Емилиян Станев
Когато скрежът се топи (13)

Сърна с шапка

Между дивеча, който сега посещава хранилките, има и елени. Пръв се престраши един шугав рогач, след него дойде стадото, което обичаше да лежи край запустелия горски път.

Всяка сутрин напълвахме яслите и коритата с фураж и си отивахме, защото нямаше вече смисъл да стоим в бараката. Май не позволяваше вече да го пипнем с ръка. Свободният живот му беше харесал по-много, отколкото предполагахме, и един ден той и Мирка, които ходеха сега свободно, не се върнаха в хижата.

Капитан Негро смяташе, че ще подивеят окончателно и че никога не ще ги видим.

— Напролет ще опитомим други — утешавах го аз. — Нали за това ги хванахме, да привлекат дивите към яслите.

Капитанът не искаше да се примири така лесно. Той предприе дълги обиколки е надежда, че ще срещне Май. От друга страна, все още се надяваше да намери червената си блуза.

Един ден, като се върна, измъкна от торбата своята знаменита блуза. Окаляна и доста пострадала от дъждовете, блузата бе напълно здрава. Капитан Негро я опра и остана много доволен. Червеният цвят на блузата бе все тъй ярък и това го зарадва.

— Намерих я в един дол, закачена на една драка — рече той.

После ми разказа, че видял на самото било една сърна, която вместо рога на главата си имала шапка.

— Как тъй шапка? — попитах аз.

— Ей тъй, шапка! — отговори той троснато.

— Може би е имала и дреха?

— Казвам ти, че имаше шапка. Нещо като калпаче. Ти все не ми вярваш!

Топ се приготви да се разсърди.

Изгледах го недоверчиво и му рекох:

— Утре искам да ме заведеш на мястото, дето си я видял. Ще можеш ли да го намериш?

— Разбира се — отговори той.

— Ако сърната наистина има шапка, трябва да я убием.

— Има. Видях я съвсем ясно.

През нощта валя слаб дъжд. Утрото беше мъгливо, но топло. Над планината се усещаше дъхът на южняка. Закусихме и тръгнахме.

Отдавна не бях ходил на лов и сега Хектор се разлая от радост, като видя, че идвам да го отвържа с пушка през рамо. Заскимуца, бафна и опря лапите си на гърдите ми.

„Ах, колко те обичам — искаше да каже той. — Виждам, че не си ме забравил.“

Капитан Негро взе късата си пушка. Навлязохме в мократа гора, хванахме пътя по билото и след час бяхме на мястото, където моят другар бе видял сърната с шапка.

— Ей тук я срещнах — каза той, когато достигнахме едно хубаво седло, на което имаше локва, обрасла с висока трева.

Пуснах Хектор, който се дърпаше нетърпеливо на синджира.

Капитанът остана да пази на билото. Аз слязох под него, намерих пътеката, която се спущаше по една стръмна рътлина, и скоро се озовах на друго седло. То беше обрасло с млада букова гора. Дърветата бяха прави и бели като грамадни свещи от бял восък. Когато човек ги гледаше по-дълго, струваше му се, че от тях се излъчва сияние. Жълто-кафявата шума, лъскава от дъжда, бе хубав фон, върху който стъблата изглеждаха още по-бели и по-чисти.

Седнах на един пън, но така, че можех да виждам двете страни на седлото и да стрелям във всички посоки.

Насреща се тъмнееха мощните пазви на един гигантски дол, над който се издигаше най-високият връх, покрит със сняг. Долу, в северните поли на планината, мъглата се опитваше да пропълзи насам. Блъскана от южния вятър, тя се извиваше на големи пухкави кълба и като тихо, беззвучно море заливаше всичко по пътя си.

Край мене мина Хектор, душейки влажната земя. Той ме видя, усмихна се с очи и весело помаха опашка. После се спусна надолу.

Да причакваш дивеч на пусия е особено удоволствие. Стоиш във вековната гора и ти се струва, че чуваш как в тишината се носи протяжен и неспирен звук, който отмерва отминаващото време. Тоя звук изпълва съзнанието и леко замайва. Човек мисли нещо, но мисли вяло, по-скоро съзерцава оголелите гори, смълчаните усои, пустите и голи чуки на върховете. Неизразимо чувство изпълва душата му, сякаш се докосва до някаква тайна, до далечните отминали векове, когато на земята не е имало хора. Странни и нови мисли му идват наум и той забравя, че е на лов. Но тъкмо тогава лаят на кучето го стрясва.

Тъй се случи и сега. Хектор вдигна дивеч под мен и планината се изпълни с болезнен писък, като че някой биеше кучето с пръчка. Но изведнъж писъкът се превърна в басов лай, преля из доловете и събуди заспалото ехо.

„Ах! Ах! Ах! Ах!“

Лаят напредваше като бойна тръба. Обхвана ме възторг, че Хектор гони толкова нашироко, така юнашки, с такъв плътен, уверен глас, с такъв размах. Неговият бас като че заглъхна за миг, после отведнъж се усили и се насочи към мен. В насрещния дол, където блестеше сребърната жичка на водопад, се понесе звучен резонанс.

Мислено следях пътя на сърната, а нямаше съмнение, че кучето гони сърна. Сега тя минаваше под венчето на съседния връх. Ще мине през дола, но по коя от двете рътлини? Ако вземеше насрещната, нямаше да я видя, ако избереше тая, на която стоях, непременно щеше да прекоси седлото. Дивечът си има свои съображения, а опитът ме е научил да ги отгатвам правилно.

Лаят на Хектор ставаше все по-глух, после неочаквано екна в дола. А долът се разтваряше точно срещу мен като пропаст, покрита с настръхнали, онемели гори. Те изглеждаха безучастни, сякаш бяха потиснати от могъща, властна сила, която ги беше сковала. Там се насочваше сърната.

Аз седнах на пъна. Лаят на кучето се губеше ясен и далечен. След няколко минути той заглъхна из безкрайните пазви на планината.

Тишината се възвърна и аз пак чувах оня звук, който отмерваше времето. Мъглата бе успяла да пропълзи насам. Тя заля полите и бавно пъплеше все по-нагоре и нагоре. Беше време да отида при капитана и да се върнем в хижата, но аз продължавах да стоя на пъна.

Така измина час, може би и повече. Под мен нещо зашумоля. Хектор беше оставил сърната, след като е разбрал, че няма смисъл да тича подире й. Той кляфна на прясна диря. Имаше такъв обичай, да ме предупреждава, преди да вдигне.

„Аф! Аф! Готви се!“ — казва той и аз запъвам куроците, които изчаткват последователно два пъти.

Ала този път кучето се забави. Мъглата беше току под седлото и край мен прехвръкваха космати облачета от нея. Все по-силно се чуваше шепотът на ръмящия дъждец.

Станах от пъна и погледнах назад, защото ми се счу, че мокрите листа прошумоляха.

На двадесетина крачки от мен стоеше сиво животно с вдигната глава. На тая глава стърчаха две наперени уши. Под тях главата изглеждаше къдрава и странно повдигната…

Черната мушка се залепи като мушица под плешката на животното. Аз дръпнах спусъка. Животното падна поразено и ритна няколко пъти с дългите си крака… Пред мен лежеше сърната с шапка. Едрите дробинки бяха пробили тялото й и мокрите листа се багреха от кръвта й. Тя беше мъртва. На главата си имаше шапка — безобразна, ужасяваща шапка. Роговото вещество, вместо да израсне нагоре в красиво разклонени рога, беше се разляло като пъпчива гъба върху челото й. Там бе образувало неправилна топка и бе потекло като застинала лава към муцуната, тъй че закриваше дясното око.

Докато разглеждах тая уродливост, Хектор дойде с лай по следите и започна да ближе извиращата кръв от раните на сърната.

— Хооп! — извиках аз, но капитанът не се обади.

Тогава метнах убитото животно на гръб и тръгнах към хижата.

Мъглата се прехвърли зад гребена и удави всичко. Дърветата изглеждаха като призраци. От клоните капеха студени капки и в цялата планина се носеше шепот.