Лоис Макмастър Бюджолд
Наемниците на Дендарии (2)

Втора глава

Старецът беше станал от леглото, избръснат и облечен в спретнати дрехи. Седеше в стола си срещу прозореца и замислено гледаше към градината. Намръщи се, че го безпокоят, но когато видя на вратата Майлс, върху лицето му грейна широка усмивка.

— Влез, момчето ми — покани го той и махна към съседния стол, на който вероятно беше седяла Елена. Усмивката му стана някак учудена: — Господи, нима ми се губи цял ден? Мислех, че днес ще се потиш някъде по трасето на 100-километровия маратон по планината Сенсел…

— Не, сър, нищо не ви се губи — отвърна Майлс и се отпусна в стола. Ботари донесе още един и му направи знак да качи краката си. Майлс започна да ги повдига, но се намръщи от болка, въздъхна и се предаде: — Е, добре, сержант… Можеш да ги качиш… — Ботари нагласи краката му според предписанията на лекаря, после се оттегли и зае стратегическа позиция край вратата. Старият граф мълчаливо наблюдаваше процедурата, на лицето му бавно се появи загрижено изражение.

— Какво си направил, момче? — попита с въздишка той.

Дай да го направим бързо и безболезнено, рече си Майлс. Като гилотина…

— Скочих от стената на пътеката с препятствията и ги счупих и двата. По този начин бях отстранен от целия изпит за физическа годност. Останалите… Всъщност, те вече са без значение…

— И се прибра у дома.

— Да.

— Тъй, тъй… — промърмори старецът, а дългите му извити пръсти забарабаниха по облегалката на стола. — Тъй, тъй… — Тялото му се размърда, устните му се превърнаха в тънка черта, очите му отново се насочиха към градината. Пръстите продължаваха своята работа. Избухването му беше внезапно и яростно: — Проклета да бъде тая нова демокрация! Всичко е заради извънпланетните глупости, които държим да прилагаме тук! Баща ти едва ли направи добра услуга на Бараяр, като ги подкрепи! Имаше отличната възможност да ги изкорени веднъж завинаги по време на мандата си като регент! Но сега разбирам, че тази възможност е отлетяла завинаги… Каква беше тази обич към извънпланетния начин на живот, към извънпланетните жени… — Гласът му постепенно се снижи, очите му се извърнаха към Майлс: — Майка ти е виновна за всичко! Майка ти с нейните егалитарни глупости!…

— О, това е вече прекалено! — не издържа Майлс. — Отлично знаете, че мама е напълно аполитична и животът й го доказва…

— Да благодарим на Бога, че е така! — остро отвърна старецът. — Иначе отдавна да е поела управлението на Бараяр с тоя твой баща, който не й противоречи за нищо! Но можеше да бъде и по-зле… — Сухото му тяло се размърда, душевната му болка очевидно беше не по-малка от физическата, пронизваща тялото на Майлс.

Младежът се отпусна в стола и замълча. Знаеше, че графът има способността да спори сам със себе си и скоро ще се успокои.

— Предполагам, че трябва да отстъпваме под натиска на времето… Днес най-великите бойци са синовете на бакалите. Навремето имах няколко от тях под свое командване… Разказвал ли съм ти за един лейтенант, който се прояви по време на битката ни със сетагандийците в планините Дендарии? Най-добрият специалист по водене на партизанска война, който съм срещал! По онова време бях горе-долу на твоите години… Беше страхотен, уби купища войници на противника… А баща му е бил шивач… Тогава дрехите се крояха и шиеха на ръка, с игла и конец… — От гърдите му се откъсна тежка въздишка: — Забравил съм му името…

— Теслев — помогна му Майлс, вдигна вежди и заби тежък поглед в неподвижните си крака. Може би аз също трябва да стана шивач, въздъхна на свой ред той. Май само за това ме бива… Но днес шивачите са музейна рядкост, също като графовете…

— Теслев, точно така. Убиха го от засада, по време на разузнавателна акция… Храбър мъж, много храбър мъж!… — Старецът замълча и в стаята се настани тежка тишина.

— Редовни ли бяха изпитите? — попита след известно време графът. — В днешно време човек не знае кога ще попадне на някой плебей, който има зъб на всички аристократи…

Майлс поклати глава, решен да пресече тези фантасмагории още в зародиш.

— Изпитът си беше съвсем редовен — рече. — Причината беше в мен. Позволих да ме ядосат и постъпих небрежно. Провалих се, защото не бях подготвен достатъчно добре и това е всичко!

Устните на стареца се свиха в презрителна гримаса, пръстите му ядосано се свиваха и разпускаха.

— Едно време никой не би посмял да оспори правото ти на…

— Едно време моята слаба подготовка щеше да бъде заплатена с кръвта на други бойци! — прекъсна го с хладен глас Майлс. — Мисля, че днешната система е по-справедлива.

— Е, да… — промърмори старецът, очите му отново се зареяха през прозореца. — Времената са други… Бараяр се промени… Тази промяна започна когато бях десетгодишен, на двадесет мислех, че е приключила… Но после установих, че тя продължава и на четиридесет светът беше коренно различен. А днес, когато надхвърлих осемдесетте, виждам, че промяната продължава… Днес на преден план излиза едно слабо, дегенерирало поколение, чиито грехове никой не вижда… Старите пирати от времето на баща ми биха ги разкъсали за закуска, а до обед щяха да са забравили за тях… Знаеш ли, че аз ще бъда първият граф Воркосиган, който ще си умре в леглото? Това не се е случвало на рода ни от девет поколения насам! — Замълча, очите му продължаваха да гледат през прозореца. После поклати глава и сякаш на себе си прошепна: — Господи, до гуша ми дойде от промени! Тръпки ме побиват, че мога да бъда свидетел на нови… Тръпки ме побиват!

— Сър — обади се почтително Майлс.

— Ти не си виновен, момчето ми — рязко вдигна глава графът. — Изобщо не си виновен! Ти просто попадна в зъбите на промяната като всички останали и се остави на случайността. Всичко дължим на нея — проклетата случайност. Дори отровата, с която онзи убиец се опита да премахне баща ти… Без да си дава сметка за способностите на майка ти. И въпреки всичко това, ти се представи добре. Ние… Ние просто очаквахме прекалено много от теб и това е всичко… Не бива да те обвиняваме.

— Благодаря, сър.

Мълчанието се проточи и стана трудно поносимо. Въздухът в помещението беше топъл и сух, главата на Майлс щеше да се пръсне от болки. Безсънието започваше да му се отразява, пригади му се от глад и прекалено силните успокоителни. Мъчително се изправи на крака и въздъхна:

— Надявам се, че ще ме извините, сър…

— Върви — махна с ръка старецът. — Сигурно имаш работа… — Очите му се заковаха в лицето на младежа: — Всъщност, какво ще правиш сега? Според мен изпадаш в много особено положение… Ние цял живот сме били Вор, тоест бойци… Дори и тогава, когато войната започна да се променя заедно с всичко останало…

Фигурата му изглеждаше крехка и безпомощна в широкия стол. Майлс събра остатъка от душевните сили в опит да изглежда бодър.

— Знаете, че аристократичният произход се проявява по два начина, сър. След като не мога да бъда боец, ще трябва да стана градско конте… Мисля да се превърна в най-големия епикуреец и женкар на града и това положително ще ми бъде по-приятно от службата в армията…

Дядото оцени чувството му за хумор.

— Винаги съм завиждал на подобни хора, момче… Действай, може пък наистина да ти е хубаво… — На лицето му се появи усмивка, но тя беше толкова пресилена, колкото и тази на Майлс. Старият войн презираше този начин на живот толкова дълбоко, че в речника му едва ли можеше да се намери подходящо прилагателно за израз на това презрение. Майлс направи знак на Ботари и двамата безшумно се оттеглиха.

* * *

Майлс се беше сгушил в старото кресло, поставено до прозореца на малката стаичка. Краката му бяха вдигнати нагоре, очите му — затворени. Зад стъклото се виждаше страничната уличка. Тук се влизаше рядко, тишината вдъхваше спокойствие. Никога не бе изпадал в толкова дълбоко отчаяние, душата му сякаш заспа, изгубила усещане дори за болката. Беше се борил със зъби и нокти, но една секунда провали всичко. Секунда на лекомислен гняв… Сега го очакваше нерадостно бъдеще, сиво и монотонно, лишено от стимул за живот.

Зад гърба му се разнесе дискретно покашляне, последвано от уверен глас:

— Здрасти, Майлс.

Очите му рязко се отвориха, чувството на ранено животно, скрито в дълбоката си дупка, бързо се стопи.

— Елена! Чух, че двете с мама сте се върнали снощи от имението Воркосиган… Влизай.

— Да, тя е толкова мила… — отвърна Елена и пристъпи към стола. — Знае, че се страхувам от столицата и винаги ме придружава… Понякога имам чувството, че е родната ми майка…

— Кажи й го, положително ще се зарадва.

— Наистина ли мислиш така? — срамежливо го погледна тя.

— Абсолютно — тръсна глава той и в душата му проблесна лъч надежда. Може би все пак ще успее да открие смисъла на живота…

Тя леко прехапа устни, огромните й очи изпитателно пробягаха по лицето му.

— Изглеждаш съсипан…

Майлс нямаше никакво желание да й плаче на рамото. Прогони отчаянието и направи опит да го замести с малко горчива самоирония.

— И наистина съм, но ще се оправя — широко се усмихна той. — Предполагам, че вече знаеш всичко за провала ми…

— Да — кимна тя. — А как го прие старият господар?

— Прилично… Може би защото съм все пак единственият му внук… И това ми дава възможност да се измъквам от всякакви неудобни ситуации.

— Поиска ли да си смениш името?

— Какво? — погледна я с недоумение Майлс.

— Ами, да използваш бащиното си име, както е прието. Спомена за това, докато ти… — Замълча, но Майлс чу най-главното.

— Аха, значи е възнамерявал да отстъпи, така ли? — възкликна той. — Чакал е да стана офицер, за да ми върне имената, на които съм законен наследник? Много мило от негова страна — със седемнадесет години закъснение! — Потисна гнева си с не особено сполучлива иронична усмивка.

— Аз така и не разбрах за какво става въпрос — подхвърли Елена.

— Как за какво? За това, че са ме кръстили Майлс Нейсмит — което е името на дядо ми по майчина линия, а не Пьотр Майлс — както би трябвало да бъде! Скандалът около раждането ми е бил огромен. След като се е разбрало с какви увреждания ще се родя вследствие отровния газ „солтоксин“, с който са се опитали да убият родителите ми, дядо е настоявал за аборт… Но мама била твърдо против, а баща ми — оказал се между чука и наковалнята, в крайна сметка застанал на страната на жена си. Дядо бил бесен и забранил да нося името му. По-късно, уверил се в наличието на някакви качества у мен, станал значително по-мек… — Усмихна се, пръстите му започнаха да почукват по облегалката на стола. — Значи е обмислял отменянето на забраната, а? Добре, че се провалих. Иначе кой знае какво щеше да му се наложи да изживее!… — Замалко не прехапа език, усетил ясно горчивината в последните си думи. Не биваше да показва отчаянието си пред Елена.

— Зная колко упорито се готвеше — промълви тя. — И много съжалявам, че стана така…

— Аз също — направи опит да се усмихне той. — Имам чувството, че ако ти можеше да се явиш на проклетите изпити, от теб щеше да излезе отличен офицер!

В душата й потрепна забравеното чувство на близост, което имаха като деца.

— Може би — рече. — Но законите на Бараяр са такива, че аз съм по-голям инвалид от теб… Една жена дори не може да мечтае за военна кариера…

— Знам — въздъхна той. — И точно това ме дразни. С това, което си научила от баща си, на теб ти трябва само един кратък курс по тежко въоръжение и ще бъдеш сто пъти по-добре подготвена от хлапаците, които се явиха на конкурса заедно с мен… Представи си само — сержант Елена Ботари! Звучи добре, нали?

— Защо ме дразниш? — тежко въздъхна тя.

— Не те дразня — отвърна Майлс. — Просто ти говоря като обикновен цивилен…

Тя мрачно кимна, после на лицето й се появи усмивка:

— О, щях да забравя… Майка ти настоява да слезеш за обяд…

Той свали краката си и се изправи с цената на доста усилия.

— На подобна заповед всеки трябва да се подчини. Защото я издава командирът на цял адмирал!

— Така е — усмихна се Елена. — Когато е била офицер на Бета, никой не е мислил, че поведението й е странно и необичайно, никой не е твърдял, че се стреми да нарушава уставите…

— Напротив — поклати глава Майлс. — Тя е толкова странна, че никой не е помислял да я приобщава към уставите. Просто са я оставили да върши нещата по своему…

— Ех, защо не съм се родила бетианка — въздъхна Елена.

— Чакай, чакай — погледна я Майлс. — Не забравяй, че тя е била странна и по бетианските стандарти… От друга страна съм убеден, че животът в колонията Бета наистина би ти допаднал…

— Аз никога няма да напусна нашата планета.

— Какво те задържа? — присви очи той.

— Знаеш го баща ми — сви рамене тя. — Толкова е консервативен, че би трябвало да се е родил преди два века… Ти си единственият човек тук, който не го третира като смахнат… Той си е стопроцентов параноик!

— Зная — кимна Майлс. — Но за бодигард това качество е много полезно, бих казал — дори задължително. Патологичната му подозрителност вече два пъти ми спасява живота…

— Май и ти би трябвало да си се родил преди двеста години — отбеляза Елена.

— Не, благодаря. Тогава положително биха ме убили още при раждането.

— Тук си прав — призна тя. — Но тая сутрин, съвсем неочаквано, той започна да говори за предстоящия ми брак.

— Така ли? — спря се Майлс. — И какво точно ти каза?

— Всъщност, нищо особено — сви рамене тя. — Просто спомена, че вече ми е време… Понякога… Понякога много ми се иска мама да е жива…

— Разбирам — топло я погледна той. — Опитай се да поговориш с моята майка, тя положително ще те разбере… Или с мен… Можеш ли да разговаряш с мен?

— Разбира се — усмихна се тя. — Благодаря…

Стигнаха до началото на стълбите, тя се спря.

— Знаеш ли, той престана да говори за мама… По-рано, преди да навърша дванадесет, постоянно ми разказваше за нея. После изведнъж престана… Дали не е започнал да я забравя?

— Едва ли — поклати глава Майлс. — Виждам го по-често от теб и мога да те уверя, че не е погледнал друга жена…

Започнаха да се спускат по стълбището. Краката го боляха, движеше ги с цената на огромни усилия. Клатушкаше се като пингвин, ръцете му неволно търсеха опората на перилата.

— Не е ли по-добре да вземеш асансьора? — попита Елена, забелязала несигурните му движения.

Само това остава, възмути се в себе си Майлс. И тя да започне да ме третира като инвалид. Очите му се плъзнаха по излъсканите перила.

— Докторите казаха да не натоварвам краката си — рече той и на лицето му се появи широка усмивка. — Но пропуснаха да уточнят как да го правя… — Повдигна се на ръце и възседна перилата.

На лицето й се появи изненада и ужас.

— Майлс, да не си полудял! — извика. — Ако паднеш оттам, здрава костица няма да ти остане!

Той отпусна хватката си и тялото му се плъзна надолу. Тя се засмя и хукна по стъпалата след него. Майлс взе завоя с пълна скорост, видя какво го чака в подножието на стълбата и усмивката му замръзна.

— О, по дяволите!…

Нямаше как да се спре.

— Какво, за Бога…

— Пази се!

Тялото му излетя от края на парапета и с пълна скорост се заби в едрия офицер с посивяла коса, който го гледаше безмълвно, парализиран от изненада. Претърколиха се по плочките на вестибюла в момента, в който Елена изскочи иззад завоя. Майлс не можеше да види лицето на офицера, но усещаше топлината му и знаеше, че трябва да е почервеняло от гняв. На крачка от тях стоеше още един офицер — висок и строен мъж с капитански отличителни знаци на якичката. Подпираше се на бастун и весело се смееше.

Майлс се изправи и криво-ляво успя да заеме военна стойка.

— Добър ден, татко — хладно поздрави той, а решително вирнатата му брадичка предупреждаваше, че няма да позволи коментари по повод необичайното си придвижване из къщата.

Лорд-адмирал Арал Воркосиган, министър-председател на Бараяр и пръв помощник на императора Грегър Ворбара, управлявал планетата като регент докато Негово Величество навърши пълнолетие, оправи униформата си, прокашля се и отвърна:

— Добър ден, сине. — Тонът му беше строго официален, но очите му се смееха. — Радвам се да видя, че нараняванията ти не са чак толкова сериозни…

Майлс сви рамене, но вътрешно беше доволен от тактичността на баща си.

— Нищо особено — промърмори.

— Извини ме за момент… О, добър ден, Елена… — Извърна се към втория офицер и попита: — Куделка, какво е становището ти за разходите по поддръжка, които спомена адмирал Хесман?

— Мисля, че са доста раздути — отвърна капитанът.

— Значи и на теб ти направи впечатление, а?

— Не мислите ли, че те включват и нещо друго?

— Може би. Но какво? Бюджетът на партията му? Кой е изпълнител на договора? Деверът му? На какво се дължи раздутия бюджет — на преднамереност, или обикновена неефективност? Ще възложа на Илиан да провери първата от тези вероятности, ти ще поемеш втората… Искам пълен анализ на цифрите!

— Ще се разпискат. Дори днес вече бяха готови да го сторят…

— Не им обръщай внимание. Като член на Генералния щаб съм изготвял същите калкулации и отлично зная колко боклук могат да поемат…

Капитан Куделка се усмихна, кимна с глава по посока на Майлс и Елена, после побърза да се оттегли.

Баща и син се гледаха и мълчаха. Никой не искаше пръв да отвори дума за проблема, който стоеше между тях. Лорд Воркосиган сякаш разбра мълчаливото му послание, кимна с глава и попита:

— Закъснях ли за обяд?

— Току-що ми съобщиха, че е сервиран, сър…

— Ами тогава да вървим…

Понечи да подкрепи сина си, но навреме се осъзна и кръстоса ръце зад гърба. Тръгнаха един до друг, бавно и някак тържествено…

* * *

Изпънал се с дрехите на леглото, Майлс гледаше с отвращение неподвижните си крака. Те бяха неговите врагове, неговите бунтовни провинции, непокорни войници и коварни саботьори… Щеше да му се наложи още едно, последно ставане. Да се измие и преоблече в пижама и да се приготви за сън. Но това усилие му се струваше свръхчовешко, извън неговите възможности. Той съвсем не е герой… Като онзи, за когото беше разказвал дядо му. По време на бой застрелял изтощения кон под себе си и поискал друг… Само за да го сподели същата съдба.

По всичко личеше, че сам бе помогнал на Ботари да насочи мислите си в неблагоприятна посока. Пред очите му се появи образът на Елена с изящно очертан профил, огромни блестящи очи, издължени бедра… Твърде много наподобяваше графиня от някоя класическа пиеса. Ех, ако можеше да й бъде достоен партньор в живота!… Но какъв граф щеше да излезе от него?

В живота наистина бе аристократ, но за недъгавите в бараярската драма беше определена една-единствена роля — тази на злодея. Ако бе успял да стане войник, може би щеше да има известни шансове да се превърне в злодей. „Ще отвлека девойката и ще я затворя в мрачната си кула“, промърмори полугласно той. После от гърдите му се откъсна тъжна въздишка и гласът му възвърна нормалното си звучене:

— Само дето нямам кула… Ще трябва да се задоволя с гардероба. Дядо е прав — ние сме поколение на дегенерати. Във всеки случай ще се намери кой да спаси красавицата… Някой безмозъчен здравеняк, като Костолиц… А изхода от такъв двубой е предварително известен…

Изправи се на крака и зае гротескна бойна стойка. Шпагата на Костолиц срещу неговия боздуган… Да, точно така. Боздуганът е най-подходящото оръжие на злодея. Пронизан от врага си, той пада в прегръдките на Елена, а тя плаче от мъка… Не, едва ли ще е така. По-скоро Елена ще бъде в прегръдките на Костолиц и ще се радва на победата му.

Очите на Майлс се спряха на античното огледало с рамка от дърворезба.

— Куцо джудже! — изръмжа той, обзет от внезапното желание да натроши огледалото с юмруци. Но шумът щеше да алармира пазачите, ще се появят роднините и ще му поискат обяснение. Обърна огледалото към стената и се просна върху леглото.

Загледа се в тавана и започна да обмисля положението, този път сериозно. Представи си как моли баща си да му стане посредник и да разговаря със сержант Ботари. Страхотно! Размърда се в напразен опит да намери по-удобно положение за тялото си. На седемнадесет години беше твърде млад за женитба, дори по стандартите на Бараяр. Освен това нямаше работа и при създалото се положение сигурно ще минат години преди да бъде в състояние да поиска ръката на Елена самостоятелно, без помощ от страна на родителите си. Но кой ще го чака? Тя отдавна ще бъде омъжена!

Ами самата Елена? Какво можеше да й предложи в личен план? Какво удоволствие ще изпитва в прегръдките на грозно и разкривено джудже, как ще се чувства сред едно общество, което безмилостно изкоренява дори и най-незначителните недъзи у своите членове с помощта на вносни лекарства и собствените си традиции? Как ли ще се чувства под погледите на хората, особено при яркия контраст във външния им вид? Нима благородническите привилегии, все по-размити и неясни с течението на времето, могат да компенсират уродливостта на съпруга й? Привилегии, които са лишени от всякакъв смисъл извън границите на Бараяр… От майка си знаеше, че е така. Въпреки, че живееше тук вече осемнадесет години, тя продължаваше да счита системата Вор за масова халюцинация и нищо повече…

На вратата се почука. Твърдо, авторитетно и едновременно с това възпитано… Майлс иронично се усмихна, надигна се от леглото и извика:

— Влезте, татко.

Главата на лорд Воркосиган се появи в дървената рамка.

— Още ли си облечен? — попита. — Вече е късно, трябва да почиваш… — Плъзна се навътре, завъртя един стол и го възседна наопаки. Майлс забеляза, че самият той също е облечен, носеше обичайната си зелена униформа. Вече беше само министър-председател, с регентството беше свършено. Защо тогава продължава да носи старата адмиралска униформа, запита се Майлс. Може би просто е свикнал с нея…

— Питах се… — започна баща му, прочисти гърлото си в миг на колебание, после продължи: — Питах се какви ще бъдат следващите ти стъпки… Имаш ли резервен вариант?

— Нямам и никога не съм имал — изопна се лицето на Майлс. — Вариантът беше само един — да успея. Ето защо сега се чувствам още по-глупаво!

— Ако това представлява някаква утеха за теб, ще кажа, че беше много близо до успеха — поклати глава лорд Воркосиган. — Днес разговарях с председателя на изпитната комисия, мога да ти съобщя оценките от писмените изпити… Ако желаеш, разбира се…

— Мислех, че те са анонимни — вдигна поглед Майлс. — Този номер получава толкова, следващият — толкова…

Лорд Воркосиган вдигна ръка.

— Няма смисъл — въздъхна Майлс. — Още от самото начало шансовете ми бяха нула, но аз бях прекалено горд да го призная.

— Не е така. Всички знаехме, че ще ти бъде трудно. Но аз никога нямаше да ти позволя участие, ако не съществуваха известни шансове за успех.

— Тая гордост май ми е по наследство от вас…

Размениха си по един кратък, натежал от ирония поглед, после лорд Воркосиган с въздишка призна:

— Прав си, едва ли е от майка ти.

— Тя… Много ли е разочарована?

— Не мисля. Знаеш какво е отношението й към военните. Веднъж ни нарече наемни убийци… — На устата му се появи усмивка: — Това май беше първото нещо, което ми каза…

— Наистина ли? — недоверчиво го изгледа Майлс.

— Да — кимна лорд Воркосиган и усмивката му се разшири. — Но въпреки това се омъжи за мен… — После тръсна глава и вече сериозно добави: — Но на практика това си е чистата истина… Ако у мен съществуваха някакви подозрения относно военните ти заложби, те бяха…

Майлс замръзна от напрежение.

— … те бяха именно в това отношение… За да убиеш врага, първо трябва да изтриеш лицето му от съзнанието си. Прост и ефектен номер, прави се с мозъка. Всеки войник трябва да го владее. Но не съм сигурен, че у теб може да има подобно поведение. И ти като майка си винаги гледаш на света с широко отворени очи, не пропускаш нищо, не забравяш нищо…

— Никога не съм забелязвал обратното поведение у вас, сър.

— Това е така и затова се прехвърлих в политиката. Изгубих способността да прилагам този номер… — Усмивката на лорд Воркосиган изчезна. — Страхувам се, че това стана за твоя сметка…

В душата на Майлс се появи мрачно подозрение.

— Затова ли се отказахте от Имперския съвет, сър? — попита той. — Затова ли не участвахте в наддаването, макар всички да очакваха противното? Защото наследникът ви е… — Леко помръдване на тялото замести забранената думичка „недъгав“.

Веждите на лорд Воркосиган се сляха в плътна, заплашителна черта. Гласът му се превърна в шепот и това накара Майлс почти да подскочи.

— Кой казва това?

— Никой — нервно отвърна младежът.

Баща му скочи на крака и започна да крачи из стаята.

— Не позволявай на никого да говори по този начин! — изсъска той. — Това е страшна обида както за мен, така и за теб! Заклех се пред смъртното ложе на Езар Ворбара, че ще служа на сина му до гроб. И изпълних клетвата си. Точка, край на спора!

— Аз не споря — бледо се усмихна Майлс.

Лорд Воркосиган се огледа, на лицето му се появи нещо като усмивка.

— Извинявай. Без да искаш докосна болното ми място, но вината не е твоя… — Върна се на стола и вече спокойно продължи: — Знаеш какво е отношението ми към Имперския съвет. Банда проклети негодници… Но я се опитай да им го кажеш в очите!… — Млъкна и горчиво поклати глава.

— Но Грегър едва ли може да има подозрения към вас. Сторили сте толкова много за него! Претенциите на Вордариан. Третата Сетагандийска война. Въстанието на Комар… Ако не бяхте вие, той едва ли би получил възможността да управлява…

— На този етап Грегър е в особено състояние — направи гримаса лорд Воркосиган. — След шестнадесет години управление на хора, които тайно нарича „шантави старци“, той изведнъж поема властта. Цялата власт, без никакви ограничения. Обзел го сърбежът на екзалтацията, а аз нямам никакво намерение да се изпречвам на пътя му точно сега…

— О, не е така. Грегър не би могъл да бъде толкова коварен!

— Сигурно. Но в момента го притискат отвсякъде и аз вече не съм в състояние да парирам натиска… — Млъкна, стисна пръстите си в юмрук: — Между впрочем, нека се върнем на въпроса за твоето бъдеще.

— Не знам, сър — въздъхна Майлс и уморено разтърка слепоочията си.

— Би могъл да помолиш Грегър за индивидуална императорска заповед — подхвърли с неутрален тон лорд Воркосиган.

— Какво? Да се набутам в армията насила? С помощта на политическото фаворизиране, срещу което вие лично цял живот сте се борили? — Майлс въздъхна и поклати глава: — Ако исках да постигна целта си по този начин, щях да го направя още преди изпитите. Но сега не. Изключено!

— Но ти си прекалено талантлив и образован, за да стоиш настрана — отбеляза лорд Воркосиган. — Има и други видове служба. Искам да ти подхвърля една-две свои идеи, молбата ми е само да ме изслушаш…

— Добре.

— Офицер или не, един ден ти ще бъдеш лорд Воркосиган — вдигна ръка да спре възраженията на сина си и продължи: — Един ден… Неизбежно ще получиш място в управлението, ще бъдеш един от тези, които ще защитават държавата от революция или друга социална катастрофа. Ще бъдеш представител на нашата наследствена област, която, признавам, напоследък сме занемарили страхотно… И то не само защото дядо ти се разболя… Мен ме притискат други неотложни задачи, а преди това и двамата бяхме военни от кариерата.

Хайде, започвай с проклетите спомени, въздъхна в себе си Майлс.

— Нещата се трупаха с години. Имаме страшно много работа, която все някой трябва да свърши… С малко юридическа подготовка би могло да…

— ЮРИСТ?! — извика Майлс, дълбоко поразен. — Искате да стана юрист? Че това е толкова противно, колкото и да бъда шивач!

— Моля? — объркано го погледна лорд Воркосиган.

— Нищо — смутолеви Майлс. — Просто си спомних едни думи на дядо…

— Нямам намерение да споделям тази идея с дядо ти — подхвърли лорд Воркосиган, прокашля се и продължи: — Но от опита си в управлението знам, че ти… хм… би могъл да заместиш дядо си при управлението на нашите земи… Това управление не се състои единствено от налагането на воля посредством военна сила… Дори по времето на Изолацията не е било така.

Говори така, сякаш е обмислил всичко, с омраза си помисли Майлс. Наистина ли си вярвал, че аз ЩЕ СЕ ИЗУЧА за адвокат, татко? Вдигна глава и погледна лорд Воркосиган с лека подозрителност:

— Има ли нещо, което не ми казвате, сър? Нещо, свързано със здравето ви, или…

— О, не, всичко е наред — увери го лорд Воркосиган. — Макар че човек в моето положение едва ли може да предвиди какво ще стане с него утре…

Какво ли още се е случило между Грегър и баща ми, загрижено се запита Майлс. Имаше чувството, че му се предлагат едва десет процента от цялата истина. Лорд Воркосиган въздъхна и се надигна.

— Е, добре. Няма да ти отнемам повече от времето за почивка. Сега ти имаш нужда единствено от нея…

— Не ми се спеше, сър…

— Мога ли да ти помогна с нещо? — внимателно попита лорд Воркосиган.

— Не, все още имам от болкоуспокоителните, които ми дадоха в болницата. Две хапчета и почвам да се нося… — Майлс разпери ръце и ги размаха като птичи криле.

Лорд Воркосиган кимна и се оттегли.

Майлс се отпусна по гръб и направи опит да извика образа на Елена в съзнанието си. Но студеният полъх на политиката остана и след излизането на баща му, сковаваше въображението му като утринна слана. Изправи се на крака и се повлече към банята. Реши, че е време да глътне едно от своите хапчета.

Глътна две, с помощта на чаша вода. Всичките, прошепна тих глас в главата му. Вземи ги всичките и цялата работа ще приключи… Постави почти пълната кутийка върху лавицата, очите му пробягаха по отражението му в огледалото.

— Дядо е прав! — прошепна той. — Човек трябва да умира единствено в бой!

Върна се в леглото, впери очи в голата насрещна стена и в съзнанието му отново се появи мигът на фаталната грешка. Там, на пътеката с препятствията… Най-накрая сънят дойде и му донесе така желаното спокойствие.