискам ръката й от теб, нейният лорд-закрилник и единствен настойник. Излишно е да споменавам, че искам и други части на тялото й… — Глупавата му усмивка събуди у Майлс желанието да го ритне в зъбите. — О, моля за разрешението ти да сключа брак, тъй като ти си лорд-закрилник и на мен… Така и синовете ми ще служат на теб, милорд…

НЯМА ДА ИМАШ НИКАКВИ СИНОВЕ ЗАЩОТО ЕЙ СЕГА ЩЕ ТИ ОТКЪСНА ТОПКИТЕ, ГАДНО КОПЕЛЕ, КОВАРЕН ИЗМАМНИК, КРАДЕЦ НА АГНЕТА… В следващата секунда вече се беше овладял, на лицето му се появи бледа усмивка.

— Разбирам — промърмори. — Но се страхувам, че има известни трудности… — Съзнанието му отчаяно потърси логични аргументи, които да прикрият яростта в душата му, примесена с черно отчаяние. Не можеше да гледа в двата чифта честни кафяви очи, вперени в лицето му.

— Разбира се, Елена все още е млада… — отказа се от тая писта в мига, в който зърна опасното пламъче в очите й, а устните й взеха да се свиват в безмълвна закана.

— Всъщност нещата опират до следното: Дадох клетва на сержант Ботари да извърша три неща в случай, че внезапно ни напусне — да го погреба на Бараяр, да осъществя годежа на Елена в пълно съответствие с обичаите и… да се погрижа да й намеря за съпруг офицер от Имперската армия на Бараяр. Виждаш ли ме като клетвопрестъпник?

Баз го гледаше така, сякаш наистина го беше ритнал между краката. Устата му беззвучно се отваряше и затваряше.

— Но… Нали си мой рицар-закрилник?! Нали аз съм твое протеже? Това положително се равнява на званието имперски офицер! Самият сержант беше в моето положение! Нима?… Нима си недоволен от службата ми? Кажи с какво те разочаровах, милорд! Кажи, за да се поправя! — Учудването постепенно премина в шок.

— Не си ме разочаровал — отвърна Майлс. Думите сами излетяха от устата му, очевидно подгонени от съвестта. — Всъщност, ти си на мое разположение едва от четири месеца… Един наистина прекалено кратък срок, макар че имам чувството за отлетели години… Толкова много неща се случиха… — Обърка се, изпита чувството, че е повече от сакат… Сякаш бяха му отрязали краката. Такова беше въздействието от огнения, пропит с презрение поглед на Елена. Колко по-нисък може да изглежда в очите й? Направи немощен опит да се измъкне: — … а всичко това е толкова неочаквано…

Гласът на Елена беше дрезгав от гняв.

— Как смееш! — започна ниско тя, после, задушена от напора на чувствата, почти истерично извика: — Какви клетви спазваш, как може човек да дължи неща на ОНОВА!… — Вероятно има предвид ковчега в кабината му, досети се Майлс. — Аз не бях негова собственост, нито пък съм твоя! А ти си като зло куче — не ядеш кокала, но не го даваш и на друг!…

Баз докосна ръката й, интимният жест се стовари върху Майлс като парен чук.

— Елена! Може би не улучихме удобния момент… Нека отложим този разговор… — Хвърли бегъл поглед към окаменялото лице на Майлс, намръщи се и объркано въздъхна.

— Не трябва да вземаш нещата толкова навътре, Баз…

— Ела, ще поговорим по въпроса…

— Чакай ме долу край стълбичката — успя да се овладее тя. — След минутка идвам…

Майлс му кимна да си върви.

— Ами… Добре… — Инженерът колебливо тръгна към стълбичката. На няколко пъти спря и се обърна, хвърляйки им разтревожени погледи.

По негласно споразумение и двамата изчакаха стъпките му да стихнат напълно. Когато тя вдигна глава, в очите й нямаше гняв, а покорна молба.

— Нима не разбираш, че това е моят шанс да обърна гръб на всичко? — попита тя. — Да започна нов живот, на ново място… Колкото е възможно по-далеч.

Той безмълвно поклати глава. Беше готов да падне на колене, но знаеше че това няма да помогне. След малко се овладя и прошепна:

— Как бих могъл да те изоставя? Ти си планината и езерото на родния край, ти си въздуха и водата!… Когато си до мен, аз имам чувството, че съм си у дома! Независимо къде се намирам…

— Ако дясната ми ръка е Бараяр, още в този миг бих я изгорила с плазмен лък! — прошепна разпалено тя. — Майка ти и баща ти през цялото време са знаели какъв е бил той, но въпреки това са му дали подслон. Какви хора са те?

— Сержантът се представяше отлично, дори когато… Нима не разбираш, че ти си била неговото изкупление?

— Какво изкупление? Може би жертвено агне за ужасните му грехове? Затова ли трябва да бъда безупречна девойка според стандартите на Бараяр? Да прогоня проклятието, надвиснало над главата му? По дяволите, цял живот бих могла да върша това и пак нищо да не постигна!

— Не, ти не си била жертвено агне — опита се да я спре той. — По-скоро беше олтар…

— Да, сигурно! — възкликна тя и започна да крачи напред-назад. Приличаше на женски леопард, вързан на къса верига. Той имаше чувството, че раните в душата й се разтварят и започват да кървят… Направо тук, пред очите му. Изгаряше от желание да може да ги превърже…

— Нима не виждаш, че с мен ще ти бъде по-добре? — втурна се с главата напред той, страстен и всеотдаен като някога. — Колкото и да се преструваме, той винаги ще бъде в нас. Не можеш да избягаш от него, аз също… Накъдето и да се насочиш, той ще бъде твоят компас… Той ще бъде кривото огледало, през което ще се пречупват всичките ти нови възприятия… Аз също съм преследван от духа на баща си и зная какво е…

Тялото й започна да трепери, гласът й се превърна в шепот:

— Караш ме да се чувствам безнадеждно болна!…

* * *

Иван Ворпатрил надникна откъм стълбичката в момента, в който тя се насочи към нея.

— О, Майлс, тук ли си бил…

Размина се с Елена на почетно разстояние, ръцете му несъзнателно се плъзнаха надолу, към слабините. Устата й язвително се сви, но главата й любезно кимна. Той прие поздрава с нервна усмивка. Дотук с кавалерските планове да я закрилям от похотливите желания на Иван, въздъхна горчиво Майлс.

Братовчедът се настани до него с въздишка на облекчение и попита:

— Да си чул нещо за капитан Димир?

— Абсолютно нищо. А ти сигурен ли си, че са тръгнали към Тау Верде? Да не би да са получили друга заповед? Не виждам как един бърз куриерски кораб може да закъснява цели две седмици…

— О, Господи, мислиш ли, че това е възможно? — простена Иван. — Ще имам големи неприятности…

— Не знам — сви рамене Майлс и направи опит да го успокои: — Вашата заповед е била да ме откриете, а до този момент си я изпълнил единствено ти… Можеш да споменеш това пред татко, когато молиш за прошка…

— Хм — поклати глава Иван. — Поначало не виждам смисъла да имаш толкова много наследена власт и да не се възползваш от нея, поне от време на време… Майлс, баща ти не прави компромиси с НИКОГО… — Отправи поглед към флотата на Дендарии отвъд прозореца и смени тона: — Знаеш ли, това наистина изглежда внушително…

— Наистина ли така мислиш? — зарадва се Майлс, после го обля вълна на великодушие: — Искаш ли да се присъединиш към нас? Напоследък молбите в тази насока се превръщат в истинска епидемия…

— Не, благодаря — засмя се Иван. — Нямам намерение да гладувам за императора… „Законът на Ворлупулус“, знаеш…

Усмивката на Майлс застина на устните, смехът на Иван замря. Спогледаха се в смаяно мълчание.

— О, по дяволите!… — простена най-сетне Майлс. — Съвсем бях забравил за закона на Ворлупулус… Дори през ум не ми минаваше за него…

— Едва ли някой ще приеме всичко това за истинско организиране на частна армия — увери го братовчед му. — Няма ги необходимите условия — униформи, тил, поддръжка… Те не са ти давали клетва за вярност, нали?

— Само Баз и Ард — отвърна Майлс. — Не зная как бараярския закон третира наемническите договори… Те не са доживотни, освен ако наемникът не бъде убит…

— Кой е между другото този Баз? — небрежно попита Иван. — По всичко личи, че е дясната ти ръка…

— Без него наистина не бих постигнал нищо. Бил е инженер в Имперската армия преди да… — Майлс се задави и успя да добави с неутрален тон: — … да напусне. — Как ли се отнася законът към онези, които дават убежище на дезертьори? В крайна сметка той не беше очаквал, че някой ще му потърси сметка за подобен акт… Замисляйки се по този въпрос, той започна да си дава сметка, че плановете му да се завърне триумфиращо у дома и да помоли баща си да направи нещо за Баз, твърде много приличат на плановете на онзи, който паднал от самолет и разчитал да се приземи на някое пухкаво облаче… Това, което от разстояние изглежда твърда земя, отблизо често се оказва обикновена мъгла…

Майлс хвърли бегъл поглед към Иван. После го зяпна, а накрая се вторачи в него. Иван невинно мигаше насреща му, но нещо в това весело и откровено лице караше душата на Майлс да потръпва от тревога.

— Знаеш ли — бавно проточи той. — Колкото повече си мисля за твоята поява тук, толкова по-странна ми се струва тя…

— Какво е толкова странно? — сви рамене Иван. — Никак не ми беше лесно да се добера дотук. Трябваше да си отработвам превоза с оная стара крава. Не съм срещал по-ненаситно…

— Нямам предвид начина, по който си се добрал дотук — прекъсна го Майлс. — Мисля си защо са изпратили именно теб. Откога прекъсват обучението на кадети първа година, за да ги изпращат на поверителни мисии?

— Не зная — сви рамене Иван. — Може би са искали някой, който би могъл да идентифицира трупа ти, или нещо друго…

— Това може да мине, ако човек не се замисля върху него — поклати глава Майлс. — На практика те разполагат с толкова много данни за мен, че като нищо биха могли да ме възстановят отново…

— Виж какво, когато адмирал от Генералния щаб вика един кадет посред нощ и му казва „тръгвай“, кадетът тръгва. Няма начин да се спре и да поспори с него…

— Добре… Какво пише в писмените ти заповеди?

— Като се замисля, трябва да призная, че изобщо не съм ги виждал. Предполагам, че адмирал Хесман ги е връчил лично на капитан Димир.

Майлс стигна до заключението, че притеснението му се дължи на прекалено честата употреба на „предполагам“ и „може би“ в този разговор. Но имаше и още нещо… Нещо, до което почти се докосваше, но все още не можеше да определи…

— Хесман? — вдигна вежди той. — Хесман е издал твоите заповеди?

— Лично! — гордо отвърна Иван.

— Хесман няма нищо общо нито с разузнаването, нито със сигурността! Той отговаря за снабдяването… Колкото повече говорим, братовчед, толкова по-дълбоко затъваш!

— Адмиралът си е адмирал!

— Но този адмирал е в черния списък на баща ми. Преди всичко защото е ухото и окото на граф Вордрозда в Имперския генерален щаб… А татко никак не обича неговите офицери да се месят в политиката. Освен това го подозира в злоупотреба с бюджетни средства, има нещо неясно в контрактите с една-две корабостроителни компании… В момента, в който напусках дома, той вече беше дотолкова убеден във вината на адмирала, че възложи предварителното следствие на капитан Илиан. Знаеш, че никога няма да губи времето на Илиан, ако става въпрос за нещо дребно…

— Всичко това е далеч от мен. Имам си достатъчно проблеми с навигационната математика.

— А не би трябвало да е далеч. Като кадет може би, но освен кадет ти си и лорд Ворпатрил. Ако нещо се случи с мен, ти ще наследиш фамилните провинции от баща ми…

— Да не дава Господ! — прекръсти се Иван. — Искам да бъда офицер, да пътувам по света и да си подбирам мадамите. Никак не ме привличат обиколките из онези забравени от Бога пущинаци, за да събирам данъци от безпросветни самоубийци, или пък да съдя разни кокошкари с риска да предизвикам партизанска война… Не искам да те обиждам, но твоите наследствени провинции са най-непривлекателните места на Бараяр… Нима не знаеш, че из планината Дендарии още има хора, които живеят в ПЕЩЕРИ? — Иван потръпна от ужас: — И това ИМ ХАРЕСВА, Майлс!

— Там наистина има някои страхотни пещери — съгласи се Майлс с нотка на носталгия в гласа. — Насочиш ли светлината към скалните формации както трябва, ще видиш невероятни цветове.

— Аз обаче предпочитам да наследя някой град — заключи Иван.

— Не мога да се сетя за подобно наследство в нашия род — усмихна се Майлс и направи опит да насочи разговора към предишната тема. Но в главата му вече изплуваха наследствените карти на рода, запълнени с многобройни отклонения. Проследи собствената си наследствена линия, преминаваща през баба му Воркосиган и принц Хав, за да достигне до самия император Дорка Ворбара. Дали великият император някога е мислил, че законът, с който е забранил частните графски армии и воденето на междуособни войни, един ден ще се стовари с цялата си тежест върху собствения му пра-правнук?

— Кой е твой наследник, Иван? — тихо попита той, отправил поглед към флотата на Дендарии, но копнеещ за планината Дендарии. — Лорд Вортейн, нали?

— Да, но старото момче всеки момент ще хвърли топа. Чух, че бил много зле. Жалко, че наследството не върви в обратна посока — щях да пипна една доста голяма пачка…

— А сега кой ще я пипне?

— Дъщеря му, предполагам. А титлите му отиват… чакай да помисля… да, при граф Вордрозда, който изобщо няма нужда от тях. Доколкото го познавам, той би предпочел парите. Но едва ли ще стигне чак дотам, че да се ожени за дъщерята… Тя надхвърля петдесетте…

Отправиха замислени погледи в космическото пространство.

— Господи — поклати глава след известно време Иван. — Дано тези писмени заповеди, които прибра Димир, не съдържат нещо от сорта да се прибирам у дома… Ще излезе, че вече три седмици съм дезертьор… Тогава Господ да ми е на помощ, досието ми ще се окаже тясно за вписване на всичките наказания, които ме чакат… Слава Богу, че едновремешните телесни наказания са отменени…

— Ти беше ли там, когато Димир ги получи? Не поиска ли да им хвърлиш едно око? — Майлс беше наистина озадачен.

— Все едно да поискам да му извадя зъб! — въздъхна Иван. — Не посмях… А и оная мадама… Поне да си бях взел пейджъра…

— ОСТАВИЛ СИ АПАРАТУРАТА ЗА СВРЪЗКА?!

— Нали ти казвам, всичко стана заради мадамата… Честно казано, бях забравил за апаратурата. А когато се сетих, той вече беше разпечатал заповедите и не посмях да му се мяркам.

Майлс безутешно поклати глава.

— Можеш ли да си спомниш нещо необичайно за тези заповеди? — попита той. — Нещо, което да ти е направило впечатление?

— Проклетото пакетче, разбира се. Първо, донесе го униформен куриер от Имперската снабдителска служба. Чакай сега да видим какви бяха самите дискове… Четири на брой. Един зелен за Разузнаването, два червени за Сигурността, един син за Тактиката… Плюс един пергамент…

Добре поне, че притежава добрата памет на фамилията, помисли си Майлс. Как ли се чувства човек, който помни почти всичко, но никога не си е правил труда да подрежда подробностите в главата си? Вероятно така, сякаш живее в стаята на Иван, реши той.

— Пергамент… — механично повтори Майлс, после широко разтвори очи: — ПЕРГАМЕНТ?!

— Да, стори ми се доста странно…

— Изобщо имаш ли представа какво… — Надигна се от възбуда, после се отпусна обратно на мястото си и стисна глава в отчаян опит да подреди мислите си. Иван не само беше пълен идиот, но излъчваше някакво лепкаво поле и превръщаше в идиоти всички край себе си! Трябва да запознае бараярското Разузнаване с този факт и братовчед му Иван има всички шансове да стане най-новото оръжие в арсенала на тайните служби. Едва ли ще се намери човек, който да помни какви ги е вършил след контакт с него…

— Иван, в днешно време пергамент се използва само в три случая: когато се издава нов Имперски декрет, когато става въпрос за оригинали на такива декрети от Съвета на Графовете и Министерския съвет, плюс някои специални заповеди от Съвета на Графовете, предназначени единствено за членовете му…

— Това го знам.

— Като наследник на баща си, аз също съм младши член на този Съвет…

— Много се радвам за теб — промърмори Иван и насочи поглед към прозореца: — Кой според теб е най-бързия от тези кораби? Според мен илириканският круйзер, или пък онзи…

— Аз съм психар, Иване! — внезапно отсече Майлс. — Толкова шантав, че мога да кажа какъв цвят е била панделката на онзи пергамент, без никога да съм го виждал!

— Много добре помня цвета й — ядосано отвърна Иван. — Беше…

— Черен! — изпревари го Майлс. — Черен, идиот такъв! И през ум не ти мина да споменеш това!

— Виж какво, достатъчно е, че търпя подобни обиди от майка ми и твоя баща! Не е нужно да… — Иван изведнъж млъкна и вдигна глава? — Откъде знаеш?

— Знам не само цвета на панделката, а и съдържанието на пергамента! — Майлс се изправи и започна да крачи възбудено напред-назад. — Би трябвало и ти да го знаеш, стига поне мъничко да напрегнеш мозъка си! Ще ти задам една гатанка: какво е онова бяло нещо, което се взема от гърба на овцата, увива се в черна фльонга, пътува хиляди светлинни години и накрая изчезва?

— Ако това е гатанка, значи наистина си шантав! — поклати глава Иван.

— Смърт! — прошепна дрезгаво Майлс и Иван подскочи. — Предателство, гражданска война, саботаж, убийство… ЗЛОТО!

— Нали вече не вземаш онова успокоително, от което получаваш алергия? — загрижено попита Иван.

Крачките на Майлс станаха още по-бързи. Обзе го непреодолимото желание да сграбчи братовчед си и да го разтърси. Може би това е единствения начин да улови и систематизира информацията, която хаотично блъска съзнанието му…

— Ако по време на престоя си на Колонията Бета, куриерският кораб на Димир е получил умишлена повреда в Неклиновите пръти на двигателя, ще изминат седмици преди някой да вдигне тревога за изчезването му. Посолството на Бараяр ще бъде спокойно, тъй като за него кораба е осъществил топлинен скок и пътува по маршрута си. Но никой на Бета не може да знае дали е изскочил от другата страна на топлинната дупка… Какъв ПО-ДОБЪР начина да се отървеш от ненужни улики? — Майлс си представи смайването и ужаса на екипажа когато става ясно, че скокът променя посоката си, пред очите му изплуваха телата на нещастниците, топящи се като изложен на дъждовните струи акварел… Тръсна глава и си наложи друг ход на мислите.

— Нищо не разбирам — клатеше глава Иван. — Къде според теб се намира Димир?

— Димир е мъртъв, заедно с всички останали. И ти би трябвало да си труп, но си изпуснал полета… — От устата на Майлс излетя нервен кикот, после направи опит да се вземе в ръце. В буквалния смисъл — като обгърна раменете си. — След като си правят всичкия този труд да се отърват от един пергамент, едва ли ще се замислят за живота на човек като теб… В цялата операция присъства един дух на икономии — нещо, което наистина може да се очаква от шефа на Снабдяването…

— Давай нататък! — настоя Иван. — Какво според теб е съдържал пергамента и кои по дяволите са тези неизвестни сили? Започваш да ставаш параноик като стария Ботари!

— Черната панделка. С подобни панделки се връзват само документи с опасни обвинения. Имперска заповед за моето арестуване по особено тежки обвинения, представена в Съвета на Лордовете. А какви са самите обвинения? Ти сам ги спомена: нарушение на Закона на Ворлупулус. Това означава предателство, Иван! А сега си задай въпроса кой би имал полза от обвинението ми в предателство?

— Никой! — без колебание отсече Иван.

— Уф! — въздъхна Майлс и отчаяно извъртя очи към тавана: — Нека опитаме по друг начин… Кой ще страда ако бъда осъден за измяна?

— Баща ти, разбира се… Искам да кажа, че прозорците на кабинета му гледат към Великия площад, на който ще бъдеш окован и оставен да гладуваш до смърт… — От устата на Иван се изтръгна притеснен смях: — Предполагам, че тази гледка ще го побърка…

Майлс продължаваше да крачи напред-назад.

— Отнемат му наследника, независимо дали чрез екзекуция или заточение… Пречупват волята му и после го свалят от власт заедно с Центристката му коалиция… Или пък го принуждават да приеме фалшивите обвинения за истински, опитвайки се по този начин да ме спаси… След което и него обвиняват в измяна! Какъв демоничен план! — Умът му неволно се възхити на абстрактното съвършенство, излъчващо се от този заговор. Стори го въпреки яростта, която кипеше в душата му.

— Но как е възможно баща ти да позволи подобно нещо? — поклати глава Иван. — Той е известен със своето безпристрастие, но всичко си има граници…

— Видя пергамента със собствените си очи, нали? Ако са успяли да събудят подозренията на Грегър… — Майлс замълча за момент, събра мислите си и бавно продължи: — Един процес не само завършва с осъдителна присъда, но и убеждава околните във вината на обвиняемия… Но ако аз се появя доброволно, нещата стават прекалено сложни. Ще мине доста време, тъй като ще се защитавам срещу обвинението в измяна, а може и да докажа невинността си. Затова се прибягва до друг метод: аз не се появявам и това вече е косвено доказателство за вината ми. А не мога да се появя по простата причина, че никой не ме е информирал за хода на събитията. Просто и ясно, нали?

— Съвета на Графовете се състои от древни изкопаеми, които са безкрайно заядливи — възрази Иван. — Твоите неизвестни врагове поемат голям риск подлагайки случая ти на гласуване там… Никой не иска да го забележат, че гласува за губещата страна… И в двата случая ще се стигне до пускане на кръв…

— Може би са ги принудили. Може би баща ми и Илиан са решили да предприемат преки действия срещу Хесман, а той е преценил, че най-добрата защита е нападението…

— Но какво печели от всичко това Вордрозда? Защо просто не хвърли Хесман на вълците?

— Ето, ето… Тъкмо там е работата — промърмори Майлс. — Може наистина да съм превъртял, но имам чувството, че трябва да вървя именно по тая пътека… Граф Вордрозда, лорд Вортейн, ти, аз, баща ми… На кого е наследник баща ми?

— На дядо ти, разбира се. Но той е мъртъв, не помниш ли? Майлс, не можеш да ме убедиш, че граф Вордрозда ще убие пет души, за да наследи провинцията Дендарии! Та той е граф на Лоримел, за Бога! Той е богат човек! А Дендарии само ще му опразни джоба!…

— Не става въпрос за дядо ми — поклати глава Майлс. — Говорим за съвсем друга титла… Много хора с будно чувство по отношение на бараярската история твърдят, че императорското наследство по женска линия е лишено от правно основание в условията на нашата планета. А дори Дорка е получил императорската си титла по майчина линия…

— Точно затова баща ти несъмнено би пратил на заточение всеки привърженик на подобна теза, нали?

— Кой е наследник на Грегър?

— В момента никой. И това е причината да го притискат отвсякъде да се ожени и да започне да работи по въпроса с наследниците…

— А ако наследяването по женска линия беше разрешено? Кой тогава щеше да е негов наследник?

— Баща ти — отсече Иван, очевидно съзрял капана в думите на Майлс. — Всички знаят това. Но също така знаят, че той никога няма да наруши действащите закони. И какво става, Майлс? Нещата ми изглеждат доста объркани…

— Можеш ли да се сетиш за друга теория, която би обяснила сегашното състояние на нещата?

— Разбира се — усмихна се Иван, очевидно доволен от ролята на адвокат на дявола. — Много е лесно. Може би пергаментът е бил предназначен за някой друг. Димир го занася и това обяснява отсъствието му тук… Някога да си чувал за Бръснача на Окам?…

— Звучи просто докато човек не се замисли както трябва… Слушай ме внимателно, Иван… Върни се още веднъж на странното ти нощно повикване от казармата, на прибързаното отпътуване призори… Кой е разписал отпуската ти? Кой те видя, че заминаваш? Кой знае със сигурност къде се намираш в момента? Защо татко и мама не ми пратиха някакво писъмце по теб, а също и капитан Илиан? — В гласа му се появи настойчивост: — Ако в този миг адмирал Хесман те покани на някое тихо и спокойно местенце и ти предложи чаша вино, ще я изпиеш ли?

Иван потъна в мълчание, очите му бяха насочени към флотата на Дендарии отвъд прозорците. Когато най-сетне се обърна да погледне Майлс, лицето му беше сериозно и мрачно.

— Не! — кратко отвърна той.