Лари Нивън
Пръстенов свят II (7)

Шеста глава
ЧУЙ СЕГА КАКЪВ Е ПЛАНЪТ…

Помещението му се стори познато. Никога не бе виждал съвсем същото, но приличаше на пилотската кабина в който и да е междупланетен апарат. Неизбежно бе да има изкуствена гравитация, компютър, контролен пулт на главния и спомагателните двигатели, детектор на плътни тела. Трите регулиращи се кресла притежаваха система от предпазни ремъци, вградено управление на основните функции на кораба, устройства за уриниране и за подаване на храна и вода. Едното кресло се отличаваше от другите само по размерите си. Луис си каза, че може да пилотира совалката и със затворени очи.

Над разположените в полукръг екрани и циферблати панорамен илюминатор обикаляше корпуса. През него видя как „Иглата“ се отдалечава нагоре, а мястото за совалката зее празно.

Кхмий оглеждаше по-големичките превключватели и регулатори, разположени на пулта пред неговото кресло.

— Имаме и оръжия — съобщи кротко той след малко. Един екран примигна, после в него се показа глава на кукловод.

— Слезте долу и ще намерите екипировката си за работа във вакуум.

Стъпалата се оказаха ниски и широки, пригодени към крачките на кзинта. „Долу“ беше още по-обширно — жилищен отсек с водно легло и спални плоскости, както и същата роботизирана кухня като в килията им на кораба. Не бе пропуснат и автолечителят, достатъчно голям, за да побере туловището на Кхмий. Някога Луис се бе позанимавал с експериментална хирургия. Чудеше се дали Най-задния не е изровил и този факт.

Кзинтът проверяваше какво има зад различните вратички и люкове, накрая стигна и до вакуумната екипировка. Нахлузи нещо, приличащо на небрежно скърпени прозрачни балони. Вече се наежваше от нетърпение.

— Луис, приготви се!

Човекът се вмъкна в целия скафандър, прилепващ към тялото, сложи си шлем като кръгъл аквариум и прикачи захранващата раница. Всичко беше стандартно. Скафандърът използваше отделената пот, за да позволи на тялото да се охлажда само. Луис добави отгоре изолационен гащеризон със сребристо покритие. Навън щеше да е доста студеничко.

Въздушният шлюз беше предназначен да побира трима. Мислено одобри предвидливостта на кукловода, защото нищо чудно да се случеше така, че да нямат време за прибиране един по един. Най-задния не очакваше извънредни ситуации и въпреки това не бе пропуснал да се подготви за тях. С изсмукването на въздуха гръдният кош на Луис като че се разшири по принуда. Веднага си затегна „пояса“ — широка еластична лента, която помагаше при издишването.

Кхмий едва дочака отварянето на люка и закрачи бодро в мрака. Луис го последва с комплект инструменти в ръка.

Илюзията за пълна свобода опияняваше, значи беше опасна. Напомни си, че съобщителната система на скафандрите не е недостъпна за Най-задния. С кзинта трябваше да обсъдят някои неща, и то скоро, но без кукловодът да ги чуе.

Пропорциите на всичко наоколо му се виждаха някак сбъркани. Полуразглобените кораби просто бяха твърде големи, а хоризонтът — прекалено наблизо и рязко откроен. Привидно безкрайна черна стена прерязваше на две осеяния със звезди небосвод. А във вакуума силуетите и на най-далечните тела оставаха отчетливи, ако ще да се намираха на стотици хиляди мили.

Най-близкият кораб на Пръстенов свят — невредимият, се виждаше сякаш само на половин миля от тях двамата. Естествено, разстоянието се оказа поне двойно по-дълго. И предишния път Луис все не успяваше да нагласи възприятията си за тукашните мащаби.

Стигна леко задъхан до подножието на великанското туловище. Откри ескалатор, вграден в един от стабилизаторите. Както можеше да се очаква, древната машинария не работеше. Трябваше да се катери.

Кхмий се мъчеше с контролното табло на огромен въздушен шлюз. Обърна се да вземе клещи от куфарчето, което Луис носеше.

— Засега предпочитам да не разбиваме и прогаряме врати. Тук все още има захранване.

Изтръгна капака и започна да ровичка. Външният люк се отвори, а вътрешният се плъзна встрани и откри тъмен вакуум. Кзинтът включи лазерното си фенерче.

Луис почувства леко стъписване. Корабът сигурно бе носил екипаж, достатъчен за населването на някое градче. В такова чудо беше лесно да се загубят.

— Трябва да навлезем в тунелите за достъп до инсталациите — предложи той. — Ще ми се да напълним всичко с въздух. Само че с този шлем на главата си ти едва ли би се проврял през някои места, проектирани за хора.

Тръгнаха по коридор, следващ извивката на корпуса. Имаше врати, през които и Луис трудно би минал, без да се навежда. Отваряше по някоя и оглеждаше малките каюти с койки и сгъваеми кресла. Предположи, че са били обитавани от хуманоиди с неговия ръст или още по-дребни.

— Бих казал, че народът на Харлоприлалар е построил тези кораби.

— Това вече го знаехме — изсумтя Кхмий. — Нейните хора са построили и целия Пръстенов свят.

— А, няма такова нещо. Чудех се дори дали сами са създали корабите, или са ги наследили от други…

Гласът на Най-задния се разнесе в шлемовете им:

— Луис, Харлоприлалар е твърдяла пред вас, че именно нейната раса е построила Пръстенов свят. Според теб излъгала ли е?

— Да.

— Защо си толкова уверен?

Защото бе излъгала за какво ли не още… Но не изрече това на глас естествено.

— Въпрос на стил. Знаем обаче, че поне градовете са тяхно творение. Всички онези левитиращи здания подхождат на същества, жадуващи да изтъкнат богатството и могъществото си. Помниш ли небесния замък — реещата се сграда със залата, в която имаше карта? Трябва да си я видял на записите, с които се върна Несус.

— Прегледах ги внимателно — потвърди кукловодът.

— Там дори открихме трон върху подиум и нечий скулптурен портрет от тел, в който би се побрала цяла къща! Ако си способен да сътвориш Пръстеновия свят, за какво ти е замък? Не ми се вярва… всъщност никога и не съм го вярвал.

— Кхмий, а ти какво мислиш?

— Разумно е да приемаме преценката на Луис за неща, свързани с човешките чудатости.

Свиха надясно по радиален коридор, водещ към централната ос на кораба. Тук имаше още каюти. Луис реши да разгледа подробно една от тях. Скафандърът му се стори особено интересен. Висеше на стената като ловен трофей, с отворени докрай ципове. Лесен за обличане при пробив в обшивката на звездолета.

Кзинтът не криеше нетърпението си, докато той внимателно манипулираше със скафандъра. Накрая отстъпи към отсрещната стена, за да огледа резултата от усилията си.

Местата за лактите, коленете и раменете се издуха като пъпеши, ръкавиците заприличаха на огромни юмруци, стиснали пълни шепи лешници. Лицевата част на шлема изпъкваше напред, а под нея бяха гнездата за подаване на енергия и въздух.

— Е, разбра ли нещо? — изръмжа Кхмий.

— Не съм сигурен. Нужни са още доказателства. Да вървим.

— Какво се опитваш да докажеш?

— Май вече знам кои са създателите на Пръстенов свят… а и защо местните жители толкова приличат на хората. Но с каква цел са сътворили нещо, което не са били в състояние да опазят? Не виждам смисъла…

— Искаш ли да поговорим за това?

— А, още не. Хайде, да продължаваме нататък!

Щом стигнаха до централната ос, очевидно им провървя. Там се събираха шест радиални коридора, а отвесно разположена тръба със спирална стълба водеше нагоре и надолу. Натъкнаха се на схеми, изпъстрени с малки, но извънредно ясни пиктограми.

— Колко удобно! — възкликна Луис. — Все едно за нас са ги правили.

— Езиците се променят — отбеляза кзинтът. — Тази раса се е носела по ветровете на относителността, може би дори се е случвало в екипажа да има хора, чиито рождени дати са се разминавали с векове. Значи са имали нужда от такива улеснения! И ние сме поддържали целостта на империята си по подобен начин преди Четирите войни с хората. Само че тук не виждам никакви оръжейни системи…

— Да, нищо не пазеше и космодрума. Е, поне нищо набиващо се на очи. — Показалецът на Луис се плъзгаше по схемите. — Кухня, болница, жилищен отсек… Аха, ние сме в жилищния отсек. Цели три центъра за управление! Това вече е прекалено.

— Един за Бусардовия двигател при полет в междузвездното пространство. Втори за синтезния двигател и маневрите в планетни системи, може би и за оръжията, ако изобщо ги има. Третият е за животоподдържащите системи — виж, със стрелки е показан вятър, духащ по коридорите.

— Не би ли трябвало да са използвали за двигател преобразувателя на материята? — обади се с недоумение в гласа Най-задния.

— Не е задължително. Пък и съпътстващата радиация би била прекалено мощна, за да го включват в обитаеми системи — небрежно напомни Луис. — А, ето ги тунелите за достъп! Тези са към… електромагнитния генератор, тези — към синтезния двигател. Първо обаче ще се заемем с животоподдържащите системи. Две нива по-нагоре, после натам…

Контролната зала беше възтесничка — тапицирана полукръгла пейка пред три стени, заети от датчици и превключватели. Сензор в рамката на вратата накара стените да светнат в жълтеникаво-бяло, грейнаха и пултовете. Естествено нищо не им се разбираше. Пиктограмите обаче указваха кое контролира забавленията, гравитацията, водоснабдяването, преработката на отпадъците, храната и въздуха.

Луис започна да натиска превключвателите поред, като разчиташе, че най-използваните трябва да са най-големи и лесни за достигане от пейката. Спря, когато чу свистене.

На датчика за външното налягане в шлема му започнаха да се сменят нарастващи числа.

Оказа се, че атмосферата в кораба е с ниско налягане, но пък съдържа цели 40 процента кислород. Макар и малко, влага също не липсваше. Уредите не откриваха вредни вещества във въздуха.

Кхмий вече смъкваше скафандъра си. Луис свали шлема, откачи захранващата раница и се освободи от двата предпазващи го стоя с наглед ненужна припряност. Подуши въздуха в залата — суховат и с лек дъх на застояло.

— Да започнем — предложи кзинтът — с тунелите за достъп до системите за подаване на гориво. Аз ли да вървя отпред?

— Нямам нищо против.

С неудоволствие чу в гласа си напрежението, което уж се опитваше да не проявява. Дано има късмет и Най-задния не е с толкова остър слух. Малко оставаше… Втурна се след оранжевия гръб на Кхмий.

Свърнаха по радиален коридор, затичаха се към централната тръба, изтрополиха надолу по стъпалата и една голяма космата лапа го придърпа в закътана ниша.

— Трябва да си поприказваме! — избоботи кзинтът.

— Ъхъ, крайно време е! Ако и тук може да ни подслушва, значи нямаме никакви шансове…

— Най-задния няма да ни чуе. Луис, налага се да завземем „Гореща игла на дознанието“. Обмислял ли си този проблем?

— И още как! За съжаление, невъзможно е. Ти организира първия си опит доста хитро, но и да беше успял, какво, по дяволите, щеше да правиш после? Не можеш да пилотираш „Иглата“. Нали видя пулта?

— Но пък съм в състояние да принудя тревопасния…

Човекът енергично завъртя глава.

— Дори ако измислиш как да бдиш до него цели две години, животоподдържащите системи едва ли ще изтърпят и двама ви толкова време. Предвидил го е, не се съмнявай.

— Значи си готов да се предадеш?

Луис въздъхна.

— Добре де, да разнищим проблема по-подробно. Можем да предложим на Най-задния задоволителна за него отплата, да го заплашим правдоподобно или пък да го убием, ако все пак се уверим, че ще се справим с „Иглата“.

— Правилно.

— Да, ама няма как да го залъжем с вълшебния преобразувател на материята. Такова нещо не съществува.

— Опасявах се да не се издадеш неволно.

— Е, поне за това ми стига умът. Но щом той веднъж се увери, че сме му станали безполезни, смятай ни за отписани. А няма с какво друго да го подмамим. Не знаем как да проникнем в пилотската кабина. Вероятно някъде из „Иглата“ има монтирани дискове, които биха ни прехвърлили там, но къде са и как можем да накараме Най-задния да ги включи? Той просто е недостъпен за нападение. Никакви ракети не пробиват корпус на „Дженеръл продъктс“. Има защита от електромагнитно излъчване, може би дори тъкмо в стената между пилотската кабина и нашата килия. Никой кукловод не би пренебрегнал подобна предпазна мярка. Значи няма да го поразим и с лазер — предполагам, че стената ще стане огледална и ще върне лъча към нас. Какво ни остава? Звуков удар ли? Ами че той просто ще изключи микрофоните. Нещо да съм пропуснал?

— Антиматерията. Само недей да ми напомняш, че не разполагаме и с нея!

— Е, какво излиза? Не можем да го заплашим и да му навредим, нито да проникнем в пилотската кабина…

Кзинтът замислено зарови нокти във вълнистата козина по врата си.

— Обаче ми хрумна нещо — добави Луис. — Ами ако „Иглата“ изобщо не е в състояние да се върне в известния ни космос?

— Не те разбирам.

— Знаем твърде много. Можем да създадем много лоша слава на кукловодите. Защо да не предположим, че Най-задния въобще не е имал намерение да ни върне по домовете? Не му се налага да се разкарва чак дотам. Целта му е да достигне Флота на световете, който в момента трябва да е на двайсетина, най-много на трийсет светлинни години оттук, но далеч не в същата посока. Дори ако превземем „Иглата“, допускам, че животоподдържащите системи ще издъхнат, преди да се приберем.

— Тогава да откраднем кораб от Пръстенов свят, а? Този например…

Луис завъртя глава.

— Е ще го огледаме, разбира се. Но даже да е в пълна изправност, едва ли ще проумеем как се управлява. Екипажът е наброявал хиляди души, а ако може да се вярва на Прил, те никога не са стигали толкова надалеч… макар че самите създатели на Пръстеновия свят сигурно са го правили.

Кзинтът бе замръзнал в неприсъща за него скована поза, сякаш се боеше да не отприщи и с най-лекото движение насъбралата се в могъщото му тяло енергия. Личеше си колко е вбесен.

— Нима предлагаш да се примирим?! Няма ли поне нищожна възможност за отмъщение?

Докато се наслаждаваше на жицата, Луис бе предъвквал все същите въпроси безброй пъти. Насилваше се да пробуди у себе си тогавашния оптимизъм, но напразно.

— Ще изчакваме. Ще претърсваме космодрумите. И понеже няма да открием онова, за което копнее Най-задния, ще започнем да кръстосваме из самия Пръстенов свят. Имаме всичко необходимо за целта. Не бива да допускаме кукловодът да загуби надежда, докато не измислим какво да правим.

— За положението, в което изпаднахме, цялата вина се стоварва върху теб.

— Знам. Затова ми е смешно.

— Ами смей се, де!

— Дай ми драуда и ще чуеш страхотен кикот.

— Глупашките ти измислици ни превърнаха в роби на един побъркан тревопасен! Защо все се силиш да покажеш знания, каквито нямаш?

Луис седна и опря гръб на стената, излъчваща меко сияние.

— Тогава ми се струваше най-разумното обяснение… Тандж! Какво друго да предположа? Помисли — кукловодите бяха изучавали Пръстенов свят години наред, преди ние да се появим на сцената. Знаеха неговата скорост на въртене, размерите, масата… която, между другото, надвишава тази на Юпитер. А и в цялата звездна система няма нищо повече. Изчезнали са планетите, спътниците им, астероидите — всичко! Изводът като че се натрапваше самичък. Създателите на Пръстеновия свят са превърнали подобна на Юпитер планета в строителен материал, като са използвали и останалия космически боклук. Например масата на Слънчевата система би стигнала почти съвсем точно за подобен проект.

— И все пак ти се опираше само на догадки.

— Вярно, обаче тогава убедих и двама ви, не забравяй това. А от доста време е известно, че планетите — газови гиганти, се състоят предимно от водород. Значи е трябвало да преобразуват водорода в материал за основата на Пръстеновия свят, каквото и да представлява той. Ние нищо подобно не сме измисляли, нали? Допусках, че са преобразували материя в мащаби, които биха изцедили енергията дори на свръхнова звезда. Кхмий, та аз вече бях видял Пръстенов свят! Бях готов да повярвам в какво ли не!

— Несус също — изпръхтя кзинтът, изглежда забравил, че и той бе се оставил да бъде убеден. — Дори реши да попита Харлоприлалар за преобразувателя на материята. Тя пък най-вероятно е сметнала нашия двуглав спътник за очарователно и твърде доверчиво същество. Затова измисли приказчицата как корабите на Пръстеновия свят си носили олово, та да го преобразуват в гориво. Олово, представи си! Защо пък да не е желязо? Вярно, същата маса би заемала по-голям обем, но по здравина ще превъзхожда несравнимо оловото.

Луис се ухили.

— Е, не се е сетила в бързината.

— Ти спомена ли й изобщо, че пръв си стигнал до хипотезата за преобразувателя?

— За какъв ме смяташ? Щеше да умре от смях. А беше твърде късно да обяснявам на Несус какво се е случило. Той вече киснеше в автолечителя, понеже му липсваше едната глава.

— Ъррр…

Луис си разтри схванатите рамене.

— Поне някой от нас да се беше усъмнил… Казах ти вече, че направих изчисления, когато се върнах на Земята. Знаеш ли колко енергия е необходима, за да се завърти Пръстенов свят до сегашните му седемстотин и седемдесет километра в секунда?

— Защо го натякваш?

— Защото отговорът на въпроса е стъписващ. Количеството надвишава хилядократно годишното излъчване на този тип звезди. Е, откъде са могли създателите му да се сдобият с толкова много енергия? Трябвало е да разпарцалосат десетина планети колкото Юпитер или… една свръхпланета. При това почти само от водород. Използвали са го за термоядрен синтез, като остатъка са запазили в затворени магнитни полета. След като са построили Пръстеновия свят от твърдите частици, имали са и гориво за двигателите, с които са го завъртели.

— О, Луис, чудесно е, че си толкова досетлив, само да ти беше хрумнало по-рано! — Кхмий се разхождаше напред-назад по коридора, явно потънал в дълбок размисъл. — Я да видим докъде се докарахме… Пороби ни безумен кукловод, търсещ приказна машина, която никога не е съществувала! На какво се надяваш през жалката година, дето ни остава?

Събеседникът му очевидно не можеше да гледа ведро към бъдещето без включен драуд.

— Ще обикаляме. И без преобразувателя все трябва да има нещо ценно на Пръстенов свят. Може пък да го намерим. Защо например тук вече да не е кацнал кораб на Обединените нации… Или да не попаднем на хилядолетен екипаж от някое местно летящо корито? Току-виж дори Най-задния го налегне скуката и ни пусне в пилотската кабина…

Кзинтът крачеше, а опашката му се мяташе.

— Мога ли да ти се доверя, Луис? Нали кукловодът контролира кога и колко ще си угаждаш на жицоманията.

— Ще се преборя с привикването. — Кхмий прихна. — Кълна се в гноясалите топки на Финагъл! Слушай, аз съм на два века и четвърт! Бил съм изкусен главен готвач. Помогнах в създаването и заселването на въртящия се град над Даун. Поживях на Хоум, участвах в завладяването на планетата. Е, сега съм токоман. Нищо обаче не е вечно. Немислимо е да вършиш едно и също двеста години. Брак, работа, хоби — стигат ти за по четвърт век, макар че понякога се случва и да повториш. Занимавал съм се и с експериментална медицина. Написах почти изцяло сценария на документалното шоу за Тринок, което спечели…

— Токоманията засяга пряко мозъка. Не прилича на нищо друго.

— Да, да, правилно; различно е. — Луис вече си представяше депресията като стена от тъмно желе, готова да го смаже. — При нея има само черно и бяло. Жицата или пуска напрежение, или не. Липсва разнообразие. Писна ми! Беше ми писнало още преди Най-задния да започне да ми отмерва порциите…

— Но не си се отказал от драуда.

— Искам кукловодът да се заблуждава, че това не ми е по силите.

— А от мен пък искаш да вярвам, че ще се справиш.

— Ъхъ.

— Какво ще кажеш за Най-задния? Досега не бях чувал за кукловод, който се държи толкова необичайно.

— И аз. Започвам да се питам дали всички онези безумни търговци от тяхната раса са били от пола на Несус. И дали другите… да ги наречем мъжкарите със спермата… са господстващият пол.

— Ъррр!

— Това не е задължително. Лудостта, тласкаща един кукловод да отиде на Земята, защото не се погажда със себеподобните си, не е като безумието, пораждащо Йосиф Сталин например. Кхмий, какво очакваш да ти кажа? Нямам представа как ще се държи Най-задния. Ако предположим, че е достатъчно разсъдлив, ще използва търговските похвати на „Дженеръл Продъктс“. Той не познава друг начин за общуване с нас.

Въздухът имаше хладен метален привкус. Луис помисли, че в тези кораби изобилието на метал наистина е прекомерно. Недоумяваше защо расата на Харлоприлалар не е използвала по-авангардни материали. Но нали, в края на краищата, една примитивна цивилизация не би могла да стигне до Бусардовите правоточни двигатели…

Реши, че миризмата не му харесва, а и жълтеникаво-бялото сияние току примигваше. Нямаше да е зле, ако по-скоро се върнат при скафандрите си.

— Разполагаме със совалката — проточи Кхмий. — Годна е за полети в космоса…

— Това ли наричаш полет? Може само да прехвърча между планетите в една система, най-много да обиколи Пръстенов свят. Не ми се вярва да стигне дори до най-близката звезда.

— Мислех си дали не можем да я насочим като таран срещу „Иглата“. Ако не друго, поне ще си отмъстим.

— Голяма забава ще падне! Да налетиш срещу корпус на „Дженеръл продъктс“…

Кзинтът се надвеси над него.

— Луис, внимавай да не се развеселиш прекалено. Какво бих представлявал аз на Пръстенов свят — без женски, земя и име, и само с една година пред себе си?

— Ще се стремим да спечелим време, за да намерим изход. А дотогава… — той се надигна от пода — …официалната версия гласи, че търсим вълшебния преобразувател. Хайде поне да се престорим, че го правим!