Емилиян Станев
Когато скрежът се топи (4)

Юнски ден

Долу, в полите, започнаха да цъфтят липите, а дъбовете вече изпущаха възкиселичък клей, който привлича катериците и ги опиянява. Макар че бе началото на юни, листата на дърветата тук бяха млади и горите край хижата имаха съвсем пролетен вид. Долу не беше така. Там горите бяха сочнозелени, вечер изглеждаха маслени, а сутрин, когато първите лъчи на слънцето ги огрееха, ставаха като бухкави губери, толкова плътни, тежки и къдрави, че ме обхващаше безумно желание да ходя по тях. Там синчецът и теменугата прецъфтяваха, дивите карамфили разпукваха дългите си, остри пъпки и показваха пъстрите си роклички.

Реших да обходя местността край Солените извори и да набера малко върхари за нашия Май. Исках да видя какво става там. По това време на годината новите рога на елените растат най-бързо и животните усещат голяма нужда за сол. Сигурно в Солените извори бяха се къпали много елени, а после са чесали калните си тела о дърветата. Щях да узная много неща. Толкова много интересни работи стават из гората.

Окачих далекогледа на шията си и така го мушнах под куртката си, че да не трака, кога вървя, взех двуцевната си пушка и се сбогувах с капитана. Той предпочиташе да остане в хижата да готви, отколкото да ходи по обиколка.

— Капитане — казах аз, преди да тръгна, — внимавай за Май. Не го пущай на полянката с козите. Майка му се готви да го отвлече.

— Ако го отвлече, ще я застрелям — отговори той.

— Ти гледай да не стане това. Как тъй ще я застреляш?

— Ако го отвлече, единственият начин да го хванем отново е да застреляме старата.

— Какви са тия глупости? Защо си толкова свиреп?

— Не съм ял месо от месец и половина.

— Е, нали ще заколим ярето на мисис Стейк — казах аз.

Той се изсмя. Стоеше на входната врата с червената си блуза и с кухненската кърпа през рамо.

— Да не мислиш, че някой ден няма да се изтровим с тия гъби… Кога мислиш да направим това?

— Ярето ли? Като се върна, ще решим.

Спуснах се по стръмната рътлина, която започваше под хижата. Навред по старите трупи бяха израсли гъби — жълти праханици и хъртови уши. Къпините хвърляха зелените си мрежи по гнилите пънове. Мравуняците бяха подновени. Като кадифе лъщяха мъховете по едрите гранитни камъни, които се виждаха тук-там из вековната гора. Радостно вървях по нашата пътечка. Много обичам тая гора с нейните прави, мощни дървета и понякога, като се спра до някой великан, облягам се о грапавата му снага и пипам с ръка твърдата му кора. Така чувствам по-осезателно могъщата сила на дървото, неговата непоклатимост и винаги се учудвам на земята, която го храни.

Смъкнах се в дола, дето се пенеше един поток. Тук бе сенчесто и влажно. Рътлината се пречупва, гърбът й тръгва почти хоризонтално. Стигнах едно място, където тя е покрита с мъх. Стъпките ми станаха безшумни, като че вървях по килим. Мъхът е бледожълт, ту оловносив, защото отдолу земята е камениста, с мътен, калночервен цвят, а наоколо гората е закелявяла. Дъбчетата са ниски и така са изкривени, сякаш оттук бе преминал пожар. Не обичам тия жалки храсти. Те напомнят уродчета, но да се ходи по мъха е приятно и полезно. Полезно е за това, че лесно може да се издебне някоя сърна. Но тоя път в келявата гора видях само една лещарка. Тя се мярна пред мен и тутакси изчезна — сива и странно пъстра — зад един камък, където сигурно бяха пилетата й.

Отминах келявата гора и навлязох в млада гора от бук и дъб. Мъхът под краката ми стана плътен и сочнозелен. Тук винаги съм срещал дивеч. Я някоя червена като пламък лисица ще прекоси гърба на рътлината, я някоя сърна ще изврещи уплашено и ще видя бялата и задница да се носи между дърветата. В такова спокойно и ведро утро дивечът не е толкова плах. Не помръдваше нито едно листо. От влажната гора лъхаше прохлада и сутрешен мир. Зад мен се издигаше планината като стена и тъй огромна и раздиплена беше тя, че когато се обръщах и я поглеждах, изпитвах възхищение и малко страх…

От една хралупа безшумно излетя бухал, размаха широките си криле и се скри в тъмната дълбочина на един дол. Продължих пътя си с дебнещи крачки и така достигнах едно хубаво място, където рътлината се огъва като конско седло. Тук растяха диви череши и лози, спуснали своите дебели, ликави въжета от дърветата, по които бяха се увили. Два гривека изплющяха с криле и уплашено излетяха от една череша. Бяха дошли да видят дали плодовете са узрели… И ето, ниско в долината чух умолителен писък. Две птици, прилични на ястреби, се гонеха над гората. Бяха две кани. Мъжката молеше другарката си да кацне на някое дърво. Женската, обзета от лудешко желание да лети, нарочно дразнеше своя другар. Като волни хвърчила се носеха двете птици. Ту политаха ниско, докосвайки върховете на гората, ту отведнъж се издигаха високо над зеленото море. Тогава писъците на мъжката каня ставаха по-умолителни и пронизителни. Тя следваше другарката си неотлъчно, като махаше неспирно с криле, сякаш искаше да й покаже колко много е измъчена от тая игра. Но женската беше неумолима и не искаше да знае. Ней й се летеше, летеше… Толкова хубаво е да се лети над тия росни, млади гори, да се рееш в свежия, опиващ с прохладата си утринен въздух, а под теб да се пенят потоците и доловете да разтварят зелените си пазви!…

Дълго време следях играта на влюбените птици. Снех далекогледа, гледах ги в синия лазур на небето и завиждах на играта им. После продължих пътя си по рътлината.

Минах по седлото със същите дебнещи стъпки. Минавал бях оттук и зиме, и есен и помнех как изглеждаха тогава тия гори. Имах си едно място, отредено за почивка. То беше на една полянка, където растеше изкривено дъбче. Неговото стъбло приличаше на обърната надолу буква „Ч“ и аз седях на него като на стол. През есента тук видях един сръндак. Ходеше без рога, защото току-що беше ги хвърлил. Много ми се искаше да го видя пак.

Когато седнах на дъбчето, беше настъпило пладне и слънцето почна да напича. Гората се стаи. Сенките в доловете изчезнаха, изчезна и сутрешната мъгла по върховете. По това време от деня винаги изпитвах малко тъга, както и вечер, когато слънцето залязваше зад горите и на хоризонта оставаше лилаво петно, като пепел под изтляваща жар. Тогава си мислех за хората в градовете. В такива вечери капитан Негро също тъгуваше, дори Алчо, който пасеше на поляната, вдигаше глава и потъваше в размисъл.

Трябва да съм стоял на дъбчето доста време. От утрото не бе останало вече нищо. Слънчевите лъчи проникваха навред из гората. Те изпиха всичката роса и под тяхната педантична светлина гората стана съвсем обикновена. Големи мухи забръмчаха наоколо. Избръмчи някоя и кацне на някое листо, търка крилцата с дългите си грозни, космати крака, после се стаи, блажено затоплена от слънцето.

Станах, метнах пушката и продължих да дебна. „Нима днес няма да видя никакъв дивеч? Поне сръндака“ — мислех аз, като се спирах от време на време и надничах по склоновете на рътлината. И го видях.

Той беше заспал под мен, на южния склон близо до един пън, край който растяха две-три млади букачки, високи и прави като пръти. Мястото край него бе доста оголено, гората беше рядка, наоколо се синееше синчец и той спеше всред него. Беше сложил глава върху един от предните си крака, протегнат напред. Новите му рога бяха обрасли с мъх, сивата му зимна козина бе проскубана тук-там по широкия му гръб.

Извадих от пазвата си далекогледа, седнах върху мъха и му се любувах през стъклата. Как сладко дремеше, проклетникът! Слънцето изливаше върху него топъл дъжд, който падаше на златисти капки по тялото му. Беше се предал на спокойната пладня, изпълнена с мир и тишина. От време на време ушите му трепваха не защото долавяше някакъв обезпокоителен шум, но защото някой кърлеж започваше да го хапе, а не му се искаше да наруши дрямката си да се чеше… Под него, в долината, реката тихо бучеше, във въздуха се носеше неспирен, опиващ ек, като че някой викаше през всичкото време „о-о-о“, а двете кани продължаваха да летят и пищят…

Станах и тръгнах надолу. Вече не дебнех дивеч, но вървях още по-тихо, да не смутя със стъпките си тоя сладостно томителен покой. Струваше ми се, че дърветата и тревите ми правеха знаци да мълча. Аз се усмихвах и се чувствах горд, че вървя мирно из леса и макар че съм ловец, не закачам никого. Не смачках нито една тревица, не безпокоих нито една птица, не разгневих нито едно горско божество. Само каните продължаваха да пищят и това, кой знае защо, вече не ми харесваше…

Отбих се при Солените извори. Водата на единия беше мътна, пълна с кичури сиво-кафяви косми. Току-що беше се къпал елен. Неговите стъпки личаха върху черната тиня като стъпки на вол. После продължих по течението на реката. Долината се стесни. От двата бряга се издигаха гъсти, млади гори. От тях идваше особен мирис, какъвто гората издаваше, когато слънцето я напече. Пушката висеше на рамото ми, а каните продължаваха да пищят много наблизо. Излязох от теснината. Долината отново се разшири и показа една хубава продълговата поляна. Тъкмо в тоя миг каните се спуснаха над главата ми. Спусна се женската, а мъжката я последва и тогава ето какво стана: някой сне пушката от рамото ми и гръмна…

Женската каня изпищя, отпусна криле и политна към гората, а гората я погълна и я скри от очите ми, сякаш искаше да потули по-скоро това убийство. Планината изстена и се изпълни с ропот и дълго време ропта с всеки свой дол и с всяко свое усое…

Пушката димеше в ръцете ми. В ушите ми ечеше гърмът, протестът на планината се носеше като тътен по цялата й снага, а пред очите ми се мяркаха червени и сини петна. Топла вълна премина по тялото ми…

Как ли бе трепнал и подскочил дремещият сръндак? Каква смъртна тревога е помътнила черните му очи, донапред спокойни и блажено кротки! Как широко са се разширили ноздрите му, как бързо се е разтворило бялото огледало на задницата му! Хукнал е да бяга из гората, обзет от паника. Паника е изпълнила цялата планина. Сто чифта дълги като чехли уши на кошути са се размахали и сто чифта очи са разширили гледците си, пълни с ужас…

Не смеех да се върна назад.

Стигнах до една запустяла дъскорезница, надникнах в буренясалата вода, погледнах посивялата сграда — полуразрушена и сякаш обгоряла. Две грамадни греди се издигаха от разбития дъсчен покрив, а над него стърчеше пречупеният улей, през който някога е падала водата и е въртяла жестокия трион. Някой дървар е клал тук огън и сега пепелта — влажна и сива — стои като оловна пита, а наоколо е останал говежди тор и смачкана кутийка от цигари.

Време е вече да се връщам. Но не по същия път, не през долината. Изкачвам се по рътлината, спирам се на едно хубаво седло, обядвам, после се изтягам върху мекия мъх, слагам приклада на пушката под главата си и заспивам…

Когато се събудих, слънцето се мяташе над синкаво-зеления хребет — топло и голямо. Настъпваше хубавата юнска привечер и сенките нарязаха доловете. Беше весело. Само самотната каня продължаваше да пищи и да вика своята мъртва другарка…

Върнах се в хижата. На поляната пасеше конят. Вратата на хижата беше затворена. Чух вика на капитана. Той ходеше из гората и викаше:

— Май! Май!

Старата сърна беше отвлякла сина си.