Емилиян Станев
Когато скрежът се топи (16)

За гъби

Шосето замря, затрупано от дебели преспи. Не се чуваха вече нито бучащите мотори на камионите, които возеха траверси и въглища от мините, нито подвиквания на каруцари. Тежко мълчание легна над белите гори и само нашите гласове събуждаха заспалото ехо под снежните тунели на гората.

Еленовите стада се събираха в северните котловини, където ветровете бяха по-слаби, а мъглата — по-рядка. Сега хранилищата се посещаваха най-редовно от дивеча. Отдавна бе изядено всичкото сено от яслите, засипаните със сняг корита за овес бяха изгризани от острите резци на сърните и на елените.

Правихме няколко пъти безуспешни опити да занесем храна на дивеча. Снегът продължаваше да вали, преспите растяха, ние потъвахме в тях, падахме на всяка крачка с нашите чували и в края на краищата бивахме принудени да се върнем, без да изминем и половината от пътя. Все пак с голямо постоянство и с много усилия успяхме да достигнем едно еленово вървище и да превържем по околните дървета няколко наръча сено.

Снегът спираше привечер, когато мъглата се сгъстяваше и заливаше с глухота и студена влага цялата планина. Тогава отникъде не се чуваше нито един звук. В забуления, сякаш удавен свят вечерният здрач се смесваше с мъглата и само белината на снега позволяваше да се вижда на не повече от два разкрача.

За икономия на газта палехме лампата само когато в стаята станеше съвсем тъмно и като се задоволявахме със светлината от горящата печка, стояхме мълчаливо край прозорците и гледахме как сивее снегът и как мъглата отминава край нас. От горния праг на вратата висеше голяма пряспа, като свод. Сянката й се надвесваше в коридора. Няколко засипани пъртини водеха към обора, където конят по цял ден хрупкаше сено, а мисис Стейк и Май съжителстваха зад една дъсчена преграда.

След петдневен снеговалеж снежната покривка достигна метър и половина. Не можеше да мръднем никъде освен на двора и до чешмичката, където отивахме с големи усилия, като проправяхме пъртината всеки ден.

Капитан Негро започна да лъже още по-отчаяно. През деня той готвеше или печеше хляб, следобед се предаваше на сладък сън до четири-пет часа, когато вече се стъмваше. После се събуждаше мрачен, дори злъчен, сядаше край печката и зачиташе някой стар вестник. Но след като се оживеше, езикът му не спираше до полунощ.

Една сутрин той ми каза отчаян:

— Утре ще стоим гладни. Няма вече какво да се сготви. Нищо не е останало из долапите: картофите се свършиха, пък мишката изяде сланината…

„Мишката“ беше един голям сив плъх, с който воювахме вече цял месец. Тоя плъх заплашваше да ни разори. Той спеше в леглата ни през деня, скрит под завивките, и когато настъпваше време да лягаме, плъхът се втурваше да бяга из стаите, където имаше твърде много пукнатини, в които изчезваше. След редица ялови опити да го убием той се пресели в кухнята и се отдаде там на разбойничество Капитан Негро намисли да го застреля с една малокалибрена карабина 22, която имахме подръка. За тая цел му устройваше всяка вечер засади, седнал на малко трикрако столче върху кухненската маса, с карабината в ръце. Ала плъхът се пазеше. Той не се показа нито веднъж на открито и докато капитан Негро търпеливо стоеше на своя пост, плъхът спокойно гризеше сланината. По едно време се опитахме да го отровим с миша отрова на зърна, купена от града, обаче зърната се оказаха хранителни за неговия стомах. Най-сетне вдигнахме ръце, очаквайки някакъв щастлив случай да го убием.

Наистина бедняшките ни запаси бяха на привършване. Снегът не позволяваше да отидем до мините, отдето можехме да купим нещичко от миньорското дюкянче.

— Е, какво ще кажеш? — попита капитанът.

Вдигнах рамене.

— Брашно имаме, от глад няма да умрем, но…

— Да наберем малко гъби — предложих аз.

Той се изсмя:

— Ти с всичкия ли си? Кой месец е сега?

— На стотина крачки оттук има отлични гъби. Въпросът е как да стигнем до тях.

— Сънуваш — рече капитан Негро и ме изгледа с недоумение.

— Да се опитаме. Хайде, обличай се. Хубава гимнастика ще направим! А след това ще си хапнем здравата пресни гъби!

Някъде из затрупания двор имаше дълъг и тънък прът. Помнех добре мястото, където прътът бе захвърлен, и като разрових снега, намерих го. Тръгнахме към гората зад хижата, цепейки преспите всред облаци снежен прах. Никой не се сети да вземе оръжие.

Мъглата беше рядка, виждаше се доста далече из снежните тунели. Снегът обвиваше грамадните букаци от горе до долу, като им даваше причудливи форми и ги правеше още по-грамадни.

— Къде ще търсиш сега гъби? — смееше се капитанът, но щом забеляза, че оглеждам букаците, веднага разбра каква е работата.

По загнилите части на дърветата всяка есен и всяка пролет растат колонии от гъби, които народът нарича хъртови уши, защото формата на тия гъби напълно прилича на кучешко ухо, клепнало в горната си половина, такова, каквото имат хрътките. Пролет тия гъби са млечносиви, с нежен бисерен цвят, есен обаче цветът им е жълто-кафяв. Тъй като те растат до късна есен, първите снегове и студове ги замразяват и по този начин ги консервират отлично.

Не беше лесно да се открият хъртовите уши всред засипаните със сняг букаци. Но аз помнех, че наблизо имаше една такава колония, и скоро я намерих по източната страна на едно грамадно дърво. След няколко мушвания с пръта гъбите се откъртиха и паднаха в снега. Капитан Негро се наведе да ги вземе, пък аз заоглеждах околните дървета.

Изведнъж някъде под нас, където се спущаше стръмният ръб на една рътлина, се чу грухтене. Капитан Негро ме погледна. Погледнах го и аз. Грухтенето се засилваше.

— Минават диви свини — каза той, като вдигна глава и се ослуша.

Завтекохме се да ги видим. Нашето любопитство беше голямо — в стопанството имаше твърде малко от тия животни, а ние отдавна мечтаехме те да се развъдят.

Зарязахме гъбите и тръгнахме към височинката, отдето започваше рътлината. До височинката нямаше и двадесет разкрача, но ние изминахме това разстояние за три-четири минути, като се ровехме в снега, сякаш плувахме. Грухтенето се чуваше вече съвсем наблизо.

Между отъналата в сняг и кит гора, през белите клони и стъбла, се мярна тъмната козина на дива свиня. Тя потъваше в снега, но ние бяхме нависоко и можехме да забележим гърба й. Свинята бягаше и грухтеше, без да се спре нито за миг. Тялото й сякаш се разтегляше: изглеждаше ту неестествено дълго, ту се скъсяваше. Това учуди и двама ни, ала после разбрахме каква е работата. Със свинята бягаха четири-пет свинчета, чиито гърбове се мяркаха край нейния. Тя бе майка, водеше свинчетата и бързаше да се спусне в котловината, където снегът бе по-плитък.

— Тю, как не взехме поне една пушка! — каза капитанът със съжаление. — Макар че нямаме право да бием дивеч, но в такъв случай, когато няма вече какво да се яде…

Той не успя да се изкаже, защото от другата страна на рътлината, зад която тъмнееше дълбок и мрачен дол, се чу ново грухтене. То звучеше като глух взрив — сякаш избухваше слаб заряд от запален барут — и бързо приближаваше насам.

— Друго стадо — каза капитанът.

След минутка по следата на свинята се показа черно-кафявата маса на грамаден глиган. Като бухтеше злобно, глиганът напредваше по дългата къдрава следа, оставена от свинята и прасенцата й. Огромното му четинесто тяло беше посипано със сняг. Грозната му глава с половинметрово рило и жълти глиги, закривени като косерчета, бе вдигната сърдито и жадно душеше въздуха. Глиганът цепеше дебелия сняг с учудваща лекота. Под неговата тежест снегът преливаше на малки късчета и топчета, които се търкаляха надолу по стръмнината. За разлика от свинята той се спираше често, обръщаше грамадното си туловище и още по-грозно започваше да бухти.

— Сигурно тича по женската. Загубил я и сега я дири — пошушна ми капитан Негро и като взе пръта от ръцете ми, започна да се прицелва с него в глигана.

Животното отмина. То изчезна надолу из котловината, следвайки дирята на свинята, и само глухото му бухане показваше посоката, по която се движеше.

— Ех, ако имахме пушка! — въздъхна другарят ми и оживено започна да доказва, че при това наше окаяно положение с храната бихме могли да убием с пълно право ако ли не едно от прасенцата, то поне стария нерез.

Ние се наканихме да се върнем при гъбите, за които бяхме забравили, когато две сиви сенки привлякоха вниманието ни. Те се появиха по следите на свинете, тичайки като кучета. На двадесетина разкрача по-назад се зададоха още три.

Капитанът ме блъсна в хълбока и легна в снега.

— Вълци! Лягай, лягай! — рече той, но сам не се въздържа, надигна се и уплашено загледа глутницата, която отмина към котловината. Оттам все още се чуваше бухтенето на глигана.

— Ето за какво трябваше да вземем пушките си! — казах аз. — Щяхме да направим хубаво сражение с вълците!

Прибрахме свалените от бука гъби и побързахме да се върнем в хижата, загрижени за съдбата на свинското семейство. Кой знае какво ставаше сега в котловината, където гладните хищници се опитваха да грабнат прасенцата. Дали те щяха да успеят, или глиганът щеше да види работата на някой от тях? На този въпрос не можехме да си отговорим; всеки си оставаше на особено мнение. Ала нямаше съмнение, че вълците мъчно можеха да постигнат целта си, щом старият четинокоско вървеше със семейството си. Не биха се решили да го нападнат току-така. Неговите жълти косери и дебелата му кожа бяха достатъчно убедителни доказателства как би завършила подобна борба…