Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Пръстенов свят (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Ringworld Engineers, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 17 гласа)

Информация

Източник: http://sfbg.us

 

Издание:

ПРЪСТЕНОВ СВЯТ II. 1999. Изд. Аргус, София. Биб. Фантастика No.42. Роман. Превод от англ. Владимир ЗАРКОВ [The Ringworld Engineers / Larry NIVEN]. Формат: 20 см. Страници: 347. Цена: 4800.00 лв. ISBN: 954-570-051-3

История

  1. — Добавяне на анотация
  2. — Добавяне

Деветнадесета глава
ВЪЗДУШНИЯТ ГРАД

На около хиляда стъпки над земята въздухът се изчисти поносимо, а градът вече беше съвсем близо до него. Обиколи тъпия край на една обърната кула — четири етажа тъмни прозорци и грамаден портал отдолу, водещ може би към хангар. Широките врати бяха затворени и заключени. Той потърси счупен прозорец. Нямаше.

Прозорците бяха издържали единадесет столетия. Вероятно не би успял да ги разбие, пък и не искаше да нахлува с взлом.

Предпочете да се издигне покрай тръбата за отпадъци и да търси място, където ще се промъкне тихомълком. Имаше пътеки край него, само че липсваше осветление. Спусна се върху една и му олекна, че няма да го забележат как хвърка наоколо.

Не се мяркаше жива душа. Широката ивица от лят камък се виеше между зданията — наляво и надясно, нагоре и надолу, а от нея се отделяха множество отклонения. Въпреки височината липсваха каквито и да било предпазни огради или парапети. Явно расата на Харлоприлалар беше съхранила повече особености от своите висящи по дърветата предшественици в сравнение с хората от Земята. Луис тръгна към най-близките светлини, неспокойно пристъпвайки по средата на пътеката.

Къде ли бяха всички? Каза си, че градът има вид на херметично затворен контейнер. Предостатъчно сгради и свързващи пътеки, но защо не виждаше търговски центрове, игрални зали, барове, паркове, кафенета? Каквото и да се намираше тук, беше скрито зад стените.

Трябваше или да срещне някого, комуто да се представи, или да се крие. Ами онази стърчаща плоча, цялата в тъмно стъкло? Ако влезеше отгоре, би могъл да се увери крадешком дали е празно…

Някой вървеше по пътеката към него.

— Разбирате ли какво говоря? — подвикна Луис и преводачът подбра думите, които би изрекъл Народът на машините.

Непознатият отговори на същия език.

— Не бива да бродите из града в тъмнината. Ако не виждате добре, накрая ще паднете.

Отблизо личеше колко грамадни са очите му. Очевидно не принадлежеше към расата на Строителите. Носеше тънък прът, висок колкото него. Беше мъждиво осветен откъм гърба и Луис не забеляза повече подробности.

— Покажете си ръката.

Кротко оголи лявата си предмишница. Естествено нямаше никакви татуировки. Затова каза каквото бе намислил още преди часове.

— Мога да поправя вашите водни колектори.

Прътът се завъртя светкавично към него.

Луис се отметна назад и ударът едва-едва засегна главата му. Претърколи се и скочи, благодарен на рефлексите си, само че ръцете му закъсняха с частица от секундата да отклонят следващия удар. Стори му се, че черепът му изтрещя. Пред очите му избухна пламък, после всичко почерня.

Падаше и вятърът бучеше в ушите му. Дори за зашеметен човек ставащото беше болезнено очевидно. Замята се панически в мрака. „Да не се е пръснал корабът? Къде съм? Нямахме ли защита срещу пробиви? Ами скафандърът ми? Защо не чувам сигнала за тревога?“

Чак сега започна да се опомня. Ръцете му се вдигнаха мигновено към гърдите и завъртяха яростно регулатора за издигане.

Левитаторът се понесе стремително, като го завъртя презглава. С последни сили се мъчеше да прогони обвилата съзнанието му мъгла. Погледна нагоре. През процеп в мрака виждаше сиянието около една засенчваща плоскост. После зърна чернилката, напираща насреща му, за да го смаже. Отново докосна регулатора, за да спре стремителния си полет…

Отърва се!

Стомахът му се свиваше, главата го болеше. Имаше нужда от време, за да размисли. Очевидно бе избрал неправилен подход. Ако онзи пазач го е изритал от пътеката, както е бил в безсъзнание… Потупа джобовете си. Всичко си беше на мястото. Защо ли не го е ограбил?

Смътно се сети за отговора — нали в последния миг се нахвърли върху стражника, не успя да го достигне и падна от пътеката, вече в несвяст.

Тъй, значи ще опита по друг начин.

Понесе се под града към външния му ръб. Реши да не стига до самия край, защото светлините бяха скупчени прекалено нагъсто. Откри един съвсем тъмен сдвоен конус. Отдолу имаше отворен хангар с издатина отпред. Без колебание влетя в тъмнината вътре.

Веднага завъртя докрай регулатора за усилване на светлината в очилата си. Безпокоеше се, че пропусна да стори това по-рано. Да не е внезапно оглупял от удара по главата?

Спомни си, че расата на Харлоприлалар, тоест Строителите на градове, бяха имали летящи возила. Тук не намери нищо подобно. Затова пък откри ръждясал метален водач по пода, грубо сковано кресло в дъното и по три реда скамейки покрай стените. Дървото беше много овехтяло.

Прозря за какво служи помещението чак когато разгледа внимателно креслото. Беше направено така, че да се плъзга по водача и да се обръща над бездната. Я виж ти… Попаднал бе в камера за екзекуции, и то с места за публика.

Дали горе имаше и съдебни зали? Ами затвор? Тъкмо вече обмисляше решението да си опита късмета другаде и стържещ глас го застигна в мрака. Думите бяха на език, който не бе чувал двадесет и три години.

— Нарушителю, покажи си ръката. И прави съвсем бавни движения.

Луис изрече за втори път тази нощ:

— Мога да поправя водните ви колектори.

Машината тутакси преведе думите му на езика на Харлоприлалар, който сигурно предвидливо бе заложен в паметта й. Съществото стоеше пред врата, към която водеха стъпала. Беше високо колкото Луис, а очите му светеха. Носеше оръжие като онова на Валавиргилин.

— На ръката ти няма нищо. Как попадна тук? Изглежда си долетял по някакъв начин.

— Така е.

— Много впечатляващо. Оръжие ли държиш?

Май говореше за лазерното фенерче.

— Да. Виждаш чудесно в тъмното. Кой си ти?

— Аз съм Мар Косил, жена от расата на нощните ловци. Остави оръжието си на пода.

— Няма.

— Не ми се иска да те убия. Откъде да знам дали не казваш истината…

— Не се съмнявай.

— Но не ми се иска и да будя господарите си, нито пък ще ти позволя да минеш през тази врата. Казвам ти — остави оръжието!

— Не. Веднъж вече бях нападнат. Би ли могла да заключиш, за да останем и двамата тук?

Мар Косил подхвърли нещо, което издрънча отвъд вратата, после я затвори.

— Покажи ми как летиш — пожела тя с хрипливия си бас.

Луис се издигна няколко стъпки над пода и след това бавно се спусна отново.

— Да, впечатляващо. — Жената слезе по стъпалата с готово за стрелба оръжие. — Имаме време да си поприказваме. Сутринта ще ни намерят. Какво можеш да предложиш и какво искаш в замяна?

— Правилно ли е предположението ми, че водният ви колектор не работи? Да не се е повредил по времето, когато са рухнали градовете?

— Поне аз не съм чувала да е работил някога. Все пак ти кой си?

— Луис Ву. Мъж. Можеш да наричаш расата ми Звездните хора. Дойдох от свят, различен от вашия, обикалящ около звезда, която е твърде слаба в тукашното небе, за да я видиш. Нося материал, достатъчен да бъдат поправени поне някои от водните колектори в града. Скрил съм другаде още много от него. Вероятно ще успея да оправя и осветлението.

Мар Косил го изучаваше с грамадните си сини очи. Имаше страховити нокти на пръстите и стърчащи от устата резци. Дали расата й не ловеше гризачи нощем?

— Добре ще е, ако поправиш нашите машини. А за останалите Сгради ще решат господарите ми. Още не си казал своите желания.

— Стремя се към знания. Искам да проуча всичко, с което градът разполага — карти, история, предания…

— Нима очакваш да те пуснем в Библиотеката? Ако твърденията ти си верни, ще се окажеш твърде ценен. Нашата Сграда не е особено богата, но бихме могли да купим информация от Библиотеката, стига да имаш по-конкретни въпроси.

За Луис вече беше очевидно, че струпаните постройки са град толкова, колкото Гърция от времето на Перикъл е била единна държава. Сградите явно държаха на независимостта си, а той бе попаднал съвсем не където трябва.

— Къде по-точно се намира Библиотеката?

— В края откъм посоката на въртене и вляво. Представлява конус с върха надолу… Но защо питаш?

Той вдигна ръка към гърдите си, зарея се над пода и полетя към мрака навън.

Мар Косил натисна спусъка на оръжието си. Луис се просна на пода. По тялото му играеха пламъци. Кресна, задърпа бясно ремъците на левитатора и се претърколи встрани. Контролното табло се разпадаше в жълт димен огън с редки синкавобели проблясъци.

Осъзна, че вече е насочил лазерното фенерче към Мар Косил. Тя обаче сякаш не го забелязваше.

— Не ме принуждавай да правя това отново — предупреди го жената сдържано. — Самият ти пострада ли?

Последните думи изглежда й спасиха живота. Но той все пак трябваше да си излее беса върху нещо.

— Хвърли оръжието или ще те срежа на две! Виж как ще стане…

Лъчът мина през креслото за екзекуции и го разполови на пламтящи парчета. Мар Косил не помръдна.

— Исках само да се махна от вашата Сграда — настоя Луис. — А ти ме лиши от най-лесния за мен начин. Ще се наложи да мина по първата рампа или мост, на който се натъкна. Хайде, остави оръжието или ще умреш!

Откъм вратата прозвуча женски глас:

— Мар Косил, изпълни желанието му.

Чак сега пазачката се подчини и захвърли огнехвъргачката си на пода.

Другата жена слезе по стъпалата. Оказа се по-висока от него, стройна, с малко носле и тънки до невидимост устни. Темето й беше плешиво, но от тила и шията по гърба се спускаше пищна бяла коса. Предположи, че цветът трябва да е белег за възрастта й. Не изглеждаше да се бои от натрапника.

— Ти ли си господарката тук? — попита я.

— Аз и регистрираният ми партньор управляваме Сградата. Казвам се Лалискериърляр. А ти Луийву ли се наричаш?

— Името ми може да се произнесе и така.

Жената се усмихна.

— Имаме начин да наблюдаваме скришом залата. Мар Косил прати сигнал оттук, което не се случва често. Дойдох да слушам и да гледам. Съжалявам, че загуби машината си за летене. И в града не е останала нито една от тях.

— Ако поправя водния ви колектор, ще ме пуснете ли да си ходя? Освен това… имам нужда от някой и друг съвет.

— Помисли добре дали си в положение да настояваш за каквото и да било! Нима се надяваш да се изплъзнеш на стражите, които чакат зад вратата?

Почти се бе примирил с необходимостта да избие всички натрапници по пътя си към свободата. Все пак реши да опита още веднъж без насилие. Подът като че беше направен от обичайния лят камък. Бавно прокара лъча на лазера в кръг и парчето скала пропадна в нощта. Усмивката изчезна от лицето на Лалискериърляр.

— Вероятно не биха успели да те спрат… Да бъде както желаеш! Мар Косил, ела с нас. Отпращай всеки, който опита да се намеси.

* * *

Изкачиха се по спиралата на отдавна застинал в неподвижност ескалатор. Луис преброи четиринадесет навивки и може би също толкова етажи. Питаше се дали не е сбъркал в преценката си за възрастта на Лалискериърляр — жената стъпваше бодро и дори й оставаше дъх да разговаря. Но кожата на ръцете и лицето й изглеждаше похабена от времето.

Смущаваща гледка, с която Луис не бе свикнал. Знаеше обаче какво означава — белег за произхода на расата й от паките.

Осветяваше пътя с настроеното на широк лъч лазерно фенерче. По вратите се показваха хора, които Мар Косил безцеремонно отпъждаше. Повечето бяха от расата на Строителите, но имаше и други.

Жената обясни, че те прислужват от много поколения на рода Ляр. Нощните ловци Мар пазели в периодите на мрак и помагали на съдията от рода. Слугите и господарите им се смятали за едно голямо семейство, обвързано от ришатра и традицията. Сградата Ляр приютявала около хиляда жители, половината от тях — сродени помежду си потомци на Строителите.

Някъде към средата Луис спря и се вторачи. Прозорец в стълбище, минаващо вероятно по централната ос? Беше холограма, разбира се — изглед от едната странична стена, огромна панорама на Пръстеновия свят. Лалискериърляр поясни — с гордост и горест едновременно — че вижда последното съкровище на Сградата Ляр. Другите били продадени през последните няколко стотици фалана, за да си платят с тях водните такси.

Разприказва се и той самият. Беше настръхнал, ядосан и уморен, но нещо в тази жена предразполагаше към откровеност. Оказа се, че тя знае за съществуването на планетите и нито за миг не се усъмни в думите му. Слушаше го внимателно. И толкова приличаше на Харлоприлалар, че Луис не можеше да не я спомене — прастарата корабна проститутка, живяла като полубезумна богиня, докато се появят той и спътниците му. Разказа как им бе помогнала, преди да напусне останките от съсипаната си цивилизация, да тръгне с тях и да срещне смъртта си.

— Затова ли не уби Мар Косил?

Жената от нощната раса го изгледа с изпулените си сини очи.

— Може би…

Сподели и как е унищожил слънчогледите на огромна площ. Отбягваше обаче друга, по-опасна тема — не виждаше смисъл да убеждава домакинята си, че светът й скоро ще се отърка в слънцето.

— Искам да си тръгна оттук уверен, че не съм сторил зло. Тандж!… Имах още доста от тази тъкан, скрита под вашия град, но вече не си представям как ще се добера до запасите си.

Луис се изкачи намусен до горния край на спиралата. Мар Косил отключи врата, зад която се виждаха още стълби.

— Виждаш ли добре нощем? — попита Лалискериърляр.

— Кой, аз ли? Не.

— Тогава е най-добре да изчакаме настъпването на деня. Мар Косил, погрижи се да ни донесат закуска. И ми прати Уил, нека донесе инструменти. След това легни да спиш. — Жената от нощната раса се отдалечи послушно, а господарката на сградата се отпусна със скръстени крака върху вехтия килим. — Предполагам, че ще се наложи да работим навън. Не разбирам обаче защо си рискувал така. Знания ли търсиш? Какво по-точно те интересува?

Никак не му се искаше да я лъже, но Най-задния вероятно слушаше.

— Знаеш ли нещо за машина, която превръща един вид материя в друг? Въздуха в пръст, оловото в злато?

Тя се вторачи любопитно в него.

— Ако може да се вярва на преданията, древните магьосници са умеели да превръщат стъклото в диаманти. Приказки за деца!

Добре, отърва се от тази тема…

— А чувала ли си нещо за Ремонтен център на този свят? Нямате ли и такива легенди, особено за мястото, където той е бил разположен?

Жената го зяпна слисано.

— Искаш да кажеш, че светът ни е бил изграден, все едно е уголемен град?

Луис прихна.

— Да, твърде много уголемен. Нищо подобно ли не си чувала?

— Нищо!

— Ами лекарството за безсмъртие? Поне за него знам, че е истинско. Харлоприлалар го е използвала, за да живее цяло хилядолетие.

— Няма съмнение, че някога сме разполагали с подобно лекарство. В града обаче не е останало от него, нито пък ми е известно да го има на друго място. Това е любима тема за разговор сред… — преводачът завърши с дума от интерезик — …пандизчиите.

— А знаете ли откъде сте го получавали?

Млада жена от потомците на Строителите се изкачи задъхана по стъпалата, понесла голяма плитка купа. На Луис дори не му хрумна да се бои, че ще го отровят. Месивото беше възхладно, приличаше на изстинала овесена каша, а двамата с домакинята гребяха направо с шепи от съда.

— Лекарството за безсмъртие е било доставяно отдалеч, от място в посоката на въртенето. Никога не е било ясно точното разстояние. Това ли е скъпоценното знание, дето си дошъл да търсиш?

— Да, едно от съкровищата, на които се надявах.

В Ремонтния център сигурно е имало и дърво на живота. Как ли са се оправяли с него? Нима човек би поискал да се превърне в пазител? Е, при такова разнообразие от хуманоидни раси все някоя щеше да се поблазни… Само че тези главоблъсканици можеше да остави и за после!

Уил се оказа як мъжкар с маймунско лице, загърнал се в чаршаф, чийто първоначален цвят явно бе останал далеч в миналото. Сегашните шарки сякаш бяха сътворени от някой луд бог на небесната дъга. Не беше от приказливите. Дебелите къси ръце очевидно криеха неимоверна сила. Поведе ги към последната стълба, понесъл като перушинка кутията си с инструменти.

Навън се зазоряваше. Озоваха се пред фуния върху плоския край на конуса. Наклонът, надолу започваше на една крачка от тях. Дъхът на Луис заседна в гърлото. Без левитатора имаше сериозни причини да се бои от височината. Вятърът развяваше одеянието на Уил като многоцветно знаме.

Лалискериърляр попита:

— Е, ще успееш ли да го поправиш?

— Оттук едва ли. Машините би трябвало да са долу.

Така си беше, но не се оказа лесно да стигнат до тях. Пълзяха по тунелче, по-широко само с няколко пръста от гръдния кош на Луис Ву. Уил се промушваше пред него и отваряше всяка вратичка, която му посочеше човекът.

Тунелчето обикаляше в обръч около механизмите, разположени на свой ред в кръг покрай фунията. В нея пък трябваше да се събира водата, това поне беше ясно. Но как, чрез охлаждане ли? Или са използвали по-изтънчен метод?

Скритите зад вратичките чаркове си оставаха непрогледна тайна за Луис. Всичко изглеждаше искрящо от чистота, освен… аха! Взря се отблизо, забравил да диша. Тънка като жичка следа от прах криволичеше сред модулите. Помъчи се да налучка откъде трябва да се е изсипал. Тайно хранеше надеждата, че машинарията е в изправност и досега.

Извърна се и взе от Уил дебели изолационни ръкавици и клещи с остри върхове. Отряза тясна ивица от края на свръхпроводящата тъкан и я усука. Опъна я между два контакта, преди да я закрепи.

Не последва нищо особено. Двамата с Уил продължиха по обръча. Намериха прах на шест места. Луис нагласи още шест усукани ивици там, където според него им беше мястото.

Накрая се измъкна от тунелчето.

— Е, да не забравяме, че захранването ви също може да се е повредило отдавна.

— Ще видим — отвърна възрастната жена.

Тръгна по стълбата към покрива, другите също излязоха горе.

Гладката повърхност на фунията изглеждаше замъглена. Луис приклекна и пипна. Топла влага! Вече се събираше на по-големи капки, които се стичаха по наклона. Кимна невесело. Поредното добро дело, което щеше да се обезсмисли след някакви си петнадесет фалана.