Лари Нивън
Пръстенов свят II (19)

Осемнадесета глава
СЕНЧЕСТАТА ФЕРМА

Вече срещаха и други возила — по-едри, или дребни остъклени коруби на колела, всяка с малка кутия отзад. Пътят се разшири и стана по-гладък. Зачестиха и станциите за зареждане с гориво, до една отличаващи се с якия ъгловат градеж, присъщ на Народа на машините. Наложи се Валавиргилин да кара бавно. А Луис все се питаше дали не е прекалено различен по външност от околните.

Изкачиха някакъв хълм и градът изведнъж се откри под тях. Жената обясняваше кое какво е, докато се спускаха от хълма във все по-претовареното движение.

Всичко започнало с поредицата пристани по брега откъм посоката на въртене, край широката и кафеникава Змийска река. Този квартал вече се бе превърнал в бордеи. Селището сякаш се бе преместило отвъд реката по няколкото моста, за да се разпълзи в кръг, отхапан в единия край. Липсващото парче беше сянката под въздушния град.

Навсякъде гъмжеше от движещи се кутии. Въздухът вонеше на спирт. Валавиргилин намали още скоростта, вече едва-едва пълзяха. Луис се гърбеше на седалката. Околните шофьори имаха превъзходна възможност да позяпат странния мъж.

Но не го правеха. Не виждаха нито Луис, нито останалите, а само колите, с които трябваше да се разминават някак. Валавиргилин продължи към центъра.

Тук определено цареше теснотия. Между високите по три-четири етажа къщи нямаше никакви пролуки. Издадените еркери лишаваха улиците от светлина. Но обществените сгради бяха ниски и масивни; ширеха се на воля в големи дворове.

Тя посочи търговското училище — голям каменен комплекс, лъхащ на благоденствие. В следващия квартал махна към една пресечка.

— Ей там е моят дом, къщата от розов лят камък. Видя ли я?

— Има ли някакъв смисъл да се отбиваме?

Жената поклати глава.

— Дълго се колебах. Не си струва! Баща ми няма да ти повярва. Той си мисли, че дори потомците на Строителите сипят само лъжи. И аз споделях мнението му, но като чух разказа ти за онази… Харлоприлалар…

— О, тя си беше първокласна лъжкиня — засмя се Луис. — И все пак нейната раса е властвала над Пръстенов свят.

Продължиха към пристанището. Валавиргилин избра да минат по последния мост. Стигнаха до левия край на сянката по почти незабележим страничен път и спряха.

Излязоха навън под твърде силните слънчеви лъчи. Почти не продумваха. Луис повдигна голям камък с помощта на левитатора. Жената изкопа дупка на мястото. Натъпкаха там целия запас от свръхпроводящата тъкан, после я затрупаха с пръст и той върна камъка отгоре.

Намести левитатора в раницата на Валавиргилин и я нарами. Вътре вече бяха бронята, якето, очилата, лазерното фенерче и бутилката с остатъка от коктейла. Багажът се издуваше неудобно и тежеше. Луис го пусна на земята и нагласи левитатора така, че да поеме почти целия товар. Пъхна най-отгоре преводача и пак сложи раницата на гърба си.

Носеше шорти на Валавиргилин, пристегнати с въженце, защото му бяха прекалено широки. Надяваше се да сметнат обезкосменото му лице за особеност на неговата раса. Нито една подробност във вида му не издаваше междузвездния пътешественик освен топчето на слушалката в едното ухо. Реши да си позволи този дребен риск.

В посоката, накъдето щяха да вървят, не се виждаше почти нищо. Светлината беше твърде ярка, а сянката — плътна.

Навлязоха в сумрака.

Жената като че не се затрудняваше в избора откъде точно да минат. Щом очите му свикнаха, той също започна да различава пътеките между растенията.

Имаше гъби колкото копче, но и други — по-високи и по-дебели от Луис. По форма някои не се отличаваха от земните. Дъх на гнилоч тегнеше във въздуха. Между сградите отгоре проникваха тесни лъчи светлина, толкова ярки, че изглеждаха като колони.

Жълти дантели с ален кант заемаха голям участък. Другаде стърчаха бели копия със сякаш окървавени върхове. Плътна оранжево-черна козина покриваше прояден дънер.

И работещите наоколо бяха различни — като гъбите. Двама бегачи се мъчеха да срежат с дълъг трион огромен овален израстък. По-нататък дребосъци с широки лица събираха бели топчета. Тревопасни великани отнасяха препълнените кошове. Валавиргилин обясняваше шепнешком:

— Повечето раси предпочитат да се наемат на групи, за да се предпазят от сътресения при досега с култури, различни от техните. И живеят отделно…

Двайсетина работници разпръскваха по полето изпражнения и полуразпаднали се огризки. Луис отдалеч надушваше с какво се занимават. Не бяха ли от расата на Вала? Ами да, само че други двама стояха отстрани и ги наблюдаваха. Имаха оръжие.

— Онези да не са затворници?

— Осъдени са за дребни престъпления. Служат на обществото за срок от двадесет до петдесет фалана и…

Единият страж ги доближи и вдигна ръка за поздрав, отправен към Валавиргилин.

— Госпожо, не би трябвало да сте тук. Твърде съблазнителен заложник сте за онези боклуци.

Жената заговори с глас на изтощен до смърт човек.

— Колата ми се повреди, а трябва веднага да отида в училището и да разкажа каква беда ни сполетя. Моля ви, искам да мина през фермата, защото бързам. Вампирите избиха всички. В училището трябва да научат. Моля ви…

Стражът се подвоуми.

— Добре, минете, но ще извикам някого да ви съпроводи. — Изсвири с уста кратка мелодия и изгледа Луис. — Ами ти какъв си?

Валавиргилин отговори вместо него.

— Накарах го да ми носи раницата.

Стражът заговори бавно и отчетливо.

— Ти! Върви с госпожата докъдето ти нареди, но не напускай фермата. После се върни да си вършиш работата. Какво бяха ти възложили?

Без преводача Луис не можеше да каже нито дума. Сети се за лазерното фенерче, напъхаш в раницата. Наслука докосна не много едра лилава гъба и посочи количка, в която бяха натрупани още от същия вид.

— Ясно. — Стражът погледна над рамото му. — А, ето ги.

Миризмата подсказа на Луис кого ще види, още преди да се озърне. Изчака смирено мъжът да даде наставленията си на двойката мършояди.

— Заведете госпожата и носача й до края на фермата. Внимавайте да не им се случи нищо лошо.

Продължиха в колона по тесните пътеки към средата на сянката. Мъжкарят вървеше отпред, женската — отзад. Вонята ставаше все по-силна. По съседните пътеки хора теглеха колички с тор.

Тандж и проклятия! Как да се отърве от мършоядите?

Огледа се и женската му се ухили. Смрадта явно не я отвращаваше. Зъбите й приличаха на големи триъгълници, предназначени да разкъсват. Острите таласъмски уши стърчаха, за да доловят и най-слабия шум. Също като самеца носеше торба с презрамка и нищо друго. Гъста козина покриваше телата им.

Стигнаха до широка дъга от разчистена пръст около огромна яма. Гнусни изпарения скриваха отсрещната страна. От края на тръба в ямата се сипеха отпадъци. Луис проследи с поглед как тръбата изчезва в неравномерната чернилка над нея.

Мършоядката сякаш заговори в ухото му и това го стресна. Не очакваше тя да владее речта на Народа на машините.

— Ай-ай! Какво ще си помисли вождът на великаните, ако научи, че Луис и Ву са един и същ човек?

Той я зяпна.

— Да не си онемял без кутийката си? Все едно. Ще ти помогнем.

През това време мъжкарят казваше нещо на Валавиргилин, а тя кимаше. Дръпнаха се от пътеката и се скриха зад грамадна бяла гъба.

Вала изглеждаше изнервена. Може би миризмата вече й дотягаше? Самият Луис едва я издържаше.

— Кйереф казва, че торът още не е втасал. Чак след един фалан ще преместят тръбата нататък и ще започнат да го изгребват. Засега никой не идва тук.

Тя взе раницата и я изпразни на земята. Луис веднага посегна към преводача (ушите на мършоядите потрепнаха, когато ръката му мина над лазерното фенерче) и усили звука.

— Какво знаят нощните хора?

— Повече, отколкото бихме могли да си представим — увери го Валавиргилин.

Понечи да добави още нещо, но стисна устни. Мъжкарят продължи вместо нея.

— Светът е обречен да загине в огън след няколко фалана. Само Луис Ву може да ни спаси.

Оголи в усмивка два широки реда от остри бели клинове.

— Не мога да разбера дали не ми се подиграваш — усъмни се Луис. — Вярваш ли ми наистина?

— Знаем, че необичайните случки подтикват безумците да изричат пророчества. Но ти носиш машини, каквито не се намират по нашия свят. Не познаваме и твоята раса. Е, пръстенът е голям, не ни е известно какво има по него. А твоят космат приятел е още по-странен.

— Това не е отговор.

— Спаси ни! Не смеем да ти пречим. — Усмивката на мършояда посърна, макар устните му да не се събраха напълно. (За това сигурно беше нужно съзнателно усилие — при такива зъби…) — Какво ни засяга, дори да си луд? Делата на другите раси рядко объркват живота ни. А накрая всички ни принадлежат.

— Питам се вече не сте ли вие същинските властници на този свят! — отвърна Луис уж за да го поласкае, но леко настръхнал се зачуди дали не казва самата истина.

— Много раси си позволяват да твърдят, че управляват света — намеси се женската, — или поне своята част от него. Нима ние господстваме по върховете на дърветата, където висят горските хора? Или в лишените от въздух висини на людете от планините? И коя ли друга раса би пожелала да си присвои нашите владения?

Е, сега вече беше уверен, че тя му се присмива.

— Все някъде трябва да има Ремонтен център за този свят. Знаете ли къде се намира?

— Не се съмнявам в правотата ти — подхвърли мъжкарят, — само че не ни е известно.

— А какво знаете за страничните стени? И за двата Големи океана?

— Моретата са много. Не се сещам за кои говориш. Пък по стените имаше шетня, преди да се появят страховитите пламъци.

— Тъй ли?! Що за шетня беше?

— Различни повдигащи устройства изкачиха машини високо над пръскащите планини. Видяхме много хора от Народа на машините и от планинската раса, други почти не забелязахме. Работеха върху ръба на света. Може би ти ще ни обясниш какво са правили.

Луис се слиса.

— Тандж! Трябва да са…

Да, бяха монтирали отново двигателите, но дали си струваше да изрича догадката на глас? Целеустременост и мощ, при това наблизо, а кукловодът се изнервяше твърде лесно.

— Мършоядите носят вести отдалеч.

— Светлината прониква още по-надалеч. Тази вест променя ли предсказанията ти за края?

— Боя се, че не.

Явно някой се мъчеше да предотврати бедата, но едва ли разполагаше с още много Бусардови двигатели.

— Все пак големите пламъци ще ни дадат повече време от седемте или осемте фалана, които ни оставаха в противен случай.

— Добра новина. Какво ще правиш сега?

За миг Луис се изкуши да зареже въздушния град и да търси помощ от мършоядите. Но нали и без това бе стигнал дотук…

— Ще изчакам нощта и ще се кача горе. Вала, твоят дял от тъканта е в колата. Ще ти бъда задължен, ако не споменаваш пред никого за нея или за мен… да, още две завъртания ще са достатъчни. А ако след един фалан не съм прибрал дела си, вземи го. Имам това.

Потупа джоба на якето, където квадратен метър свръхпроводяща тъкан не заемаше повече място от носна кърпичка.

— Не ми харесва, че ще го занесеш в града — промърмори Валавиргилин.

— Ще го помислят за обикновен плат, ако не им кажа какво е.

Този път мина по ръба на лъжата. Имаше намерение да използва свръхпроводника.

Мършоядите го огледаха внимателно, когато събу шортите — трупаха в паметта си още подробности, за да разберат по-скоро къде точно по Пръстенов свят живее неговата раса. Облече противоударната броня.

Женската изведнъж попита:

— Как успя да убедиш човек от Народа на машините, че не си безумец?

Валавиргилин се зае да й обясни, докато Луис навличаше якето, слагаше си очилата и прибираше в джоба лазерното фенерче. Мършоядката се взря в очите му:

— Можеш ли да спасиш света?

— Не разчитайте само на мен. Постарайте се да намерите Ремонтния център. Пуснете мълвата сред своите. И се опитайте да поговорите с бандерсначите — грамадните бели твари, които живеят в блатото по посока на въртенето.

— Знаем за тях.

— Добре. Вала…

— Отивам да разкажа как умряха моите спътници. Луис, може да не се видим повече.

Тя прибра празната раница и се отдалечи припряно.

— Трябва да я съпроводим — промърмори мършоядката. Двамата се забързаха след жената.

Никой не му пожела късмет. Защо ли? Ами както живееха тук… сигурно всички бяха фаталисти. Думата „късмет“ би била само празен звук за тях.

Огледа петната по черното небе. Изкушаваше се да полети нагоре още сега. Не, по-добре все пак да го направи през нощта!

— Най-заден, чуваш ли ме?

Кукловодът не отговори.

Луис се просна под надвисналата гъба. До самата пръст въздухът не вонеше чак толкова непоносимо. Отпи разсеяно от смесения със спирт нектар, който Валавиргилин му остави.

Що за същества бяха мършоядите? Мястото им в екологията наистина изглеждаше непоклатимо. Как са съхранили интелекта си? И за какво им е? Може би от време на време се е налагало да се борят за привилегиите си. Или да вдъхнат страхопочитание на другите раси. А и съобразяването с хиляди местни вярвания несъмнено изискваше изкусно боравене със словото.

Занимаваше го и по-практичен въпрос — как биха могли да му помогнат? Дали някъде имаше тяхна общност, помнеща произхода на лекарството за безсмъртие? Което пък според хипотезите му трябваше да е извлечено от пакското дърво на живота…

Не, всяко нещо с времето си. Първо да опита в града.

Ярките колони изтъняха, после започнаха да избледняват. Други светлинки се появиха в плътното небе — стотици прозорци. И нито един точно над него. Кой би се заселил в мазето над помийна яма?

Сенчестата ферма изглеждаше опустяла. Луис чуваше само свистенето на вятъра. Щом застана върху гъбата, забеляза далечно мъждукане като от огън — прозорците на бараките за работници по краищата на сянката.

Докосна бутон на левитатора и се издигна.