Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Пръстенов свят (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Ringworld Engineers, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 17 гласа)

Информация

Източник: http://sfbg.us

 

Издание:

ПРЪСТЕНОВ СВЯТ II. 1999. Изд. Аргус, София. Биб. Фантастика No.42. Роман. Превод от англ. Владимир ЗАРКОВ [The Ringworld Engineers / Larry NIVEN]. Формат: 20 см. Страници: 347. Цена: 4800.00 лв. ISBN: 954-570-051-3

История

  1. — Добавяне на анотация
  2. — Добавяне

Тридесет и трета глава
1,5 х 10^12

Двамата спаха през следващите тридесет часа, а Луис теглеше диска. Ребрата му отдясно се бяха превърнали в червено-лилав оток.

Спря веднага щом забеляза, че Харкабийпаролин е будна.

Тя бърбореше задъхано за обзелото я потресаващо влечение, за ужаса и удоволствието, скрити в дървото на живота. През цялото време се бе старал изобщо да не мисли за това. Сега жената се впусна в дяволски поетично откровение и не искаше да млъкне… Предпочете да не й се сопва. Харкабийпаролин имаше нужда да се наприказва.

Имаше нужда и от утехата на прегръдката му. Поне това можеше да й даде.

Свърза медицинския комплект на Тила с ръката си за около час. Щом ребрата престанаха да го терзаят прекалено и замайването му попремина, пак върна комплекта на жената. Искаше затихващите болки да го отвличат от натрапчивите мисли за миризмата. Левитаторът вероятно се бе отъркал в дърво на живота. Или… страхотното ухание се бе загнездило в мозъка му. Завинаги.

Кхмий бълнуваше. Луис накара Харкабийпаролин да навлече противоударната броня, макар и поразръфана от схватката. Все щеше да е по-добре, отколкото да лежи без никаква защита до мятащ се в треска кзинт.

Бронята й спаси живота поне веднъж, когато Кхмий внезапно я цапардоса, сигурно защото я бе взел за Тила. Харкабийпаролин правеше каквото можеше за кзинта, давайки му начесто вода и хранителен разтвор от шлема на скафандъра. На четвъртия ден той вече беше в съзнание, но примираше от глад. Предназначеният за хора разтвор явно не му беше достатъчен.

През тези денонощия се добраха до приблизително определеното място, където лавата сковаваше „Иглата“. Още цял един ден рязаха скали, докато стигнат до масив от базалт.

Дори седмица, след като се бе втвърдил, камъкът си оставаше топъл. Луис остави диска и двамата си спътници далеч назад в огромния тунел, по който Тила бе влачила кораба. Шлемът на главата му щеше да го снабдява с чист въздух. Стисна дезинтегратора с двете си ръце и натисна спусъка.

Блъсна го прашен ураган. Пред очите му се отваряше нов тунел и той напредваше крачка по крачка.

Нищо не виждаше, чуваше само воя на разпадащия се базалт, а някъде отзад трещяха светкавици от възстановяващите позициите си електрони. Колко ли лава бе изляла Тила? Струваше му се, че пробива скалата дълги часове.

Изведнъж се блъсна в нещо.

Аха! Надничаше през прозорец към някакво чудато място. Дневна със странни дивани и рееща се над пода масичка. Мебелите изглеждаха меки и заоблени, нямаше нито едно опасно за коленете ръбче. По-нататък виждаше черно небе и колосални сгради. Кукловоди гъмжаха по улиците. И всичко сякаш беше с главата надолу.

Онова, което отначало помисли за миндерче, не беше предмет. Луис нагласи лазерното фенерче на ниска мощност, включвайки и изключвайки лъча.

Около минута не постигаше нищо. После плоска глава на дълга шия се подаде, за да пийне вода от плоска паница, трепна от изумление и се стрелна обратно под туловището.

Луис чакаше.

Кукловодът се изправи и го поведе покрай корпуса. Ставаше бавно, защото трябваше да си пробива път с дезинтегратора. Стигна до прехвърлящ диск извън корпуса. Кимна и се върна да доведе кзинта и жената.

След десет минути бяха в кораба. А след единадесет той и Харкабийпаролин се тъпчеха като кзинти. За глада на Кхмий просто липсваха подходящи сравнения. Кауаресксенджаджок ги зяпаше със страхопочитание.

Утро в „Иглата“, доколкото понятието беше подходящо за космически кораб, погребан в лава десет мили под слънчевата светлина.

— Медицинските ни системи са повредени — отбеляза Най-задния. — Кхмий и Харкабийпаролин ще трябва да се възстановяват според силите на собствените си организми.

Стоеше си в пилотската кабина и общуваше с тях по разговорната уредба. Луис не знаеше какво значение да придава на постъпката му. Тила беше мъртва, а Пръстенов свят може би щеше да оцелее. Изведнъж кукловодът отново трябваше да пази своя дълъг, наистина много дълъг живот. В такива обстоятелства беше нежелателно да се отърква между същества от други раси.

— Загубих връзка и със совалката, и със сондата — продължи Най-задния. — Антиметеоритната защита се включи отново горе-долу по времето, когато прекъснаха сигналите от совалката. А тези от сондата спряха, когато Тила се опита да нахлуе в „Иглата“.

Кхмий се бе наспал (на водното легло, съвсем сам) и заситил. Новата му козина отново щеше да се отличава с внушителни белези, но поне раните зарастваха добре. Той каза:

— Тила трябва да е унищожила сондата, щом я е засякла. Не би могла да остави опасен враг зад гърба си.

— Враг зад гърба й ли? За кого говориш?

— Най-заден, тя заяви, че си по-опасен от кзинт. Допускам, че е тактически похват, за да обиди и разстрои и двама ни.

— Тъй ли било… — Двете плоски глави се спогледаха за миг. — Наличните ни ресурси намаляха до „Иглата“ и последната сонда. Бяхме я оставили на планински връх близо до въздушния град. Още има работещи сензори, пратих й команда да се върне. Току-виж измислим за какво да я използваме. Ще бъде на наше разположение след шест местни денонощия. Дотогава отново трябва да обмислим главния си проблем с допълнително появилите се сведения и усложнения. Как да върнем Пръстенов свят на устойчивата му орбита? Смятам, че сме на най-подходящото място за целта. Не е ли така? Поведението на Тила, необичайно за същество с несъмнено развит интелект…

Луис Ву не го прекъсваше. Нещо не се чувстваше разговорчив тази сутрин.

Кауаресксенджаджок и Харкабийпаролин седяха до стената толкова близо един до друг, че ръцете им се докосваха. Понякога момчето стрелкаше с поглед жената. Очевидно се тревожеше за нея. Разбира се, кръвта й бе наситена с болкоуспокояващи вещества, това обаче не стигаше да обясни нейното вцепенение. Луис знаеше, че е длъжен да успокои хлапака… и не можеше да измисли нищо.

Двамата от въздушния град спаха в товарния отсек. Харкабийпаролин и без това отбягваше плоскостите заради неудържимия си страх от падане. Бе предложила ришатра на Луис, когато се присъедини към тях за закуска.

— Само те моля да внимаваш заради ръката ми…

Той пък бе израснал в среда, където отказът от секс изискваше деликатност. Обясни, че все пак се бои ръката й да не пострада, което поне отчасти беше вярно. Освен това в момента не изпитваше никакво желание. Питаше се дали дървото на живота го е лишило от всякакви други стремежи. Не копнееше нито за жълтите корени, нито дори за слабия ток на жицата.

Тази сутрин не изпитваше нищо.

Хиляда и петстотин милиарда разумни същества…

— Да приемем засега — упорстваше Най-задния — хипотезата на Луис за поведението на Тила Браун. Тя ни доведе тук. Истинските й намерения съвпадаха с нашите. Доколкото можа, подсказа ни какво да направим. Но дали намеците й са достатъчни? Беше принудена да се бори с инстинктите си. Нима е искала да превърне още трима в пазители, а после да убие двама от тях? Луис, какво ще кажеш?

Унесен в мислите си, човекът усети четири остриета да докосват шията му.

— Моля?

Кукловодът повтори въпроса си. Той закима решително.

— Убила ги е с антиметеоритната защита. Два пъти стреля по други цели, а не по скъпоценните ни особи. И ни остави да гледаме представлението, без да сме изпаднали по принуда в стазис. Още едно скрито послание.

— Значи смяташ, че е могла да избере и други оръжия? — веднага попита Кхмий.

— Оръжията, момента, обстоятелствата, броя на пазителите… Имала е пребогат избор.

— Луис, сега и ти ли ще си играеш на намеци с нас? Ако вече знаеш нещо, защо просто не го кажеш?

Той погледна гузно към другите двама. Харкабийпаролин се опитваше да не заспи, Кауаресксенджаджок бе наострил слух. Двама самонарочили се герои, очакващи своя шанс да спасят света. Тандж!

— Един и половина трилиона… — измънка Луис.

— За да спасим останалите двадесет и осем и половина трилиона, без да броим себе си.

— Кхмий, ти не успя да ги опознаеш, както стана с мен. Толкова си блъсках главата, за да измъдря друго…

— За кого говориш?

— За Валавиргилин. Гинджерофър. Вожда на тревопасните великани. Мар Косил. Лалискериърляр и Фортаралиспляр. Пастири, земноводни, горски хора, нощни ловци, мършояди… Трябва да погубим пет процента, за да спасим деветдесет и пет. Това съотношение не ви ли напомня нещо?

Кукловодът отговори пръв.

— Системата от двигатели за корекция на орбитата в момента има само пет процента функционалност. Аварийният екип на Тила ги е монтирал по една малка част от дъгата на конструкцията. Точно тия хора ли трябва да умрат? Жителите на онази част от дъгата?

Харкабийпаролин и Кауаресксенджаджок сякаш се мъчеха да не повярват на чутото. Луис разпери безпомощно ръце.

— Съжалявам…

Момчето кресна:

— Защо?!

— Обещах. Ако не бях обещал, може би тепърва щях да се колебая. Казах на Валавиргилин, че ще спася Пръстенов свят на всяка цена. Обещах да спася и нея, ако мога. Но не мога. Нямаме време да я търсим. С всеки ден протакане нарастват силите, изтласкващи настрани Пръстеновия свят. Тя също е в онази част от пръстена. Заедно с въздушния град, империята на Народа на машините, малките червени пастири и тревопасните великани. Което значи, че всички те ще умрат…

Жената плесна отчаяно с ръце.

— Това е целият познат ни свят, дори и расите, за които само сме чували!

— И за мен е същото.

— Но тогава не остава нищо, което си струва да спасим! Защо трябва да умират? И как?

— Смъртта си е смърт в края на краищата. — Луис вдигна рамене, но обясни: — Ще ги довършат прекомерните дози облъчване. Хиляда и петстотин милиарда от двайсет-трийсет различни раси. Но само ако направим необходимото съвсем точно. Първо трябва да установим къде сме всъщност.

— А къде трябва да попаднем? — зададе най-уместния въпрос кукловодът.

— На две места, откъдето се управлява антиметеоритната защита. Трябва да сме в състояние да насочваме слънчевите изригвания. И да изключим поне временно подсистемата за превръщането на плазмата в лазерен лъч.

— Вече открих и двете места — заяви Най-задния. — Точно когато антиметеоритната защита с много голяма степен на вероятност унищожи совалката. Силните магнитни полета смутиха половината сензори в кораба, но открих откъде бе излъчен сигналът. Мощните енергийни потоци в основата на Пръстенов свят, които манипулират слънчевите изригвания, се управляват от точка под северния полюс на картата.

— Може би защото машините трябва да се охлаждат… — подхвана разсъдливо Кхмий.

— Майната им! Ами лазерния ефект?

— Там активността започна няколко часа по-късно. По-слаби и по-сложни електрически вериги… Вече ви споменах за този източник. Намира се точно над главите ни, ако се ориентираме по положението на кораба.

— Значи именно тази система трябва да изключим — изсумтя кзинтът.

— Лесно е — промърмори Луис. — Мога да го направя с лазер, дезинтегратор, бомба… По-трудничко е да се научим как да предизвикваме слънчевите изригвания. Контролните системи вероятно не са предназначени за идиоти, а нямаме и време.

— После?

— После насочваме плазмена горелка към обитаема земя.

— Луис, искам подробности!

Предстоеше му да произнесе смъртната присъда над двайсетина разумни раси.

Кауаресксенджаджок бе заровил лице в коленете си. А лицето на Харкабийпаролин сякаш беше от камък.

— Направи каквото е необходимо — промълви тя.

Той я послуша и каза:

— Системата от двигатели работи само с пет процента от някогашната си мощност. — Кхмий го чакаше да продължи. — Горивото й са ускорени протони. Слънчевият вятър…

— Ясно! — сепна се кукловодът. — Предизвикваме слънчево изригване, за да захраним двигателите с двадесет пъти по-плътни потоци от протони. Формите на живот точно под плазмената струя ще измрат или ще мутират неузнаваемо. Тягата също ще нарасне двадесет пъти. Двигателите или ще понесат претоварването, или ще се взривят.

— Глупости! — сопна се Кхмий. — Ако Луис не е объркал всичко от край до край, Тила вече ги е проверила, преди да бъдат монтирани.

— Ъхъ. И да не са били достатъчно здрави, тя се е надхитрила сама, че трябва да добави системи за безопасност. Уж като предпазна мярка срещу случайно мощно изригване. Знаела е, че и това е възможно.

— Не е задължително да насочваме плазмената струя — намеси се Кхмий. — Ако изключим системата за генериране на лазерен лъч, после можем да нагласим „Иглата“ там, където искаме да попадне изригването. Ще я ускорим, за да се включи антиметеоритната защита. Корабът е неуязвим.

Луис кимна, но възрази:

— Желателно е да си свършим работата точно. Хем ще стане по-бързо, хем ще изтребим по-малко хора. Хм… да. Можем да се справим. Можем!

* * *

Най-задния дойде с тях, за да почовърка управлението на антиметеоритната защита. Никой не се опита да го разубеждава. Сензорите, които свалиха от „Иглата“, бяха предназначени за езика и устните на кукловод. Когато предложи на Луис да си служи с отвертка и клещи, човекът само се изсмя.

Най-задния прекара няколко часа в невидимата за останалите част на кораба. След това тръгна с тях по тунела. Козината му сияеше в стотици оттенъци и беше идеално сресана. „Всички искат да изглеждат добре на погребението си“ — засмя се Луис на очевидния му скептицизъм.

Не гръмнаха бомба, нито стреляха с лазер. Намирането на превключвателя отне на Най-задния цяло денонощие. Той като че бе решил да си помогне поред с всички донесени уреди, но в края на краищата успя.

Решетката от свръхпроводници се събираше в основата от скрит двадесет мили под северния полюс върху картата на Марс. Намериха централна колона, извисяваща се чак до повърхността — обвивка от скрит около охлаждащите помпи. Решиха, че комплексът в подножието й е центърът за управление. Първо обаче бяха принудени да се провират през лабиринт от огромни въздушни шлюзове и пред всеки търсеха ключа към поредната загадка за отварянето му. Най-задния не се провали нито веднъж.

Минаха през последния люк. Озоваха се под ярко осветен купол с настлана долу суха наглед пръст и подиум в средата. Миризмата нахлу в носа на Луис, той се завъртя и побягна. Стискаше здраво китката на озадачения Кауаресксенджаджок и го влачеше. Външният люк се затвори, преди момчето да окаже съпротива. Луис леко го перна по главата и го задърпа нататък. Профучаха през още три въздушни шлюза. Скоро и Кхмий се върна при тях.

— Пътеката минава през кръг от почва под подходящо осветление. Автоматите за отглеждането им са отдавна повредени, но някои растения са оцелели. Разпознах ги…

— И аз — изръмжа Луис.

— …по миризмата — продължи кзинтът. — Малко е неприятна, право да ти кажа!

— Аз пък нищо не надуших! — викна възмутено момчето. — Защо ме дърпаше така? И защо ме удари?

— Мътните ме взели! — тихо възкликна Луис.

Чак сега се сети, че Кауаресксенджаджок е прекалено млад. Уханието от дървото на живота не означаваше нищо за него.

Хлапакът остана с кукловода и кзинта. Луис Ву не видя какво свършиха те в залата за управление. Върна се сам в „Иглата“.

Сондата още беше на няколко светлинни минути от кораба. Правоъгълникът на холограмата, привидно блестящ в базалта извън корпуса, показваше изображение от камерите на сондата — затъмнен кръг на светило, не особено активно в сравнение със земното Слънце. Най-задния бе включил екрана, преди да тръгнат от „Иглата“.

Костта в ръката на Харкабийпаролин зарастваше малко накриво. Медицинският комплект, оставен от Тила, не би могъл да я намести по-правилно. Поне зарастваше бързо. Луис повече се безпокоеше за емоционалното състояние на жената.

Около нея нямаше нищо от познатия й свят, а пламъците щяха да погълнат онова, което си спомняше. Твърде извратена разновидност на културен шок. Завари я на водното легло — да се взира с изцъклен поглед в увеличеното слънце. Кимна му. И не помръдна през следващите часове.

Луис се помъчи да я заприказва. Отначало май сбърка в подхода. Харкабийпаролин се стараеше да забрави цялото си минало.

Разговорът потръгна, когато се опита да й обясни физическия смисъл на бедствието. Тя имаше представа за основите на физиката. Луис не можеше да се възползва от компютъра на „Иглата“, затова драскаше схеми по стените. И начесто си помагаше с ръце. Стори му се, че жената го разбира.

През втората нощ се стресна от нещо и я видя да седи със скръстени крака върху леглото. Взираше се замислено в него и държеше лазерно фенерче в скута си. Той погледна мъртвешки лъскавото око на оръжието, размаха ръце, за да се обърне на другата страна в безтегловността, и пак заспа. Сутринта се събуди като новородено. На кого ли му пукаше…

Следобед двамата с Харкабийпаролин наблюдаваха как от слънцето се изтръгна пламък и започна да се точи все по-надалеч. Почти не продумваха.