Емилиян Станев
Когато скрежът се топи (8)

На еленовия гръб

Ковяхме покривните дъски на бараката. Нашите сърни кротко пасяха край потока. Капитан Негро беше се покатерил горе, а отдолу аз му подавах дъските. Той държеше гвоздеите между зъбите си и си даваше вид на опитен дърводелец.

— Откъде си се научил така добре да ковеш гвоздеи? — попитах аз, като търсех повод да узная нещо от неговото близко минало.

— Аз знам много занаяти — процеди той през зъбите си, в които и сега стърчеше един доста голям пирон.

— Нищо не си ми казал за твоя живот в града, преди да се разориш — рекох аз съчувствено.

Той се намръщи:

— За него не ме питай никога.

Тоя отговор даваше всякога, когато се опитвах да узная тая тъмна и неизвестна страница от живота му.

Часът беше девет, когато от дъното на котловината чухме силен шум. Като че някой друсаше дърво. Това друсане беше неравномерно — ту преставаше, ту отново започваше още по-ожесточено.

— Сигурно се чеше елен — каза капитанът, като извади гвоздеите от устата си и се вслуша.

— Може да е глиган — забелязах аз.

— Да отидем да видим каква е тая работа.

Вързахме сърните под навеса и слязохме надолу по брега на потока.

Друсането на дървото стана по-силно. Странни звуци, напомнящи мъчително пъшкане, идваха от дясната ни страна. Там имаше поляна и ние се завтекохме към нея.

В края на поляната, изправен на задните си крака, стоеше грамаден елен. Той беше закачил предния си крак в клоните на една дива круша. Изглежда, плодовете на дървото го бяха подмамили да се изправи върху него и сега кракът му беше се заклещил здраво в жилавите клони на крушата, точно там, където започваше копитото. Животното беше плувнало в пот и в пяна. Главата му бе отхвърлена към гърба, езикът му изплезен, жълтите му очи бяха кръвясали. Като ни видя, то зарева и още по-бясно се задърпа. Крушата се разклати, но не го пусна. И двамата извикахме от изненада.

Капитан Негро пръв дойде на себе си.

— Той не може да се отърве по никой начин! Да го хванем!

Приближих се и разгледах чатала, в който бе закачен кракът на животното. Еленът се задърпа още по-лудешки.

— Не приближавай, ще се освободи! — извика капитанът. — Да го свържем и спънем по-скоро.

— Защо да го свържем?

— Качвай се на крушата и му хвани крака, пък аз ще отида за въже! — нетърпеливо рече той.

— Не, това не бива да стане!

— Как ще пропуснем такъв случай! Ще го опитомим, защо да не го опитомим, както опитомихме сърната?

Нямаше време да му обяснявам, че да се опитоми възрастен елен, и то сега, когато е обзет от бяс, е безразсъдна работа.

Отидох под дървото, вдигнах пушката с цевта нагоре и като опрях дулото й в копитото на закачения крак, опитах се да го повдигна и освободя. Ала не успях. Кракът беше залостен здраво.

— Какво правиш? Луд ли си? Защо го освобождаваш? — протестираше капитанът и дърпаше пушката от ръцете ми.

Еленът ревеше все по-мъчително и все по-лудо се теглеше, тъй че крушката се друсаше от долу до горе. Отново се опитах да откача крака с помощта на една върлина и пак не успях. Капитан Негро ми пречеше. Тогава се изкачих на дървото, извадих ловджийския нож и започнах да сека единия от клоните. Работех предпазливо, да не нараня крака на елена.

Капитанът продължаваше да крещи отдолу:

— Престани да сечеш клона! Трябва да го хванем! Стой, ти казвам! — викаше той със свойствената си упоритост и ме заплашваше с каквото му дойде наум.

Животното бе към края на силите си. То хъркаше и се задушаваше. От полуотворената му уста излизаше пяна. Очите му бяха пълни с ужас и мъка.

Най-сетне ножът се заби дълбоко в клона. От тежестта на елена клонът се строши с трясък, но кракът не се освободи. Трябваше да го измъкна от чатала. Черния капитан, обхванат от безумна идея, съблече червената блуза и я метна върху главата на животното. Блузата се заплете в грамадните рога. Капитанът я дръпна, но от това дрехата се закачи по-здраво. В тоя миг еленът се освободи, предницата му се свлече от дървото, животното се олюля и като се огледа диво, хукна да бяга.

Капитан Негро държеше в ръка края на блузата си. Той не искаше да я пусне за нищо на света и дръпнат мощно от първия скок на елена, се озова върху гърба му. Еленът го понесе.

Моят другар изрева от ужас. С оглушителен трясък еленът се завтече из гората. Той правеше огромни скокове. Червената блуза се развя като знаме на рогата му. Виковете на капитан Негро изпълваха долината и още повече влудяваха и без това обезумялото животно. Прилепен върху неговия гръб, другарят ми изчезна от моя поглед. Той ме викаше по име и както ми се стори, плачеше…

Завтекох се по следите на елена, започнах да викам. Никой не ми отговори освен ехото… Какво ли би станало, ако някой горски стражар срещнеше елена с червената блуза на рогата? Веднага щеше да донесе на околийския за това и ние е моя беден другар трябваше да даваме обяснения. Впрочем, кой знае как щеше да се върне капитанът.

Ето докъде го доведе неговата страст да връзва дивите животни!