Лари Нивън
Пръстенов свят II (31)

Тридесета глава
КЛОПКИ В КЛОПКИТЕ

— Както виждам, загубихте пилота си — отбеляза натрапникът с лице от щавена кожа.

Образът привидно плуваше в чернилката извън корпуса — уродлива глава и издути като пъпеши рамене на пазител.

Луис можа само да кимне. Психическите сътресения го връхлитаха твърде бързо едно след друго. Съзнаваше, че Кхмий стои до него и от козината му се стичат струйки. Кзинтът мълчаливо изучаваше вероятния противник. Жената и момчето сякаш бяха онемели. Ако Луис се бе научил поне малко да разчита израженията им, значи в момента те бяха обзети от възхита или екстаз, а не от ужас.

— Това окончателно ви напъхва в капана — продължи пазителят. — Скоро ще ви се наложи да изпаднете в стазис и не е нужно да обсъждаме каква ще е по-нататъшната ви участ. За мен е голямо облекчение. Не знам дали ще ми е по силите да ви убия.

— Смятахме, че всички сте измрели — измънка Луис.

— Да, паките са изчезнали преди четвърт милион години. — Превърналите се в човка устни и венци изкривяваха произношението на някои съгласни, но пазителят все пак говореше учудващо добре на интерезик. Защо пък точно на него? — Погубила ги е болест. Догадката ви е била съвсем правилна. Само че дървото на живота и досега благоденства под повърхността на Марс. Случва се от време на време да бъде намерено. Подозирам, че производството на лекарството за безсмъртие е започнало, когато някой от новите пазители е имал нужда от помощници за свой конкретен проект.

— А ти как научи интерезика?

— Знам го, откакто се помня. Луис, не ме ли позна?

Стори му се, че нож проряза червата му.

— Тила! Нима?…

Маската не трепваше. Не би могла да издаде никакви чувства.

— С малко придобити знания. Знаеш началото. Търсача искаше да проникне до основата на дъгата. Възползвах се от доброто си образование и му обясних, че светът всъщност е пръстен. Страшно се разстрои. Затова му казах, че ако жадува за мястото, откъдето може да управлява всичко, не е зле да потърси техническата работилница.

— Ремонтния център — неволно я поправи Луис. Стрелна с поглед пилотската кабина — Най-задния приличаше на удължена табуретка, украсена с червени и лилави скъпоценности.

— Естествено е по-късно да се превърне в Ремонтен център, а и в средоточие на властта. Търсача си припомни някои легенди за Големия океан. Решихме, че това е най-вероятното място — огромни разстояния, бури, дузина екосистеми, в които господстват хищници. От по-отдалечени по дъгата земи астрономи бяха изучавали океана и Търсача успя да направи приблизителни карти. Пътешествахме шестнадесет години. За това също би трябвало да съчинят легенди. Научихте ли вече, че картите са заселени? Кзинтите са колонизирали тази на Земята. Не бихме могли да продължим нататък, ако не бяхме завзели един от техните кораби. В Големия океан се срещат острови, които всъщност са форми на живот, а по гърбовете им расте какво ли не…

— Тила! Попитах те как се превърна в… това.

— Вече ти обясних — с малко знания. Твърде късно проумях коя раса е създала Пръстенов свят.

— Но нали уж имаше късмет!

Пазителката кимна.

— Кукловодите се набъркаха в законите за регулиране на раждаемостта, за да бъде създадена Лотарията. Ти си мислеше, че са успели. За мен обаче идеята винаги си е оставала тъпа. Луис, нима искаш да повярваш, че шест поколения хора, спечелили от Лотарията за деца, са достатъчни да се появи някой, надарен с късмет? — Той не отговори. — Поне един, а? — Тила като че му се присмиваше. — Я си представи тогава какъв късмет ще натрупат всички потомци на всички спечелили от Лотарията! След двадесет хиляди години трябва да са доста далеч от галактиката, за да се спасят от избухването на ядрото й. Защо да не избягат с Пръстеновия свят? Обитаемата му площ е три милиона пъти по-голяма от земната. И конструкцията може да бъде задвижена. Пръстенов свят е късметът на онези, които трябваше да се родят късметлии. Ако успея да го спася, значи наистина е било сполука за тях, че стъпих тук преди двадесет и три години, а също че аз и Търсача намерихме входа в Монс Олимпус. Късметът обаче ще си остане техен, не мой.

— И Търсача ли?…

— Умря, разбира се. И двамата пощуряхме от копнеж по корена на дървото на живота, но той беше на хиляда години. Дървото го уби.

— Не биваше да те изоставям.

— Не ти дадох възможност за избор. И аз нямах… Сега пък изобщо не избирам. Инстинктите у пазителите са прекалено силни.

— Ти вярваш ли в късмета?

— Не. Но бих искала.

Луис разпери безпомощно ръце и се извърна. Открай време си знаеше, че все някой ден ще срещне отново Тила Браун. Ала не предполагаше, че срещата ще бъде такава! Включи полето на спалните плоскости и се вмъкна между тях.

Най-задния се уреждаше чудесно в подобни положения — потъваше в собствения си пъп.

Уви, хората няма как да закрият ушите си с тялото. Луис висеше свит на кравай, притиснал ръце към слепоочията. Но чуваше.

— Говорещ с животни, да ти е честита възвърнатата младост!

— Името ми е Кхмий.

— Моля да ме извиниш. Ти как попадна тук?

— Чрез тройна клопка. Най-задния ме отвлече, Луис Ву ми отне възможността да избягам от Пръстенов свят а Тила Браун ме заклещи под земята. Мисля да прекъсна тази поредица от събития. Ще се сражаваш ли с мен?

— Само ако успееш да ме докопаш, Кхмий.

Кзинтът й обърна гръб.

— Какво искаш от нас? — почтително попита Кауаресксенджаджок на езика на Строителите, а от преводача думите прозвучаха на интерезик.

— Нищо — отвърна Тила също на езика на Строителите.

— Тогава защо сме тук?

— Погрижих се и вие да не сторите нищо.

— Не разбирам! — На момчето вече му се плачеше. — Защо искаш да ни погребеш под земята?

— Дете, правя необходимото. Трябва да предотвратя едно и половина по десет на дванадесета степен убийства.

Луис отвори очи, а Харкабийпаролин възрази разпалено:

— Но ние дойдохме да спасяваме! Нима не знаеш, че светът се е изместил и се доближава към слънцето?

— Знам. Аз събрах екипа, който върна по местата им двигателите за корекция на орбитата, за да поправя стореното от твоята раса.

— Луийву смята, че това не е достатъчно.

— Прав е.

Луис вече бе наострил уши. Библиотекарката поклати глава.

— Нищо не разбирам…

— Включените двигатели удължават живота на Пръстенов свят с около година. А една допълнителна година за три по десет на тринадесета степен разумни същества се равнява на хиляда години живот за всеки жител на Земята. Превъзходно постижение! Всички мои помощници са съгласни с мен, дори онези сред тях, които не се превърнаха в пазители…

Луис забелязваше остатъци от лика на Тила Браун в твърдата кожена маска. Да, връзките на долната става се издуваха, черепът също се бе уголемил, за да вмести допълнителната мозъчна тъкан… но пред него наистина беше Тила и това го натъжаваше ужасно. „Защо не се махне най-сетне?“

Трудно е да се отърве от навиците, вкоренени през твърде дългия му живот, а на всичко отгоре имаше и аналитичен ум. „Да, защо ли наистина не ни се махне от главите? Умираща пазителка в обречен свят! Не би трябвало да губи дори минута в празни приказки със сбирщина заклещени размножители. Какво ли е намислила?“

Завъртя се с лице към екрана.

— Значи ти си събрала аварийния екип? Що за същества участват в него?

— Новата външност ми беше от полза. Почти всички хуманоиди са склонни поне да ме изслушат. В работата се включиха стотици хиляди от всевъзможни раси. Доведох тук трима, за да се преобразят в пазители: по един от жителите на пръскащите планини, от нощните хора и от вампирите. Надявах се да измислят решението, което не можах да открия сама. Разчитах, че гледните им точки ще бъдат различни от моята. Вампирът например дори не беше разумен преди промяната. Подведоха ме!

„Да, тя се държи, сякаш има цяла вечност пред себе си. Дали смята да развлича с разговори уловените размножители и съществата от други раси, докато Пръстенов свят се отърка в засенчващите плоскости?“

— Не се сетиха за по-добро решение. Затова върнахме Бусардовите двигатели по страничните стени. Остана само един. Под ръководството на другия оцелял пазител моят екип възстановява единствения запазен кораб, с който ще отлети към някоя от близките звезди. Така поне част от жителите на Пръстеновия свят ще оцелеят.

— Пак се върнахме в началото — промърмори Луис. — Твоят екип работи упорито. А ти какво правиш тук?

„Познах! Опитва се да ни подскаже нещо!“

— Дойдох да предотвратя изтреблението на хиляда и петстотин хиляди милиона разумни хуманоиди. Засякох неутринните потоци от оттласкващи устройства, създадени в изследвания космос. Реших да чакам на единствено възможното местопрестъпление… И ето ви тук.

— Да, тук сме си — съгласи се Луис. — Но добре знаеш, че не сме дошли да извършим никакви проклети убийства!

— Щяхте да го сторите.

— Защо?

— Това не мога да кажа.

Все още не проявяваше желание да сложи край на разговора. Бе подхванала необичайна игра. Оставяше ги сами да се досетят за правилата й.

— Добре, да речем, че би могла да спасиш Пръстенов свят, но като погубиш един и половина трилиона обитатели от общо тридесет трилиона. Една пазителка би трябвало да предпочете този вариант. Или греша? Жертваш пет процента, за да спасиш останалите деветдесет и пет. Резултатът ми се струва… приемлив.

— А способен ли си да съчувстваш на такова огромно множество разумни същества, да съпреживееш участта им? Или ти е по силите да мислиш само за една смърт — онази, в която ти изпълняваш главната роля? — Той предпочете да замълчи. — Тридесет милиарда човеци обитават изследвания космос. Представи си всички тях мъртви. После пък си представи петдесет пъти по-голямо население, изтребено от… да речем, прекомерно облъчване. В състояние ли си да почувстваш тяхната болка, страданията им, мъката им един за друг? Тези числа са твърде огромни. Мозъкът ти няма да се справи с тях. Но моят е способен.

— Виж ти…

— Не мога да го направя, нито да го допусна. Знаех, че съм длъжна да ви спра.

— Тила, хайде сега пък ти си представи как една засенчваща плоскост остъргва повърхността на Пръстенов свят със скорост седемстотин и седемдесет мили в секунда. И как при разпадането му умират хиляда пъти повече разумни същества, отколкото можеш да срещнеш в изследвания космос!

— Представям си го.

Луис кимна. Късчета от картинката. Щеше да им подхвърли колкото може повече. Не би успяла обаче да нарисува цялата картина. Тъй, какво още да измъкне от нея…

— Спомена друг оцелял пазител, нали? Били сте четирима, сега сте двойно по-малко. Какво сполетя останалите?

— Двама пазители напуснаха аварийния екип едновременно с мен. Вероятно също са получили сведения за пристигането ви. Сметнах за необходимо да ги издиря и да им попреча.

— Сериозно ли говориш?! Щом са били пазители, и те като теб нямаше да изтребят един и половина трилиона мислещи същества.

— Биха могли да го уредят някак.

— Някак, значи… — Тя вече внимаваше с думите. Луис се зарадва, че до този момент никой не се намесва в спора им, дори бившия ловък дипломат Кхмий. — Могли са някак да допуснат групичка размножители да стигнат до единственото място на Пръстенов свят, където да извършат престъплението. Тази стратегия ли щяха да изберат, ако не им бе попречила?

— Вероятно.

— Биха се погрижили… някак размножителите да не надушат дървото на живота. — „Скафандри! Затова Тила е очаквала космически кораб.“ — И дори ще им позволят да осмислят докрай положението. А пазителят ще бъде принуден да се надхитря сам със себе си, за да не ги убие; преди те да са открили решението и да са го използвали, унищожавайки немислимо количество размножители, за да спасят още повече… Според теб това ли не си допуснала?

— Да.

— Тук ли е мястото?

— Иначе защо стоя и ви чакам?

— Има още един пазител. Няма ли да те издебне?

— Не. Тя е от нощните хора и знае, че е единствената, останала да ръководи спасителната експедиция. Ако се унищожим взаимно, размножителите може да загинат по пътя.

— Вие май не се притеснявате много-много от мисълта за убийство — горчиво подхвърли Луис.

— Не е вярно. Не съм способна да погубя пет процента от населението на Пръстенов свят. Впрочем не съм сигурна дали бих могла да убия дори теб. Ти си размножител от моята раса и си уникален в тази част от галактиката.

— Размишлявах упорито как да спасим света. Ако знаеш дали съществува преобразувател на материята в големи мащаби, ние пък знаем как да го употребим!

— Убедена съм, че паките са нямали такова устройство. Луис, мисля, че това не е била най-прозорливата ти догадка…

— Добре, ето още една. Успеем ли да пробием дупка под някой от Големите океани и да контролираме изтичащата струя, можем да се възползваме от тягата, за да върнем конструкцията на мястото й.

— Хитро. Само че нито можете да пробиете дупката, нито после да я запушите. Има решения, които биха причинили по-малко вреди, но и те са неприемливи. Няма да го допусна!

— Ти как би спасила света?

— Не знам… Не мога.

— Къде сме? Какво са вършили в тази част от Ремонтния център?

Мълчанието се проточи.

— Не съм в състояние да ви кажа нищо повече. Въпреки че не виждам как бихте се измъкнали, длъжна съм да предвидя и тази възможност!

— Предавам се — изръмжа Луис. — Отказвам се! Да ти се не видят глупавите игрички!

— Така да бъде. Поне никога няма да умрете.

Той затвори очи и се сви в безтегловността. „Лицемерна кучка!“

— Ще ви правя компания, докато изпаднете в стазис. Няма с какво друго да ви утеша. Вие, двамата… Как се казвате и откъде сте? Принадлежите към расата, която някога е завладяла Пръстенов свят и се е устремила към звездите.

Дрънканици! Защо хората не се раждат с капаци на ушите? Дали пък нямаше хуманоиди с такава особеност?

— Как магьосниците се отнасят към ришатра? — попита Кауаресксенджаджок.

— Дете, това е важна информация за вас, когато се срещате с нова раса, нали? Аз смятам, че ришатра е само за размножителите. Но съм способна да обичам.

Момчето се забавляваше великолепно. Готовността му да възприема чудесата беше безпределна. Тила му разказа за дългото си пътешествие. Отначало групичката им била пленена от гроги в картата на Даун, по-късно обаче странните същества ги пуснали да си вървят. На Кзин имало човекоподобни животни, отдавна пренесени от картата на Земята. Отглеждали ги заради отделни техни качества и вече се различавали помежду си колкото породите кучета. Пътешествениците откраднали колони-заторски кораб от кзинтите. Убили една от тварите-острови, които се хранели само с дребни рачета, и замразили месото в празен резервоар за течен водород. Стигнало им за няколко месеца.

Накрая Луис я чу да казва:

— Сега трябва да се нахраня, но ще се върна скоро.

И настъпи тишина.

Свърши обаче след броени минути. Тъпи зъби лекичко стиснаха китката му.

— Събуди се! Нямаме време да си угаждаш на прищевките.

Той се извъртя и изключи полето. Отдели миг-два да се наслади на любопитната гледка — кукловод, застанал до кзинт в разцвета на силите му.

— Мислех, че напусна терена…

— Полезна заблуда, която едва не се превърна в действителност. Изкушавах се, наистина, да не се намесвам повече в събитията. Тила Браун каза истината — няма да умрем. Повечето парчета от Пръстенов свят ще се разхвърчат извън кометната ареола на системата. Току-виж, дори ни открият някой ден…

— И мен взе да ме наляга същото настроение! Готов съм да скръстя ръце.

— Пазителите трябваше да са измрели преди четвърт милион години. Нали в това ни убеждаваше?

— Ако изобщо имаше ум в главата, отдавна да си престанал да ме слушаш.

— Още не е настъпил този момент, стига да нямаш нищо против. Стори ми се, че пазителката се опитва да ни намекне нещо. Паките са твои прародители, а Тила е плод на вашата култура. Имаме нужда от съветите ти.

— Иска да й свършим мръсната работа! — отсече Луис. — Надлъгване и надхитряне през цялото време. Мътните те взели, нали и ти си слушал разговорите с Бренън, след като се е превърнал в пазител? Те имат извънредно силни инстинкти и свръхчовешки интелект. Естествено е да възникне противоречие между двете им свойства.

— Не схващам обаче в какво се състои мръсната работа.

— Тя знае как да спаси Пръстенов свят. Знаели са го и другите пазители. Премахваш пет процента, запазваш живота на деветдесет и пет… Само че не им е по силите да се решат. Не биха позволили и на друг да го стори, а все пак са длъжни да нагласят нещата така, че някой да успее. Тила Браун се опитва да изпързаля самата себе си.

— Няма ли да кажеш нещо по-конкретно?

Споменатите преди малко числа дразнеха подсъзнанието на Луис. Защо ли? Тандж…

— Избрала е онази сграда, защото много приличаше на летящия затвор, в който ни улови Харлоприлалар. Искала е да привлече вниманието ни. Оставила е примамката там, където е трябвало да се озовем. Още не знам за какво е предназначена тази част от Ремонтния център, но сме си точно на мястото в кутията с обем милиарди кубически мили. От нас се очаква да измислим останалото.

— А после? Наистина ли е уверена, че ни е хванала в капан?

— Каквото и да направим, ще се опита да ни попречи. Налага се да я убием. Това ни подсказваше. Имаме само едно преимущество — Тила ще се насилва да загуби играта.

— Не разбирам как го измисли — почти проплака кукловодът.

— Тя се стреми да съхрани Пръстенов свят. И иска от нас да я убием. Каза ни всичко, което можа. Но дори да стъкмим успешен план, дали и ние сме способни да изтребим толкова много разумни същества?

— Жал ми е за Тила — обади се Кхмий.

— Ъхъ…

— Но как да я убием? Ако си прав в предположенията си, подготвила се е достатъчно добре, за да ни възпре.

— Съмнявам се. Според мен се е опитвала много упорито да не предвижда действията ни. Иначе току-виж ни попречи. Сега вече ни остави да се оправяме сами както смогнем. Инстинктите ще я подтикнат да убива същества от други раси. За мен сигурно ще се поколебае в решителната половин секунда…

— Ясно — промърмори кзинтът. — Мощните ни оръжия са в совалката. Затънали сме в скала. Дали дисковете ще ни прехвърлят там?

Най-задния се върна в пилотската кабина да провери.

— Връзката е включена. Картата на Марс също се състои от скрит, но с дебелина само няколко сантиметра. Не е подложен на страшното натоварване, което понася основата. Уредите проникват през него, дисковете също. Единственият ни късмет досега!

— Добре. Луис, ще дойдеш ли с мен?

— Разбира се. Каква е температурата в совалката?

— Някои от сензорите са изгорели, затова не мога да кажа — отвърна Най-задния. — Ако изобщо е годна за нещо — чудесно. Ако не, съберете каквото ви е необходимо и се връщайте веднага. Попаднете ли в непоносими за вас условия, незабавно се прехвърлете обратно. Трябва да знаем с какво ще започнем.

— Да, очевидната следваща стъпка — съгласи се Кхмий.

— А в случай, че совалката е безнадеждно повредена?

— Пак ще успеем да се измъкнем — напомни Луис, — макар и в скафандри. Най-заден, не ни чакай. Постарай се да установиш къде сме попаднали и къде е Тила. Трябва да е в някое по-просторно помещение, приспособено за отглеждане на растения.

— Слушам и изпълнявам. Предполагам обаче, че вече не сме точно под Монс Олимпус.

— Да, на онзи изход не можем да разчитаме. Нищо не е пречило на Тила да насочи мощен лазерен лъч към нас, за да ни задържи в стазис… а после ни е изтеглила дотам, където ни е приготвила малко лава. Тоест до местопрестъплението.

— Луис, все пак имаш ли представа какво се надява тя да постигнем?

— Само много мъглява идея. Но да оставим това засега. — Набра команда за две огромни хавлии и подаде едната на Кхмий. Добави и дървени чехли с дебели подметки. — Е, готови ли сме?

Вместо отговор кзинтът се озова с един скок върху прехвърлящия диск. Луис го последва.