Емилиян Станев
Когато скрежът се топи (5)

Стар заек с големи уши

Моят другар е много тъжен. Забрави да сготви хубавите гъби, които набрах тая сутрин. Не го сдържаше в хижата и сега продължава да ходи из гората и да врещи като сърна. Със себе си е взел мисис Стейк и нейното яре. Вярва, че с тях може да подмами нашия Май.

На обед се върна, седна на масата и тупна калпака си върху нея.

— Отвлякла го е далече — каза той и ме погледна гузно. — Тая мръсна коза е виновна за всичко. За какъв дявол ни е сега?

Мълчах.

— Щом няма вече сърнето, тя е съвсем непотребна… Как мислиш, може ли Мирка да напусне тия места и да отведе Май другаде?

— Не знам.

— Пуф! — изпъшка капитанът.

Хижата сякаш е опустяла. Стаите са пълни със светлина, но белите варосани стени изглеждат смълчани.

Капитан Негро се отказа да говори повече с мен. Той си даде сърдит и мрачен вид и се залови да готви, като дрънчеше ядно със съдовете. От време на време отиваше до вратата, поглеждаше към гората, казваше „хм“ и с гордо възмущение се връщаше в кухнята, където се чуваше как се пържат гъбите. Така той, старият дявол, хитруваше със себе си и с мен, като искаше да представи работата така: „Не разбирам защо Май все още не се връща. Нали му заръчах да си дойде навреме“…

Приготви гъбите и мълчаливо ги сложи на масата.

— Не ми се яде — заяви той съкрушено и се върна в кухнята.

Станах, тихичко се приближих до кухнята и надникнах през прозореца. Черния капитан стоеше гърбом към мен и лапаше с голям апетит пържените гъби, насипани в една алуминиева талерка, като мърмореше нещо под носа си…

Аз се върнах в стаята. Нямаше смисъл да сложа край на комедията. Капитанът беше човек със силно въображение — така изживяваше по-леко вината си.

Привечер му казах:

— Напълни една бутилка с мляко и ми я донеси.

Той трепна, ала не посмя да пита какво ще правя с нея.

Сложих бутилката в торбата и тръгнах. Капитанът ме изпрати до самата гора. В очите му виждах въпроса: „Какво мислиш да правиш?“ Но той не смееше да го зададе.

Съжалих го и му рекох:

— Отивам да диря Май. Убеден съм, че ти нарочно остави старата сърна да го отвлече. Да, нарочно! Да ме принудиш да се съглася да я убием. Да ядеш месо!

Той ме изгледа изумено и започна да се кълне:

— На, да умра на място, ако това е така! Мисис Стейк е виновна за цялата работа. Тя започна да блее. Бях я вързал под скалата. И ярето блее. А Май започна да се блъска в кошарата. Тогава рекох: чакай да пусна ярето. Пуснах го, обаче Май продължаваше да се блъска…

— То се знае, пуснал си и него — прекъснах го аз, защото не ми се искаше да слушам оправданията му. — Хайде, довиждане. Стой в къщи.

— Какъв ти е планът? — рече той.

— Нямам никакъв план.

И наистина нямах план освен едно хрумване, на което не отдавах голямо значение. Май беше общувал с нас около две седмици. През това време майка му го навестяваше почти всяка нощ. От деня, в който бяхме узнали за тия посещения, сърната бе идвала много пъти. Ние с капитана решихме да прекъснем срещите, но после променихме решението си. Защо пък сърнето да не посуче майчиното си мляко? Защо да не се опитаме да опитомим старата сърна? Така тя щеше да привикне с нас. Сега трябваше да открия тяхното ново местожителство. Май не бе забравил бутилката с мляко, а Мирка не го заравяше вече в шумата, защото беше достатъчно голям да я следва.

Тръгнах по гребена на планината. Тук има нещо като път или по-точно алея в стар, много стар парк.

Слънцето се е потопило зад хоризонта и червеният му диск се е закрил наполовина. Зад тежката зелена завеса на гората небето излива потоци червена светлина. Долу рътлините се преливат и изчезват в червеникави и масленозелени тонове. Върху тях се набира тънка синкава мъгла. Това е вечерният здрач. Там вечерта идва по-рано и си отива по-късно, отколкото тук, по върховете. Ето кръглата поляна, обрасла с равнец, див чесън и кантарион. Обгоряло от гръм дърво стърчи самотно сред нея, като черна колона. Под него са израсли корави, сиво-бели гъби, обхванали са го от долу до горе като струпеи.

Избирам едно потулено място и се спирам на полянката да слушам дали наоколо не ходи дивеч. По това време сърните излизат на паша. После продължавам към насрещното седло. Знам, че там има скали, на които през есента денуваше стадо сърни. Пътят минава под височината и я опасва от южната страна. Един голям бял камък стърчи всред него, а по-нататък е паднало дърво, което го препречва.

Вървя бавно и внимателно. Често се спирам и слушам. Слънцето се е скрило напълно. Насрещният хълм, приличен на грамадно стъпало, е залян със студена червеникава светлина, сякаш под него има жарава, която го облива със сияние.

Изведнъж от върха над мен проехтява силен рев. Той е хриплив и зверски див. Вековната гора го прави мощен и застрашителен.

Оставам на пътя неподвижен и усмихнат.

„Хаау-у!“ — чува се втори рев. В него трепти пълен с ужас въпрос.

Аз продължавам да стоя неподвижно, дори преставам да дишам.

„Баф! Баф!“ — пита сръндакът, сега вече по-спокойно.

Макар че не го виждам, много добре знам какво прави. Спрял се е с вирната глава към мен. Не ме вижда, но усеща присъствието ми и сега пита какви са моите намерения.

„Баф! Баф!“ — казва той, което значи: „Ей, какво мислиш да правиш? Ще ме гониш ли?“

Като не получава никакъв отговор, започва да се съмнява в моето съществуване. Но това, вместо да го успокои, го изпълва с нов ужас. Той изревава още по-силно, хуква да бяга с пращене и с трясък и пак започва своето: „баф! баф!“ Ала неизминал и двадесет метра, спира се, слуша и отново се учудва. Никой не го гони. Ново съмнение, нов ужас, ново бягство и нов рев. Той души въздуха с черната си влажна муцуна, оглежда всяко дърво, вслушва се с наперени уши. Няма никакъв човек, няма никаква опасност. Всичко изглежда спокойно. В гората са изгаснали и последните огнени стрели на залеза. Хоризонтът се покрива с алена препаска. Тъкмо време за паша. И той решава да се върне в сечището, но в тоя миг вечерникът пак донася моята миризма и пак нов рев, пак бягане, трясък и „баф! баф!“

Това продължава цели пет минути. Най-сетне неговото сърце не издържа и той се спуща да тича край хълма. Така излиза на пътя зад мен и там се спира. Колебае се да напусне сечището, където е свикнал да пасе. Може би аз съм отминал? Неведнъж му се е случвало да мине край него човек и почти винаги тоя враг мирно е отминавал, а той напразно е лаял. И той решава да тръгне по пътя. Върви безшумно и души като куче черната, влажна земя.

Седнал съм на падналото дърво. Дрехите ми са зелени. Ако стоя неподвижно, мъчно мога да бъда забелязан. Пушката е сложена под дървото, да не ме издаде с блестящите си цеви. И както си стоя и гледам към сечището, зад гърба ми се чува нов, още по-уплашен рев. Нещо изтрополява и гледай ти как реве и лае тоя обесник, как тича и пращи, сякаш иска да вдигне цялата планина на главата си. Избяга в долината към мините и оттам дълго време чувах неговото лаене и грухтене, сякаш ме ругаеше и се възмущаваше от хитростта ми.

Смея се гласно и му казвам:

— Кой ти е крив, щом си толкова любопитен? Какво те изкушаваше да ме видиш? Или защото си млад и силен, искаш да поиграеш на страх? Сигурно ти е приятно да изпитваш неговите тръпки, понеже през деня си скучал в хладната, прекрасна сянка на гората. Безделник си ти и не ме интересуваш. Изпълни планината с рева си и кой знае дали Мирка не е избягала оттук.

Решавам да отида до обгорялото дърво, на отвъдното седло. Някакъв гъбар или дървар е клал огън в корените на бука и сега огромното дърво, най-високо и най-старо в тая местност, стърчи изсъхнало и почерняло от едната си страна. При първата буря то ще се пречупи и тогава тежко и горко на ония дървета, които са под него.

От северната страна на седлото върви елен. Познавам това по пращенето. В гората започна да се набира здрач. Дневната светлина се смесва със светлината на непълния месец, който жълтее между клоните.

Връщам се назад. Искам да отида към нашата чешмичка. Може би Мирка не е напуснала любимите си места?

Постепенно лунната светлина започва да тече по белите стъбла на буките, върховете на гората блестят, сенките стават по-тъмни и по-тежки, раздвижват се като черни дантели от вечерника, тук-там лъщят влажните от росата пънове. Всичко се променя от тая мъждееща, кротка светлина и планината става непозната. Окото на ловеца напрегнато се вглежда ту тук, ту там. Той дебне и слухти, и се задъхва, защото спира дишането си, и слуша с отворена уста всички подозрителни звуци. Не премина ли там заек? Не шуми ли сърна? Не пристъпя ли тежко елен? Някаква нощна птица се мярва зад дърветата, чиито листа трепкат и шептят, сякаш си доверяват тайни.

До чешмата има още двеста или триста крачки. Хребетът се повдига и образува малка стръмнина, хубаво сгряна от месечината, рядката и висока гора е пълна с лунен дъжд. Меко се белеят дебелите стъбла на буките.

Нещо изшумолява отпреде ми и аз заставам с повдигнат напред крак, който полекичка слагам на земята. Едро животно преминава от лявата ми страна и тутакси се спира. Виждам очите му да блестят на лунната светлина. То стои на десетина метра от мен и ме гледа. Гората хвърля върху тялото му сенчести капки, сякаш го е обхванала в черна мрежа. Изглежда доста голямо, сиво, с дълги уши, с дълги крака. Това е сърна…

Чудно е, че тя не бяга, не врещи, а ме гледа втрещено, сякаш не е сигурна, че вижда човек. Изминава половин минута и ето че край нея се мярва една сенчица…

Тогава изваждам бутилката от торбата. Млякото я прави да се белее в ръцете ми като тебешир. Отпушвам гърлото и леко я навеждам. Млякото започва да бълболи и да се излива по земята.

— Май, Май — шепна аз тихичко.

Старата сърна трепва и се отдалечава. Не виждам дали сърнето я следва, но се завтичвам подире й, като продължавам да викам:

— Май, Май!

Стигам до едно паднало дърво и се блъсвам в сухите му клони. Тук расте бъз и висока коприва, която ме жили по ръцете.

— Май, Май, Май! — викам аз, шумя и пращя край дървото. Стори ми се, че оттук мина сърната.

Излизам от бурена и слушам. В ръцете ми се белее бутилката.

В гората е настъпила пълна тишина. Съкрушено въздъхвам и отпущам ръце. Може би това беше друга, непозната сърна? Обръщам гръб на бурена и се готвя да се измъкна от него. Тъкмо тогава нещо изшумолява и бъзът се раздвижва. Гледам там, но не виждам нищо. Бъзът престава да се движи, ала край мен има някой. Чувствам неговото мълчаливо присъствие. Оглеждам се и ето че нещо меко и влажно докосва ръката ми, в която държа бутилката…

В краката ми стои нашият Май и ме блъска с муцунката си. Изваждам тапата и той налапва лакомо гърлото на шишето…

— Капитане-е-е! — радостно викам към хижата, макар да знам, че оттук той не може да ме чуе. После вземам сърнето в скута си и тръгвам бързо през гората.

Май лежи кротко на гърдите ми. Очите му блестят на лунната светлина, муцунката му докосва лицето ми и аз усещам дъха му, в който се долавя мирис на мляко и на още нещо друго, каквото има в дъха на агнетата. Острите му копитца дращят от време на време куртката ми. Той не иска да бяга, но все пак започва да се безпокои, пък аз разбирам защо ми се отдаде да го хвана толкова лесно. Старата сърна му е заповядала да се скрие в бъза, понеже на малчуганите като него не се позволява да тичат нощем из гората…

Надвесвам се над хижата. Отгоре виждам дългата, ниска постройка, от чиито прозорци излизат снопове светлина. Наоколо се носи мирис на дим. Черния капитан сигурно готви или пък чете джентлеменската книжка и мечтае за деня, в който ще заколим мисис Стейк или нейното яре. Той нищо не ми е казал за своето минало и аз все се готвя да го разпитам.

Реших да вляза в хижата с най-отчаян вид. Затворих Май в кошарата и отидох при капитана.

— Е — каза той, надвесен над една своя риза, на която пришиваше копче. — Какво направи?

— То се знае — нищо.

— Мъчна работа е да се намери сърнето. Кой знае къде го е скрила майка му. Гладен ли си? Приготвил съм хубава вечеря.

Нарочно си давах по-отчаян и уморен вид.

След вечерята отидох при Май. Отворих вратата на кошарата и той тръгна след мен. Стаите на хижата му харесваха повече от кошарата. Пред входната врата оставих сърнето и като я затворих след себе си, влязох в коридора. После казах на капитана:

— Стори ми се, че в двора има заек.

— Аха, аз го видях още миналата седмица, но забравих да ти кажа. Стар заек с големи уши.

— Точно такъв е.

— Чакай да отида да го видя — рече той.

Чух как отвори вратата на хижата и извика. А след това се втурна при мен със сърнето в ръце.

— Казах ли ти, че то ще се върне! — тържествено извика той с блеснали от радостна възбуда очи. — Ето на̀, че пак излязох прав!

Оставих го да „излезе прав“. Не исках да помрача неговата горда самоувереност.