Емилиян Станев
Когато скрежът се топи (9)

Не си ли ти… нашият Тошко

Преди да разкажа как се върна капитан Негро и какво последва след това, трябва да кажа нещо повече за него. Тъкмо тук му е мястото, защото след злополучната случка с елена аз се озовах в хижата сам, а там чакаше възрастен човечец, с извехтяла шапка, цветът на която изобщо не можеше да се определи, с износено палто, чиято вдигната яка пазеше неговия тъничък и сбръчкан врат от хладния планински въздух.

Той се разхождаше назад и напред край хижата и мъченически поглеждаше пътечката, очевидно изплашен от мълчанието на вековната гора.

Когато му се представих, оказа се че е съгражданин на капитана, дори негов акранин, почетен адвокат, с пожълтели от тютюн зъби, с мършаво, сиво-зеленикаво лице, приличен на голям скакалец. Той се връщал от някаква махаличка, дето бил ходил по работа, и се отбил насам „да подиша здрав въздух“. Обаче според него въздухът бил „много силен за неговото метиляво здраве“. На шосето го чакаше една бричка.

Аз го поканих в хижата и там, след като се постопли и изпи чаша ракия, той ми довери, че бил дошъл тук не само да диша „здрав въздух“, ами и да се срещне с капитана, с когото имал да урежда стари сметки.

— Капитан Негро току-що замина за града — излъгах аз. — Там вие ще го намерите много по-лесно.

— О, щом е в града, сигурно ще го намеря, макар че той се крие от мен — отговори адвокатът и се усмихна хитро. — Мога да ви кажа откровено в какво се състои работата. Аз съм пълномощник на един търговец на добитък, с когото някога капитан Негро беше съдружник. Между двамата има неуредени сметки.

— Много искам да узная миналото на капитана. То не ми е известно — казах аз.

— Не ви е известно? Нищо не ви е известно? — учуди се адвокатът и повдигна гъстите си вежди тъй, че по тясното му, сухо чело веднага се появиха пет дебели бръчки.

Отдавна търсех случай да узная нещо повече за моя другар и помолих мършавия господин да ми разкаже какво знае за него. Ще си позволя да го предам с мои думи, без да го преинача освен много малко, в интереса на истината, както се казва в такива случаи.

Преди десетина години капитан Негро пристигнал неочаквано в родното си градче, което бил напуснал още като юноша. Скитал цели двадесет и пет години по всички морета и океани, вече застарял, пенсиониран, със спестени парици, той решил да пусне котва завинаги в това малко градче.

Неговото пристигане било забележително събитие. То станало в един горещ юлски следобед, когато улиците на градеца били безлюдни.

Синя кола, наета от железопътната спирка на тридесет километра оттук, известила със своя клаксон пристигането на мореплавателя. Тя минала през площада и се спряла до една варосана къща, бяла като печурка. Капитан Негро стоял в колата, разположен на задната седалка. Пред него били сложени два куфара, облепени с етикети от най-различни хотели в света.

Автомобилът бил заобиколен начаса̀ от тълпа дечурлига, изникнали неизвестно откъде. Шофьорът отворил вратата и капитан Негро застанал пред къщата. Той я огледал несигурно и запитал почти строго:

— Тая къща не е ли на фамилията Караминков?

Тия думи били произнесени с доста силен чужд акцент и едва били разбрани от дечурлигата.

— Тя е — отговорило едно хлапе, очите на което не могли да се откъснат от пъстрата жилетка на капитана. Широк златен ланец излизал от единия й джеб и влизал в другия, като описвал грамадна буква „З“.

Капитан Негро бутнал вратата и влязъл в къщата. Посрещнала го дребничка старица. Очилата й лъскали над сбръчканото й чело, престилката й висяла мокра, изцапана със сапунена пяна. В ръцете си бабичката държала дървен гребен и парче лютив домашен сапун. Зад къщичката в малкото дворче още грухтяла свинята, която старицата току-що била изкъпала.

Втрещена от внезапната поява и напетия вид на непознатия господин, който така безцеремонно се вмъкнал в къщата й, бабичката не знаела какво да каже. А капитан Негро изглеждал доста разочарован от жалкия вид на леля си, която приличала на измокрена мишка. Двамата се гледали цяла минута, без да произнесат нито една дума.

— Е, не ме ли познаваш? — усмихнал се най-сетне племенникът и в хладната полутъмнина на тесния входник блеснали неговите два златни зъба.

Бабичката примигала, по челото й се появила още една бръчка. Тя се взряла в капитана и несигурно промълвила:

— Че май като да те познавам. Не си ли ти… нашият Тошко?

— О кей, аз съм — рекъл мореплавателят.

— Зло да не те познае — извикала лелята и като хвърлила сапуна и гребена, прегърнала племенника си…

Такова било посрещането на капитан Негро от единствената му роднина в градчето.

Бабичката настанила капитана в най-хубавата стаичка на горния кат. Там капитан Негро отворил американските куфари. Те били пълни с дрехи, тоалетни принадлежности и разни непотребни неща. Имало японски параван, мидени черупки, дъвка, шише уиски и множество дреболии.

Капитанът подарил на леля си копринен плат и един гребен, за който казал, че бил направен от бегемотски зъб. След това той разгледал родната си къща и разочарован от жалкия й вид, започнал да разправя на старицата за своите пътувания по света.

Като се убедил, че не е забравил родния си език, оттеглил се на почивка в стаичката и оттам слушал как пътната врата на къщата се отваряла и затваряла, как идвали и си отивали любопитните съседи и съседки, които разпитвали лелята за него, как някои пляскали ръце и ахвали от почуда. Мълвата за пристигането на „американеца“ и за неговите „богатства“ плъзнала като паяжина из града.

Капитан Негро се усмихвал самодоволно и от време на време се оглеждал в огледалото.

На другия ден той решил да смае съгражданите си и се появил на улицата в каубойски костюм. На главата си сложил сомбреро, зелена кърпа била вързана около късия му врат. Кръстът му бил опасан с револверен патрондаш, макар и без нито един патрон, понеже още с пристигането на родната земя митничарите го обезоръжили. Високи чизми силно пристягали доста пълничките му прасци.

Той тръгнал по единствената главна улица с убийствено бавен и невиждано важен ход. От време на време се спирал пред някой бакалски дюкян, по чиито кепенци висели низи цървули, газеничета или паламарки, заглеждал се в някой сарач и след като задоволявал любопитството си, отминавал с гордо отметната назад глава. И без това той обичаше да върви напето, както вървят почти всички нисички на ръст хора, но тогавашният му вървеж бил просто величествен.

През това време юлското слънце напекло и капитанът бил принуден често да сваля сомбрерото и да бърше потта от челото си. След него вървели тълпа дечурлига. От кафенетата и дюкяните излизали граждани да видят „чуждоземеца“. Капитан Негро посрещал със строги очи любопитните погледи и се правел, че не чува смеха зад гърба си.

Най-сетне това му омръзнало и той повикал най-голямото от хлапетата, които вървели след него. Хлапето се приближило със страх. Капитан Негро полюбопитствал да узнае на каква височина над морското равнище се намира неговият роден град, кой паралел минава край него и каква е неговата северна ширина.

— Не знаеш ли? — учудил се капитанът, когато смутеният дангалак обвесил нос. — Че какво ви учат тогава в гимназията? All right^[1], аз трябва да се срещна с директора.

Той изразил на лицето си голямо възмущение и прекратил разходката. Тоя ден обядвал в къщи, където лелята заклала две пилета и ги опържила с чесън.

Целият град вече говорел за него, обаче капитан Негро нарочно забавял появяването си в обществото. След хубавия обед той си поспал и привечер отново излязъл.

Сега бил облечен в син костюм, безупречно ушит от някакъв шивач на 456-о авеню в Ню Йорк. Риза от манилски памук със снежнобели ръкави, вратовръзка на малки каренца, жълти половинки, на които били навлечени бели летни гетри. Жилетката с ланеца и един тръстиков бастун съставлявали останалата част от премяната на капитан Негро.

Той се запътил към едно кафене, където се събирали най-уважаваните и солидни мъже в града. Повечето от тия мъже били пенсионери: бивши чиновници от съдилището, общината, агрономството, лесничейството и данъчното управление. Между тях имало няколко адвокати и чиновници.

Когато капитанът влязъл в кафенето, настъпила пълна тишина. Десетина чифта очи го загледали с жадно любопитство, примесено е уважение и смут. От това той станал по-горд. Като поздравил и си избрал маса до прозореца, поръчал си кафе и на свой ред започнал да разглежда съгражданите си. В паметта му мъждукали неясни спомени, останали от неговото детинство, и той се опитвал да познае някои от връстниците си.

Мълчанието не продължило дълго. От насрещната маса станал висок пенсионер със сухо охтичаво лице, приближил се до капитан Негро и му се представил:

— Не можеш да си спомниш за мен — рекъл фамилиарно той, — ами аз да ти се обадя. Аз съм Янаки Калото… На един чин стояхме в отделенията и даскал Георги ни теглеше ушите… Е, хайде добре дошел, Тошо!

— Yes^[2] — рекъл капитанът, — като че си спомням нещо за вас. Много време измина, откакто не сме се виждали. Пътувах по целия свят четвърт век и паметта ми е претъпкана с разни работи…

Примерът на пенсионера бил последван от почти всички посетители на кафенето и капитан Негро бил заобиколен от голяма компания. Всеки искал да седне по-близо до „американеца“, да не изпусне нито една от думите му.

Необикновеният гост бил обсипан с различни въпроси.

През това време кафенето се напълнило с нови хора, между които личали едрата и дебела фигура на кмета и големият корем на аптекаря.

Отначало капитан Негро се задоволявал с кратки и неохотни отговори. Въпросите били съвсем простодушни и невежествени. Но когато забелязал, че всички слушат с голямо внимание, той разширил и задълбочил обясненията и дори съвсем се отклонил от въпросите.

— Между вас, както изглежда, има хора, които не са пътували вън от България — започнал той. — Аз съм изходил целия свят, от Аляска до Огнена земя, Африка по цялото й крайбрежие, Мадагаскар, южните морета, Папуа, Гали, Бали, Меланезия, Таити, Филипините, Австралия, Япония, Китай, Корея, Камчатка, Сиам…

Забравени още от ученическата скамейка нечувани градове и земи, морета, племена и народи били изредени на един дъх от бързореката уста на Черния капитан. Повече от тия чужди за слушателите думи били изговорени на английски и поради това така били преиначени, че всички зяпнали изумени. В кафенето настъпила пълна тишина. Някои преместили столовете си по-близо до капитана, други свивали шепите си на фуния и ги приближавали до ушите.

— О — възкликнал капитан Негро, — както виждам, географските ви понятия са твърде слабички… Преди да си дойда, плавах из Тихия океан. Край Индия, близо до Калкута, на половин миля от брега, бяхме нападнати от една грамадна боа. Тя доплувала от сушата и се вмъкнала в кухнята на кораба. Беше по обед. Аз си почивах в капитанската стая и разговарях с боцмана. Изведнъж чуваме, че готвачът пищи. Завтекохме се и какво да видя: змията се готви да го налапа. Извадих револвера и — „пум! пум! пум!“ — убих я на място. Тя се оказа деветдесет и пет стъпки.

— Колко прави това на метри? — обадил се някой.

— Тридесет и един метър и четири сантиметра! — невъзмутимо отговорил капитанът.

— Нима има толкова голяма боа? — недоверчиво попитал аптекарят.

— Yes, има и по-големи. Но тая беше същинско чудо. От кожата й един калкутски обущар направи хиляда и петстотин чифта дамски обуща…

След това, увлечен от собственото си красноречие, Черния капитан станал прав. Той започнал да разказва на смаяните слушатели такива истории, че по лицата им се изписало силно смущение. Описал нравите и бита на австралийските диваци, на племето тобая, разправил за бедните сиамци, които продавали дъщерите си на белите моряци по пет долара за момиче, за китайските работници по плантациите из южните острови, за комарите, за болестите, докато станало късно и слушателите започнали да се разотиват. Капитан Негро се преместил на масата, където стоели кметът и аптекарят, и начаса̀ се сприятелил с тия мъже. Той се осведомил от двамата за стопанското положение на околията и заявил, че има намерение да вложи част от парите си в някое предприятие и по този начин да помогне на своя беден роден град да се издигне на подобаваща висота.

Аптекарят и кметът се спогледали. Черния капитан им нарисувал със силни думи как гори душата му да издигне своя роден град, какво бляскаво бъдеще очаква бедната балканска околия, прославена дотогава само с козята си пастърма.

— Господа, аз съм вече гладен — казал капитан Негро, като погледнал златния си часовник. — Заповядайте да вечеряте с мен в ресторанта. Там ще продължим нашия разговор.

Тримата влезли в гостилницата под единствения хотел в града. Тоя хотел се наричал „Централ“. В него отсядали амбулантни търговци, когато тук ставали панаири и сборове, отсядали джамбази, шофьори, гурбетчии, понякога и някой ревизор, дошъл да ревизира държавните учреждения.

Под мъжделивата светлина на една голяма газена лампа, окачена на тавана, в ресторанта едва се различавали няколкото литографии, окачени на стените. Една от тях изобразявала заспал ловец, край когото скачали грамадни зайци с бакенбарди, друга представлявала Отело край спящата Дездемона, а трета показвала различните човешки възрасти във вид на сводест мост със стъпала. Имало още една, на която нагледно било показано как е фалирал и изпаднал търговецът, който продава на кредит, и как благоденства търговецът, който продава в брой.

В гостилничката вечеряли един стар ерген, учител по математика, и двама ученици, селянчета, чиито стригани глави плахо се гушели в най-тъмния ъгъл. По осемте маси, покрити с черни мушами, рубинено светели шишенца с оцет, солници и тенекиени пепелници.

Съдържателят на гостилницата, който бил едновременно и хотелиер, пристъпил с голяма почит към тримата клиенти и на скоропоговорка изредил четирите яденета, съставляващи неписаното меню. При това по навик той направил такова движение, сякаш си вдигал панталона с помощта на двата си лакътя.

— Остави тия яхнии и чорби — махнал с ръка кметът, — ами виж да запечеш нещо на скара. Пастърмица например. Но да бъде тлъстичка, нарязана като гребенче. И донеси от оня пелин, дето го пихме из оня ден със съдията.

В очакване на поръчката тримата потрили самодоволно ръце и като се погледнали един друг с весели очи, продължили прекъснатия разговор, проникнати от още по-силни желания да повдигнат икономическото състояние на бедната околия. Капитан Негро съобщил много американски начини за печелене на пари, разказал как нищо и никакви хора забогатявали в Америка, обяснил какви способи знае за намиране на подземни богатства и изразил пред кмета желание да направи едно дарение в полза на общината. Но тая тема скоро му омръзнала и той се впуснал да разправя приключенията си по всички меридиани и паралели на земното кълбо.

Хубавият пелин го разгорещил и го направил подвижен като шимпанзе. Черните му очи блеснали, лицето му изразявало различни маски, ръцете му правели всички възможни жестове. Той лъгал през просото, сам се смеел на лъжите си, ту казвал самата истина, обаче нито кметът, нито аптекарят можели да различат къде започва истината и къде свършва лъжата.

Всички се развеселили. Дори кметът, който говорел с внушителен бас, се опитал да запее, като почуквал с дъното на чашката ритъма на някаква песничка.

— О кей — извикал капитанът. — Тоя пелин е чудесен! Предлагам да изпием още по един литър.

Двамата му другари — хора порядъчни и разумни — не се съгласили и Черния капитан върнал поръчката.

След като изпратили мореплавателя до къщата му, тримата се разделили.

— Жалко, че е несериозен човек — рекъл аптекарят на кмета, щом останали сами.

— Да, несериозен изглежда — потвърдил кметът. — Но има парички. Кой ли ще му ги вземе?

— Все ще се намери някой да ги издърпа от ръцете му — въздъхнал аптекарят. — Може пък да лъже, че има. Кой знае! Но ако има, в чий ли джоб ще влязат? — за втори път въздъхнал аптекарят.