Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Пръстенов свят (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Ringworld Engineers, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 17 гласа)

Информация

Източник: http://sfbg.us

 

Издание:

ПРЪСТЕНОВ СВЯТ II. 1999. Изд. Аргус, София. Биб. Фантастика No.42. Роман. Превод от англ. Владимир ЗАРКОВ [The Ringworld Engineers / Larry NIVEN]. Формат: 20 см. Страници: 347. Цена: 4800.00 лв. ISBN: 954-570-051-3

История

  1. — Добавяне на анотация
  2. — Добавяне

Дванадесета глава
СЛЪНЧОГЛЕДИТЕ

Луис насочи совалката — бързо и високо — в посоката на въртенето. В степта долу личеше твърде много кафяво; тревата, опасана първо от слоновете, после и от великаните, не успяваше да избуи отново. А пред него ярката бяла линия на слънчогледите сияеше отвъд морето.

Вождът зяпаше през прозрачните люкове на въздушния шлюз.

— Дали пък не трябваше да си взема бронята?…

Кхмий прихна.

— Искаш да се биеш с огнените растения ли? Доста ще се сгорещиш в този метал.

— Откъде получи бронята си? — намеси се Луис Ву.

— Направихме път за Народа на машините. Те пък ни пуснаха да се храним свободно в затревените полета, през които трябваше да мине пътят. После изработиха и броня за вождовете на племената. Щом свършихме работата, продължихме нататък. Не ни хареса техният въздух.

— Че какво му беше лошото?

— И на вкус, и на мирис в него има нещо сбъркано. Вони на онова, което те понякога пият. Сипват същата гадост в машините си, но без да я разреждат.

— Интересна форма има твоята броня — подхвърли кзинтът. — Не е съвсем според тялото ти. Защо?

— Така плаши враговете още повече. Не ти ли се вижда страховита?

— Не. Да не би това да е формата на съществата, създали Пръстенов свят?

— Кой знае…

— Аз знам — отсече Луис.

Великанът нервно стрелна с поглед тавана.

Тревата изведнъж остана зад тях, нататък имаше само гори. А отразената от слънчогледите светлина все повече дразнеше очите. Луис спусна совалката на стотина стъпки над земята и рязко намали скоростта.

Гората свършваше с дълъг пясъчен бряг. Той почти спря, вълните за малко не достигаха совалката. Растенията престанаха да им обръщат внимание.

Продължи към отслабналото сияние. Небето синееше безоблачно. Подминаваха големи и малки острови с плажове, начупени брегове и овъглени възвишения. Два бяха завзети от слънчогледите.

На петдесетина мили от отсрещния бряг растенията пак започнаха да проявяват интерес към движещата се мишена. Луис задържа совалката над водата.

— Едва ли бихме им послужили като тор — подсмихна се той. — Твърде далеч сме, а и летим ниско.

— Безмозъчни бурени — изсумтя Кхмий.

— Хитри са — поклати глава вождът. — Често подпалват тревата, ако е поизсъхнала. Щом по земята остане само пепел, пръскат семената си върху нея.

Но нали сега бяха над морето!… Е, няма какво да се заяжда за дреболии.

— Чуй ме, вожде на великаните! Настъпи твоят час! Хвърли камъка във водата и внимавай нишките да не се закачат в нещо.

Луис отвори люковете и спусна рампата, за да му е по-удобно. Великанът се напъна и камъкът пльосна във водата, повлякъл черната и сребристата нишки.

От брега насреща им сякаш примигваха прожектори — слънчогледите тук-там продължаваха да упорстват в стремежа си да изгорят совалката, ала скоро се отказаха. Усещаха движението отдалеч, но нима биха насочили огледалата си и към течаща вода? Да речем, към водопад? Не, те вирееха най-добре на полупустинни светове!

— Кхмий, пусни и отблъскващата се плоскост. Нагласи я за височина… осемнадесет мили. И се постарай нишките да не се оплетат.

Черният правоъгълник се издигна. Нишките висяха под него. Изумително тънката Синклерова молекулярна верига не би трябвало да се вижда изобщо, само че излъчваше сребрист блясък, а около смаляващата се във висините плоскост светеше истински ореол. Макар вече да приличаше на черна точка, ослепителният кръг около нея лесно се забелязваше. Колкото повече се издигаше, от толкова по-голяма площ наоколо слънчогледите се мъчеха да я унищожат.

По свръхпроводника токът минава без никакво съпротивление. Именно това свойство го прави незаменим. Само че свръхпроводниците имат и друга особеност, която често се забравя. Винаги си остават с една и съща температура по цялата дължина.

Въздухът, прашинките и Синклеровата нишка сияеха, а свръхпроводящата тъкан чернееше. По-добре не можеше и да бъде. Луис примига от светлината и сведе поглед към морето.

— Вожде на великаните, дръпни се навътре, за да не пострадаш.

Водата кипеше там, където двете нишки потъваха в нея. Колоната от пара се носеше с вятъра към дразнещия очите бял бряг. Луис полека отмести совалката надясно. Вече доста голяма част от морето под тях вреше буйно.

Създателите на Пръстенов свят бяха направили само два дълбоки океана — Големите, разположени един срещу друг. Във всички останали морета дълбочината не превишаваше десетина метра. Изглежда и загадъчните същества също като хората бяха използвали най-много повърхностните слоеве. Сега предпочитанията им вършеха чудесна работа и на Луис. Много по-лесно му беше да предизвика кипенето на цялото море.

Гъстият облак напираше към брега.

На боговете не им прилича да злорадстват. Жалко…

— Ще гледаме, докато се увериш, че целта е постигната — рече той съвсем сериозно на великана.

— Ъррр… — само изръмжа Кхмий.

— Вече се досещам — побърза да измънка вождът, — но…

— Кажи какво те смущава.

— Огнените растения изгарят и насъбралите се над тях облаци.

Луис преглътна буцата в гърлото си.

— Ще наблюдаваме. Кхмий, предложи репи на нашия гост. Вероятно ще се чувствате по-свободно, ако се храните в различни стаи.

Намираха се на петдесет мили вдясно от закотвените с камъка нишки и вляво от висок гол остров. Скалите пречеха на слънчогледите да насочват лъчите си към совалката, но повечето от растенията и без това си имаха по-интересно занимание. Част от тях се бореха с реещия се черен правоъгълник, останалите — с облака от пара.

Водата вече кипеше на две-три квадратни мили около потопения камък с нишките. Парата неспирно поглъщаше още и още от водната площ, вятърът я издухваше към брега и тя се подпалваше. Нахлуваше на около пет мили навътре в сушата като огнен смерч, преди да изчезне.

Луис насочи телескопа натам. Предполагаше, че в покритата от пламтящия облак част от сушата растенията вече измират. Другите наоколо хабяха светлината си, за да се борят с парата, вместо да я използват за трупане на въглеводороди. И въпреки това успехът си оставаше нищожен. Заетите от слънчогледите земи биха покрили половин планета!

Зърна още нещо, което го накара веднага да завърти телескопа нагоре.

Сребристата нишка падаше, отнесена от вятъра в посока на въртенето. Растенията все пак бяха прогорили Синклеровата мономолекулярна верига… Луис тихо произнесе едносрична дума, заклеймяваща собствената му импотентност. Добре поне, че свръхпроводникът оставаше черен.

Щеше да издържи. Непременно!

Не можеше да се сгорещи над температурата на парата, защото непрекъснато отдаваше енергия. Колкото и слънчогледи да го препичаха с отразена светлина, все едно. Само водата щеше да се изпарява още по-бързо. Няма значение — морето беше голямо. Отгоре на всичко парата не изчезва. Щом я нагрееш, тя просто се издига…

— Боговете знаят как да си угаждат — отбеляза доволно вождът на великаните.

Гризеше двайстата или дори вече трийстата поред ряпа. Стоеше до Кхмий и гледаше какво става навън. Двамата с кзинта засега предпочитаха да не задават въпроси.

Морето продължаваше да се изпарява все тъй бурно. Слънчогледите с неизменен инат се стараеха да свалят от небесата онова, което можеше да се превърне в тор или пък да се окаже птица, хранеща се с тях самите. Не умееха да преценяват височината или разстоянието. Еволюцията не бе им позволила да развият такива способности, защото колебанията и умуването биха ги довели до гладна смърт. От време на време всеки цвят насочваше лъчите към фотосинтезиращото топче в средата си, докато околните упорстваха в нападението. Кхмий се обади тихо:

— Луис, погледни към острова…

Едър черен силует се бе надигнал до половината в плитчината край брега. Не беше нито човек, нито голяма видра, а някаква чудата кръстоска между двата вида. Съществото чакаше търпеливо, без да откъсва големите си кафяви очи от совалката.

Луис с усилие си наложи гласът му да не се промени.

— Морето населено ли е?

— Досега не знаехме — вдигна рамене вождът.

Совалката полека се плъзна към брега. Хуманоидът ги дочака, без да проявява страх. Беше покрит с къса и гъста козина, лъскава от мазнина. Тялото му имаше плавни очертания — дебела шия, отпуснати надолу рамене, широк плосък нос върху лице без изпъкваща брадичка. Луис включи външните микрофони.

— Владееш ли речта на тревопасните великани?

— Разбирам я. Говори по-бавно. Какво сте дошли да вършите тук?

Човекът-бог въздъхна.

— Нагряваме морето.

Самообладанието на съществото беше забележително. Дори представата, че някой е решил да нагрява цялото море, не го слиса. Отправи следващия си въпрос към летящото здание:

— Колко топло ще стане?

— В този край — нетърпимо. Вие много ли сте на брой?

— Сега сме трийсет и четирима — отвърна земноводното. — Бяхме осемнайсет, когато се преместихме тук преди петдесет и един фалана. Дясната страна на морето също ли ще бъде гореща?

Човекът почти се свлече под креслото от облекчение. Вече му се мяркаха кошмарни видения как хиляди разумни същества се сваряват, защото някой си Луис Ву е решил да си поиграе на бог. Изграчи хрипкаво:

— Де да знам. Реката се влива от тази страна. Вие каква топлина можете да понесете?

— Ако е малко по-топло отпреди, за нас е добре. Рибата обича топлината, значи ще се храним обилно. Но е по-любезно да попитате, преди да отнемате нечий дом. Защо правите това?

— За да изтребим огнените растения.

Земноводното обмисли чутото.

— Добре. Ако измрат, ще можем да пратим вест до Морето на Сина на Фубубиш. Сигурно отдавна ни смятат за мъртви. — Помълча и добави: — Държа се неучтиво. Съгласни сме на ришатра, ако предварително кажете пола си и можете да издържите под вода.

Луис също не отвори уста веднага, защото не беше уверен в гласа си.

— Никой от нас не се съешава под вода.

— Да, малко раси го правят — сговорчиво отбеляза съществото, без да покаже разочарование.

— Как попаднахте тук?

— Оглеждахме нови места надолу по течението. Бързеите ни отнесоха в земите на огнените растения. Не можем да излезем на брега и да ходим. Оставихме се реката да ни довлече. Нарекох мястото Морето на Тупу-гоп — тоест на себе си. Тук ни харесва, макар че винаги трябва да сме нащрек заради огнените растения. Наистина ли можете да ги убиете с мъгла?

— Така ми се струва.

— Е, тогава ще преместя племето си.

Земноводното изчезна безшумно във водата.

— Чудех се дали няма да го погубиш заради наглостта му — обади се Кхмий.

— Защо? Той просто се тревожи за дома си.

Луис изключи разговорната уредба. Играта започваше да му омръзва. „Кипнах вода, в която живеят разумни същества, а дори не съм убеден, че планът ми ще успее!“ Жадуваше за драуда. Нищо друго нямаше да му помогне — само заличаващата разума наслада би спряла пристъпа на черна ярост, караща го да блъска с юмруци по креслото и да издава животински звуци, стиснал клепачи до болка.

Или пък времето беше по-силно? Пристъпът стихна постепенно и той отвори очи.

Вече не виждаше нито черната нишка, нито врящата вода. Пред него всичко беше гъста мъгла, носеща се в посоката на въртенето. Щом навлезеше десет мили навътре в сушата, мъглата пламваше и изчезваше. Нататък имаше само нетърпим бял блясък… и две успоредни черти. Бяла отгоре, черна отдолу, заели дъга от петдесет градуса спрямо хоризонта.

Да, нали парата всъщност не изчезва! Ако е свръхпрегрята, издига се все по-нагоре и отново се кондензира в стратосферата. Бялото беше край на облак, сияещ от фокусираните лъчи на слънчогледите, а черното — сянка върху огромен район, зает от тях. Луис прецени, че дотам има не по-малко от петстотин мили, щом виждаше облака толкова сближен със сянката му. Простираше се на стотици мили и продължаваше да нараства, макар и мъчително бавно.

В стратосферата обратните течения изтласкваха въздуха навън от центъра на територията, заета от слънчогледите. Част от облака щеше да падне като дъжд, остатъкът — да срещне парата откъм врящото море и да влезе отново в устойчива циркулация.

Ръцете го боляха. Чак сега осъзна, че е стискал конвулсивно облегалките на креслото. Пусна ги и включи разговорната уредба.

— Луис спази обещанието си — тъкмо казваше великанът, — но умиращите огнени растения може би са недостъпни за нас. Не знам как…

— Ще останем тук през нощта — прекъсна го Гласът на бога. — Сутринта ще разберем какво сме направили.

Приземи совалката на острова откъм посоката срещу въртенето. По брега се бяха натрупали големи купчини водни растения. Кхмий и вождът излязоха и прекараха около час в прехвърляне на водорасли през един люк на совалката, за да попълнят запасите на кухнята от суровини. Луис се възползва от почивката, за да се свърже с „Гореща игла на дознанието“.

Най-задния не беше в пилотската кабина. Значи се намираше в закритата част на кораба.

— Счупил си своя драуд…

— Знам това по-добре от теб!

— Мога да ти го заменя с друг.

— Не ми пука, ако ще да имаш цяла дузина. Отказвам се от порока. А ти още ли искаш да се сдобиеш с преобразувателя на материята, използван от създателите на Пръстенов свят?

— Разбира се.

— Тогава нека си помагаме с повечко доброжелателство! Центърът за управление или поне Ремонтният център на този свят трябва да са все някъде. Ако са били скрити в пръскащите планини, значи преооразувателите от корабите по издатините непременно са там. Искам обаче да знам повече, вместо да търся слепешком.

Най-задния се замисли.

Зад плоските му глави върху дългите гъвкави шии огромни здания се къпеха в светлини. Широка улица с прехвърлящи дискове на всяка пресечка изтъняваше до точка в далечината. Гъмжеше от кукловоди. Стиловете на козината им искряха в пищно разнообразие. Наглед винаги се движеха групово. В малък отрязък небе между зданията се виждаха две от селскостопанските планети с кръжащи блещукащи точици около тях. Чуваше се и някакъв шум, може би извънземна музика, или пък слятата гълчава от милиони разговори на кукловоди.

С холостената и записите Най-задния си бе донесъл късче от изгубената за него цивилизация. Вероятно и мирисът на себеподобните му изпълваше въздуха, който сега дишаше. Всичко наоколо се отличаваше с меките си извивки — никакви остри ъгли, на които може да си нарани краката. Вдлъбнатината с неправилна форма в пода вероятно беше леглото му.

— Обратната страна на стената е равномерно плоска навсякъде — внезапно заговори Най-задния. — Скенерите ми не проникват през нея. Бих могъл да рискувам едната от сондите си. Пак ще бъде ретранслатор между „Иглата“ и совалката. Дори ще работи по-задоволително, ако е нависоко.

— Съгласен съм.

— Наистина ли предполагаш, че Центърът за поддръжка е…

— Не предполагам нищо, но знам, че ни очакват достатъчно изненади, за да не скучаем! Все пак сме длъжни да проверим навсякъде, нали?

— Май ще трябва да решим кой ръководи тази експедиция — натърти кукловодът и изчезна от екрана.

* * *

Тази нощ нямаше звезди на небето.

Сутринта пък се усети само по просветляването. От пилотската кабина се виждаше бисерна мътилка — нито море, нито бряг, нито дори пясъчна ивица на острова. Луис за миг се изкуши да възкреси Ву, за да излезе и се убеди с повечко сетива, че светът си е на мястото.

Благоразумието обаче го накара да издигне совалката. Още на стотина метра над повърхността се появи слънце. А под летателния апарат се стелеше бял облак, ставащ все по-ярък в посоката към въртенето. Бе проникнал твърде навътре в сушата.

Отблъскващата се плоскост си беше на мястото в небето.

Два часа по-късно вятърът отвя мъглата. Луис спусна совалката до вълните, преди брегът да се е оголил. Броени минути след това около плоскостта ослепително засия предишният ореол.

Вождът на великаните си стоеше до отворения люк и зяпаше, като не пропускаше разсеяно да се тъпче с ряпа. И Кхмий почти не продумваше. Озърнаха се към тавана, щом се разнесе Гласът.

— Ще успеем — огласи прозрението си Луис и най-сетне сам си повярва. — Скоро ще видите широк проход от мъртви слънчогледи, който води до необгледни земи, освободени от тяхната напаст, защото облакът отгоре няма да се разнесе. Там засейте каквото пожелаете. Ако пък предпочитате да си похапвате живи огнени растения, нощем просто разширявайте прохода. Може би ще поискате и да станувате на някой от островите в това море? Ще имате нужда от лодки…

— Вече сами ще решаваме какво да правим! — изпъчи се вождът. — Морският народ ще ни бъде от полза, ако е наблизо, макар да е малоброен. Ще ни направят лодки. Как мислиш, дали тревата ще никне добре в дъжда и сумрака?

— Не знам. За всеки случай засейте и изгорените острови.

— Няма да е зле… Ликовете на най-великите си герои издълбаваме в скали и добавяме хвалебствени думи. Скитаме се и не можем да мъкнем статуи. Одобряваш ли?

— Напълно.

— А как изглеждаш?

— Малко по-едър съм от Кхмий, с по-буйна козина по раменете, косата ми на цвят е като вашата. Имам зъби на хищник, с дълги резци. Ушите ми са прилепнали към главата. А вие все пак не се престаравайте! Къде да те оставим сега?

— В стана. Ще трябва да взема някои от жените си и да огледам как е по брега.

— Готови сме да те разведем веднага, и то доста по-бързо.

Вождът на великаните се разкикоти.

— Премного благодаря, Луис, ала моите воини ще бъдат наежени, когато се приберат — голи, гладни, победени… Може да им се замаят главите, като научат, че съм се махнал за няколко дни. Не съм бог, но дори могъщият герой трябва да се грижи за воините си, та да са доволни те под властта му. Не искам отново да се бия с тях за надмощие от ранно утро до късна вечер!