Лари Нивън
Пръстенов свят II (18)

Седемнадесета глава
ПОДВИЖНОТО СЛЪНЦЕ

Макар и тапицирана, седалката заместваше твърде несполучливо спалните плоскости, а и непрекъснато се тресеше под него. Луис не можеше да се отърве от умората. Тъкмо успяваше да се унесе и друсането го сепваше… но този път Валавиргилин бе разтърсила рамото му. Мекият като коприна гласец преливаше от присмех.

— Луис, твоята покорна слугиня се осмелява да прекъсне заслужената ти почивка.

— Ъ-ъ… М-да. Защо?

— Изминахме немалко път и вече навлязохме в земи, където се срещат бандити от расата на бегачите. Един от нас трябва да бди като стрелец.

— Народът на машините похапва ли след ставане от сън?

Тя като че се обърка.

— Съжалявам, но не помислих за това. Ние ядем само веднъж на ден, преди лягане.

Той си навлече бронята и якето. Двамата успяха да наместят металното покривало върху печката в кабината. Луис стъпи върху него и откри, че се подава до подмишниците от дупката за кюнеца. Подвикна отгоре:

— Как изглеждат бегачите?

— С по-стройни крака от моите, голям гръден кош и дълги пръсти. Може да носят оръжия, откраднати от нас.

Колата потегли рязко.

Минаваха през хълмисти местности. Наоколо суховатата растителност се бе вкопчила в земята. Дъгата се виждаше и на дневна светлина, стига да се взираш по-внимателно, иначе се сливаше със синевата. В маранята Луис различаваше и града, носещ се във въздуха, сякаш се бе появил от някоя приказка.

И все пак всичко изглеждаше толкова истинско! Само след две-три години щеше да се превърне в същинско видение на побъркан…

Извади преводача от джоба си.

— Викам Най-задния.

— Чувам те. Гласът ти странно потреперва.

— Пътят е неравен. Имаш ли някакви новини за мен?

— Кхмий все още не отговаря на повикванията ми, също както и обитателите на въздушния град. Потопих втората сонда в едно малко море без никакви произшествия. Съмнявам се някой да я открие на дъното. След няколко денонощия „Гореща игла на дознанието“ ще бъде с пълни резервоари.

Луис предпочете да не смущава спокойствието на кукловода с вестта за морските хора. Ако се чувстваше уверен, би било невероятно да зареже мечтата си, Пръстенов свят и своите спътници.

— Мислех да те питам нещо. Имаш прехвърлящи дискове в сондите. Ако насочиш една от тях да кацне някъде наблизо, бих могъл да се озова направо в „Иглата“, нали?

— Заблуждаваш се. Тези дискове са свързани само с горивните резервоари на кораба и филтрите им пропускат единствено деутериеви атоми.

— А ако махнеш филтрите, няма ли да прехвърлят и човек?

— Накрая пак ще се озовеш в горивния резервоар. Как изобщо ти хрумна тази идея? Най-много да спестиш на Кхмий една седмица път.

— За всеки случай! Може да възникне нещо непредвидено.

Защо ли криеше измяната на кзинта? Поне пред себе си трябваше да признае, че се срамуваше от произшествието. Никак не му се приказваше за това… нито пък смяташе да изнервя излишно кукловода.

— Моля те, провери дали не можем да се възползваме от този начин при извънредни обстоятелства.

— Ще проверя. Луис, според моите уреди совалката е само на един ден път от Големия океан. Какво се надява да намери там Кхмий?

— Чудеса и знамения. Нови и различни неща. Тандж! Ако знаеше предварително на какво ще попадне, не би имало смисъл да тръгва.

— Да, прав си — скептично отвърна Най-задния. Прекъсна връзката и Луис прибра кутийката в джоба.

Хилеше се. Какво се надяваше да намери Кхмий ли? Любов и армия! Щом картата на Джинкс е била населена с бандерсначи, какво да очаква от картата на Кзин?

Нагонът, самосъхранението или възмездието — все мощни подбуди, за да литне към копието на своя свят. Всъщност за него стремежът да оцелее и да си отмъсти на Най-задния се сливаха в една подбуда. Ако не успееше да прояви надмощието си над кукловода, как би дръзнал да се върне у дома?

Но дори да събереше цяла армия кзинти, какво щеше да постигне в битката с Най-задния? Ако пък се е надявал събратята му да имат космически кораби, според Луис го очакваше жестоко разочарование.

Непременно обаче щеше да намери самки…

Е, имаше нещо, което Кхмий действително би могъл да стори на кукловода! Едва ли щеше да се сети, а Луис още не знаеше дали ще се насили да му го каже. Прекалено крайно изглеждаше.

Той се намръщи. Най-задния явно се бе настроил недоверчиво и това го тревожеше. Дали го бе осенило някакво прозрение за истината? Без съмнение беше превъзходен лингвист. Само че скептичните нотки в гласа му трябваше да бъдат заложени и в преводача, за да ги долови Луис.

Щеше да научи, като му дойде времето! Наоколо гората от разкривени дребни дървета ставаше достатъчно гъста, за да се скрият в нея хора, ако приклекнат. Очите му шареха неспирно, опитваха се да проникнат в сенките и гънките на местността пред него. Бронята му би спряла куршума, насочен от умел снайперист, но ако бандитите предпочетат да застрелят първо шофьора? Можеше да попадне в истински капан от смачкана ламарина и пламнал резервоар.

Стараеше се никакви мисли да не го разсейват прекалено.

Скоро откри колко красиво е мястото. Над правите стволове, високи пет стъпки, се кипреха огромни цветове. Луис се зазяпа в кацащата на един от тях огромна птица. Би изглеждала досущ като величествен орел, ако не беше тънкият й дълъг клюн. Тук имаше изобилие и от шарените растения, с които бяха заситили глада си снощи. По-нататък над дърветата изведнъж се издигна облак пеперуди. Отдалеч не забеляза съществени отлики от земните им подобия.

Толкова истинско… Но пък паките-пазители не биха градили цял свят надве-натри, нали? Уви, освен това те явно упорстваха в увереността си, че плодовете от усилията им са трайни, както и че ще успеят да възстановят всичко, дори ако се наложи да правят от нищо нещо…

Разбира се, градеше хипотезите си само върху твърденията на човек, изчезнал или умрял преди седем столетия — Джак Бренън, опознал на свой ред расата на паките чрез един-единствен неин представител. А дървото на живота бе превърнало и Бренън в пазител — кожа като броня, второ сърце, уголемен череп заедно с останалите прелести… В същото време вероятно го бе лишило от разум. Ами ако Пхсстхпок е бил отклонение или изрод? Отгоре на всичко Луис Ву, въоръжен само с личното мнение на Джак Бренън за паките, се мъчеше да подражава в мисленето на същества, несъмнено по-интелигентни от самия него.

Но нали трябваше непременно да има път към спасението на този свят!

Отляво се редяха полета с шарени наденички, а отдясно — ниски хълмове. Скоро Луис видя първата станция за зареждане. Беше внушителна инсталация, истински химически завод с наченки на никнещ около него град.

Валавиргилин му каза да се смъкне в кабината.

— Затвори дупката в покрива. Стой вътре и внимавай да не те видят.

— Да не нарушавам някакви закони?

— Необикновен си. Допускат се и изключения от правилата, но би трябвало да обясня защо те возя в колата си. Не мога да измисля нищо убедително.

Спряха до лишена от прозорци стена. Луис наблюдаваше крадешком как Валавиргилин се пазари с дългокраки и яки в раменете мъже. Жените пък впечатляваха с грамадните млечни жлези на широките си гръдни кошове, но той реши, че не са красиви. Дългата тъмна коса растеше дори по челото и бузите им, оставяйки само мъничко Т-образно личице.

Сви се зад предната седалка, щом спътничката му започна да пъха пакети в колата. След малко потеглиха. Един час по-късно, когато бяха далеч от населените земи, Валавиргилин спря край пътя. Бе купила храна — голяма пушена птица и нектар от гигантските цветове на дърветата. Луис умираше от глад и впи зъби в първата попаднала му кълка. Щом успя да се откъсне от яденето, попита:

— Ти нищо ли не искаш?

— Няма да огладнея до довечера — усмихна се жената. — Но ще си пийна с теб.

Отби се в задната половина на колата и доля прозрачна течност в цветната бутилка с нектара. Отпи и му я подаде. Луис опита предпазливо.

Алкохол, разбира се. Откъде например да се вземат петролни кладенци на Пръстенов свят? А спирт можеш да извличаш от всички ферментиращи растения.

— Вала, някои от подчинените раси не се ли… хм, пристрастяват прекалено към пиенето?

— Понякога и това се случва.

— И как го предотвратявате?

Въпросът явно я изненада.

— Учат се от горчивия опит. Някои стават безполезни. Наглеждат се едни други, ако се наложи.

Проблемът с жицоманията в умален мащаб, а и със същото решение: времето и естественият подбор. Спътницата му май никак не се тревожеше от съдбата на пияндетата, а той не можеше да си позволи да го отвличат дреболии.

— Колко още има до града?

— Остават три-четири часа до въздушния път, но там ще ни спрат. Луис, обмислих намерението ти. Защо просто не се издигнеш с машината си?

— Ти ми кажи! Лесно ще го направя, стига някой да не ме гръмне. Как смяташ — биха ли стреляли по летящ човек, или все пак първо ще поприказват с него?

Тя надигна бутилката с коктейла.

— Правилата са строги. Никой освен потомците на Строителите не влиза в града без покана. Но и никой още не е долетявал направо от земята!

Подаде му питието. Нектарът бе сладък като леко разреден сироп от нар, но спиртът удряше право в главата. Беше поне осемдесетградусов. Луис остави бутилката и нагласи очилата си, после се вторачи в града.

Отвесни кули на плоска основа като листо на лилия, в стъписващо разнообразие от стилове и форми — правоъгълни блокове, стеснени долу и горе игли, полупрозрачни коси отрязъци, призми с различен брой на страните, изящно хлътнал навътре конус с върха надолу. Външните стени на някои сгради се състояха само от прозорци, по други изобилстваха балконите и терасите. Свързваха ги красиви извити мостове или широки рампи. Макар да помнеше, че създателите на града не са били хора в точния смисъл на определението, Луис не можеше да повярва, че някой все пак го е направил. Беше… чудат.

— Трябва да са се събрали от хиляди мили околовръст — предположи накрая той. — Когато спряло подаването на енергия, останали левитиращите сгради с независимо захранване. И обитателите им предпочели да са на едно място. Така е било, нали?

— Никой не знае. Луис, говориш, сякаш си бил там!

— Ти си прекалено свикнала нещата да са такива, каквито ги виждаш. Не можеш да ги погледнеш с моите очи.

Взря се отново. Имаше мост. Издигаше се в съвършена дъга от ниска сграда върху хълм, за да докосне накрая дъното на обърната грамадна колона. Криволиците на път от лят разтопен камък водеха до сградата.

— Доколкото схващам, поканените гости трябва да минат през онзи бункер на върха, после по моста.

— Разбира се.

— И какво ги сполетява там?

— Претърсват ги за забранени предмети. Разпитват ги. Не само потомците на Строителите са придирчиви спрямо гостите си, ние също! Недоволните понякога се опитват да се промъкнат горе с бомби. А наемници на онези от града веднъж решиха да им занесат части, за да поправят водните си колектори.

— Какво?!

Тя се усмихна.

— Някои още работят. Събират влага от въздуха, но тя не е достатъчна. Затуй изпомпваме вода към града от реката. Ако започнат спорове за надмощие, онези горе остават жадни, ние пък се оправяме някак без информацията, която събират за нас. И така, докато постигнем компромис.

— Информация ли? Да нямат телескопи?

— Баща ми обясняваше веднъж… Има зала, която показва ставащото по света, и то по-добре от твоите очила. В края на краищата нали са нависоко!

— Изглежда би трябвало да задавам въпросите си на твоя баща, а не на теб.

— Идеята ти не е добра. Той е много… хм, не разбира…

— Кажи го направо. Няма да му харесат цветът и телосложението ми, нали?

— Ами, да. И няма да ти повярва, че умееш да правиш нещата, които притежаваш. Ще ти ги отнеме.

Тандж и хиляди проклятия!

— А какво става, щом пуснат посетителите в града?

— Баща ми се връща с писмена по лявата си ръка — на език, който само потомците на Строителите разбират. Написаното лъщи като сребърна жица. Не се измива, но след един-два фалана избледнява.

Май напомняше повече за печатна схема, отколкото за татуировка. Изглежда домакините държаха под юзда гостите си, които дори не подозираха, че ги контролират.

— Добре, де. Само не разбрах с какво се занимават посетителите горе.

— Обсъждат управлението. Поднасят дарове — много храна и някои инструменти. А жителите на града им показват разни чудеса и правят ришатра с тях.

Опасните земи бяха останали далеч зад гърба им. Луис вече се возеше до Валавиргилин, но пак се надвикваха заради шума и друсането.

— Ришатра?

— А, не сега, понеже карам колата! — ухили му се тя. — Трябва да знаеш, че потомците на Строителите са много изкусни в ришатра. Могат да се съешават с която си искат раса. Така са съхранили целостта на древната империя. Ние използваме ришатра в търговията, а и за да нямаме деца, докато не решим да се задомим. За онези горе обаче е всекидневие.

— Познаваш ли някого, който би ме поканил да му гостувам? Да речем, от любопитство към моите машини.

— Само баща ми. Но той няма да пожелае.

— Е, тогава ще се наложи да отлетя до града. Тъй… Какво има под него? Мога ли просто да отида там и да се издигна с левитатора?

— Отдолу е сенчестата ферма. Може и да се престориш на работник, ако оставиш някъде всичките си машини.

Там работят хора от много раси. Тежък и мръсен труд. Отворът на градската клоака е наблизо, а отпадъците трябва да се разпръскват, за да подхранват растенията. Те са само от пещерни видове, които растат на тъмно.

— Но… Ох, пак се отнесох! Слънцето изобщо не помръдва, затова под града винаги има сянка, нали? Пещерни растения… Гъби има ли?

Тя го зяпаше удивено.

— Луис, как е възможно слънцето да се движи?

— За миг забравих къде съм. — Той се намръщи. — Извинявай.

— Питах как е възможно слънцето да се движи?!

— Разбира се, движи се планетата. Нашите светове са въртящи се кълба, сигурно знаеш? Ако живееш някъде по тях, струва ти се, че слънцето се показва откъм едната им страна и се скрива зад отсрещната. После настъпва нощ, докато то изгрее отново. Според теб защо създателите на Пръстенов свят са измислили засенчващите плоскости?

Колата се хлъзна настрани по пътя. Пребледнялата Валавиргилин цялата се тресеше. Луис я попита кротко:

— Много ли ти се събра?

— Не е това… — От гърлото й се изтръгна странен лаещ звук. Може би измъчен смях? — Засенчващите плоскости! Очевидно и за най-тъпите! Наподобяват денонощния цикъл на сферичните светове. А аз така се надявах, че си смахнат! Слушай, какво можем да направим?

Трябваше все с нещо да я утеши.

— Мислех си за пробиване на дупка в някой от Големите океани, преди мястото да е минало през точката на максимално сближаване със слънцето. Нека малко вода изхвръкне в пространството. Ще изтласка Пръстенов свят обратно — там, където по начало трябва да бъде. Най-заден, слушаш ли ме?

Прекалено съблазнителният контраалт отговори:

— Практически е неосъществимо.

— Естествено! Как ще запушим после дупката? А и пръстенът ще се разклати. Такива сътресения вероятно биха изтребили всичко живо, дори атмосферата ще загубим. Все пак се опитвам да мисля, Вала, опитвам се!

Тя пак издаде същия звук и поклати глава.

— Поне не кроиш плановете си на дребно…

— Какво ли биха направили създателите на конструкцията? Не са ли предвидили, че някой враг може да обстрелва именно двигателите за корекция на орбитата? Не, не биха пропуснали да поставят нещо за подобен случай… Трябва да науча повече за тях. Вала, помогни ми да се промъкна във въздушния град!