Доналд Джеймс
Гадателката (8)

7.

Мушнах презервативите в джоба си. Затворих и заключих чекмеджето. Загасих лампата. Отидох до прозореца. Под него бяха входният портал и статуята на Лермонтов. Останах до прозореца, а лъчът на въртящия се прожектор бавно обхождаше фасадата на болницата. Отдръпнах се неволно за секунда, когато светлината му мина по лицето ми, а после останах неподвижен в мрака и отчаянието си, докато лъчът отново се върна. Колко пъти е озарил лицето ми, приятели, нямам представа. В главата ми нямаше друга мисъл освен тази за двете липсващи гумички.

„Друг мъж“ бе казала старицата в палатката. Друг мъж. И ако е така, кой? Някой доктор от болницата? Прегледах мислено лицата им. На всичките михаиловци, леонидовци, алексеевци. Никой от тях не ми приличаше на правдоподобен кандидат.

Ако времето изобщо минаваше, то минаваше като в сън. В главата ми бучеше и съскаше. Едва когато се отдръпнах от прозореца и отидох до вратата, почувствах, че се връщам във времето и пространството. Студено течение с миризма на кисело фучеше в тъмния коридор. Заключих кабинета на Наталия след себе си.

Върнах се във фоайето. Дневната смяна идваше на работа — санитарки, техници. Един-двама познавах по име, с повечето от останалите само си кимахме. Те отвръщаха бързо на киманията ми състрадателно. Сигурно по сутрешните телевизионни новини бяха показали снимката на Наталия. Не можех да се сърдя на хората, че не знаят какво да ми кажат.

Спрях се на регистратурата. Отново ме посрещна дежурната плаха полуусмивка, означаваща, че съм разпознат.

— Кога застъпва на смяна доктор Фаня Карпова? — попитах.

Забелязах явното облекчение в изражението на регистраторката. Елементарен въпрос. Не се налагаше да изказва съболезнования.

— Била е нощна смяна, инспекторе. Сигурно вече се освобождава.

Благодарих й и тръгнах обратно към хирургията. Болницата „Лермонтов“ има две дълги крила, излизащи назад от фасадната част на сградата. Едното крило е заето от психиатрията и изтрезвителя, а в другото се помещават операционните и реанимационните отделения. Знаех много добре откъде да мина. Имаше обособена стая за почивка на старшите хирурзи, където често се бях срещал с Наталия. Когато я наближих, група от трима или четирима хирурзи, сред които и Фаня, излезе през люлеещата се врата пред мен. Тя се отдели от останалите и изтича бързо по циментовия под към мен, прегърна ме и ме притисна силно като мъж. Беше свалила престилката и касинката си, но още бе облечена в хирургически костюм, а миризмата на упойка в косата й ми напомни силно за Наталия, когато и тя излизаше от операционната.

— Да изпием по един чай, Костя — каза тя. — Столът още работи.

— Бих искал да те попитам за някои неща.

— Разбира се.

Пое активната роля, придърпвайки ме за ръката, докато направихме първите няколко крачки и тръгнахме заедно по коридора. В столовата се наредихме на опашката заедно, докато вземе чая.

— Няма ли някакви новини? — попита тихо тя.

Бръкнах в джоба си да платя.

— Абсолютно нищо — отвърнах. — Изчезнала е. Изпарила се е.

— Не. Не говори такива неща. — Погледнах я и видях гнева на лицето й. — Не говори така, Костя — продължи тя пламенно. — Та ти си ченге, дявол да го вземе. Ще я намериш.

Отпуснах се тежко на един стол с жълта изкуствена тапицерия, а тя седна срещу мен. Не беше красавица. Може да се каже, че дори не изглеждаше добре, но лицето й имаше черти, които хората биха нарекли аристократични. И в интерес на истината май си спомням, че някъде в далечните разклонения на родословното й дърво е имало царски феодали, собственици на крепостни селяни.

— Ще я намерим — казах аз по-уверено, отколкото се чувствах. Опаковката с презервативи ме беше извадила от равновесие. Внезапното осъзнаване, че може да има друга Наталия, която не познавам, за която дори не съм предполагал, бе изпило всичката ми енергия.

— Знаел си, че нещо не е наред, още в неделя сутринта — каза тя с укор. — Вчера, когато се срещнахме в участъка, за да разпитаме онези деца, вече ти е било ясно.

Поклатих отрицателно глава:

— Може би съм имал някакво предчувствие. Интуиция, нищо повече. Много пъти преди това е отсъствала по цяла нощ заради спешни повиквания. Знаеш го. Нямах причина да търся нещо друго. Но с напредването на деня започнах да се притеснявам все повече и повече. Около полунощ я обявих за изчезнала.

— А защо чака толкова дълго, преди да се обадиш, че е изчезнала?

В тона й отново прозвуча обвинение. Не можех да й кажа, че се напих, че дремах пред английски телевизионен сериал отпреди петдесет години. Изпих си чая и присвих устни от тънкия горчив вкус.

— Искам да те питам за някои неща, Фаня. Когато се води разследване, е необходимо да се проверят всички възможности…

— Какви възможности?

— Опитай се да си припомниш последните няколко седмици. Чувстваше ли се някаква промяна в Наталия? Струваше ли ти се различна, притеснена за нещо например?

— Напоследък като че ли имаше много работа. Освен в хирургията, тук, постоянно я викаха и на заседания.

— Заседания ли?

— Всевъзможни административни заседания. Наталия е много по-старша от мен. Обикновено нея викат да представлява хирургичното отделение, когато доктор Вебер е на смяна или не се чувства добре, както често се случва напоследък. Но всичко това ти е известно и не ме питаш за него.

Наведох се над празната чаша от чая.

— Не… Това, което се налага да те попитам, Фаня, ми е неприятно. Но така или иначе трябва да задам този въпрос.

Струва ми се, че тя донякъде се досещаше какво ще я попитам, защото видях съвсем ясно как настръхва, готова да защити приятелката си.

— Може би ще си помислиш, че искам от теб да бъдеш нелоялна към Наталия… Обаче се налага да попитам.

Този път ме погледна спокойно, наблюдавайки ме как се чудя къде да се дяна от смущение. Думите, които изрече, бяха смазващо тежки:

— Питаш дали Наталия ходеше с някого.

— Да. — Гласът ми прозвуча неестествено. Свих пресъхналите си устни. — Държа да отбележа… — добавих бавно. — Държа да отбележа, че наличието на друг мъж е само една от хипотезите.

— Имаш ли някакво основание да предполагаш, че е така?

Поколебах се.

— Не. Категорично не.

— Тогава…?

— Ти обикновено работеше с нея в една смяна. Имаше ли нещо такова, Фаня? Нещо, което да те е накарало да си помислиш, че… Срещала ли се е прекалено често с някого?

— Знаеш, че се срещаше прекалено често с всички.

— Мисълта ми е, че ако е имало предпочитан човек, няма начин да не знаеш.

Не успях да прочета нищо на лицето й. Беше мрачно и безизразно.

— Предполагам, че ти е казвала за онзи, който я дебнеше.

— Какво? — Изправих се на стола. — Оплакала ти се е, че някой я дебне?

— Гледаше с насмешка на това. Не ти ли е казвала?

— Не.

— Ами… Знаеш се колко си притеснителен. Особено когато става въпрос за Наталия.

Подпрях се с разтворени длани върху масата пред мен.

— Разкажи ми всичко точно. Точно.

— Малко след Коледа тя сподели с мен, че е забелязала някого, който се навъртал около входа на болницата и паркинга.

— Разговарял ли е с нея?

— Не вярвам даже да е могла да му види лицето. Целият е бил забулен. Знаеш какво време ни сполетя тази зима.

— Млад или старец е бил? Скитник? Пияница?

— Нищо не знам, Константин — отвърна тя с леко раздразнение, което ми беше трудно да разбера.

— Подавала ли е Наталия официално оплакване до охраната на „Лермонтов“?

— Не мога да си представя, че Наталия ще направи нещо такова. А ти?

— Кога го е видяла за последен път?

— Просто престана да говори за него. Не си спомням кога. Може би преди месец. Ако изобщо съм си помислила нещо, то е било, че просто е насочил вниманието си към някой друг обект.

Високоговорителят на радиоуредбата изпращя и двамата замълчахме. Сред имената на повиканите хирурзи беше и това на Фаня.

— Трябва да тръгвам. — Тя стана, подпирайки се с длани на масата, и се наведе към мен. — Наистина ли мислиш, че има друг мъж, Костя? Не просто някой жалък мужик, който се навърта около мразовитите паркинги, а любовник?

Погледнах я в очите и казах:

— Не. Естествено, че не. Но разбираш, че трябваше да попитам по задължение.

— Разбира се, че трябваше.

Усмихна се и тръгна.

Младите лекарки с впечатляваща външност са обект на нежелано внимание от страна на какви ли не натрапници. Ето защо за момента съзнателно изключвах мисълта, че Наталия е била причаквана от някого. Приличаше ми на заблуждаваща следа. А имах чувството, че не това притеснява и Фаня.

Проследих я с поглед, докато прекосяваше помещението. На вратата се обърна за миг и ме погледна. Реагирала бе съвсем различно от това, което очаквах и желаех, пренебрегвайки демонстративно предположението ми като абсолютно невъзможно. Фаня беше може би най-близката приятелка на Наталия. Дали знаеше нещо? От лоялност към Наталия ли се държеше така сприхаво, почти враждебно? Станах и насочих зашеметен поглед към влизащите в столовата хора — с дебели шуби, бели престилки, по болнични пижами, със зелените униформи на служители в „Лермонтов“. Това, което ме мъчеше най-много и караше стомаха ми да стои болезнено свит, беше, че фактически в нито един момент Фаня не отрече възможността да съществува любовник.

 

 

Излязох през главния вход на „Лермонтов“. Поспрях се за миг, колебаейки се дали да прекося площада и да си купя цигари в някое от кафенетата насреща, когато един мерцедес спря тихо само на няколко метра пред мен. Такива коли имаха директорите на болницата — и вероятно съм си помислил, че е пристигнал някой от тях.

Стъклата на колата бяха тъмни, за да не се вижда кои са пътниците вътре, но от предната врата вече бе излязъл шофьор с внушителна външност. Обърнах по-сериозно внимание на тази поредица от събития едва когато забелязах, че той изминава разстоянието от два-три метра между нас.

— Инспекторе — каза той любезно, — заповядайте вътре, ако обичате.

Е, приятели, в днешна Русия ние не заповядаме в черни лимузини с по-голяма готовност, отколкото във вчерашната Русия. Шофьорът забеляза, че замръзнах на мястото си. Забеляза бързото движение на очите ми — наляво, надясно в търсене на укритие — и каза тихо:

— Един ваш стар приятел иска да ви види, инспекторе.

— Стар приятел. — Поколебах се. Нямах стари приятели, които се возят в такива коли.

— Като деца сте били неразделни, както ми каза той — добави учтиво шофьорът.

Усетих, че потръпвам тревожно. Взрях се в опушеното стъкло на мерцедеса, сякаш можех да надникна зад него само със силата на желанието си. Шофьорът ми посочи задната врата. Пристъпих напред, а той се пресегна и я отвори пред мен.

Вътре, в черен костюм и наметнат с бял копринен шал като чикагски гангстер, седеше Рой Ролкин.

— Влизай, не стой на студа, дяволите да те вземат — каза той с познатия си завален глас. — Предупредих Сергей, че ангелът ти е слаб.

Вмъкнах се на задната седалка и затворих вратата.

— Господи, Рой — казах нервно. — Ако някой разбере, че си в Русия, двайсет и пет години няма да видиш слънцето.

Той ме плесна по гърдите с външната страна на дланта си. А какво толкова ме беше грижа за този човек? Бивш служител на тайната милиция, главорез, новоизлюпен руски бизнесмен, без никакво съмнение един от ракетирите, които сега управляваха Русия, въпреки че са емигранти. Това, че беше облечен като гангстер, се дължеше на факта, че единственият модел в начина им на живот е гангстерският.

— Костя. — Извъртя се тромаво с лице към мен и тежките му лапи ме хванаха за ревера. Беше по-нисък от мен с цяла глава, но още от детството си спомнях голямата сила на ръцете му. — Длъжен бях да дойда. Видях съобщението по новините. Бях във Финландия, само на час със самолет дотук. Имаш сериозен проблем.

Колата беше потеглила от „Лермонтов“ и се движеше бавно по улица „Пушкин“. Тук повечето кафенета и бутици бяха в ремонт. Скъпо облечени жени излизаха от скъпи магазини. За момент Рой отклони вниманието си към шаренията и движението.

— Мурманск започва да прилича на западен град — отбеляза. После, след като се отклонихме от „Пушкин“ и поехме по тъмен коридор между високи сгради от шестдесетте години, той измърмори под носа си: — А пък може би не. — Обърна се към мен и ме погледна право в очите със зелените си ириси. — Какво се е случило, Костя? Според това, което ти е известно.

— Според това, което ми е известно ли? — Поклатих глава. — Ей богу, Рой, нямам представа. Всеки път, когато се замисля, ми хрумват нови идеи.

Наведе се напред и натисна нещо, след което се отвори една вратичка. Вътре имаше напитки и той наля водка за двама ни и попита:

— Какво искаш да направя?

Погледнах го с недоумение.

— Нали сме приятели, майка ти стара. Замесен ли е друг мъж в тази история?

Не отговорих.

— Ще му скъсам топките.

Знаех, че говори сериозно. Бързо поклатих отрицателно глава и казах:

— Изчезнала е. В това няма никакво съмнение. Но как е станало… По нейно собствено желание ли… или не, нямам понятие.

— Имам хора, Костя. Тук, в града. Продължават да са на заплата при мен. Намериш ли го, обади ми се.

— Не ме чу добре, Рой. Не съм сигурен дали Наталия не е изчезнала по собствена воля.

— И каква е разликата?

— За мен има разлика.

— Тъп романтик. Слушай, Костя. Ако ти трябват пари, просто си признай. Ако ти трябват хора за каквато и да е цел, само завърти един телефон.

— Благодаря. Благодаря ти, Рой. — Изпих си чашата и я поставих в малкото барче. Колата вече бе обиколила квартала. Пак се движехме по „Пушкин“, обратно към „Лермонтов“. — Предпочитам да сляза тук.

— Много е кофти, че не мога да изляза на открито. Тук има прекалено много дребнави душици, готови веднага да потърсят реванш. Винаги съм си мислел, че никъде не можеш да се напиеш по-добре, отколкото в Мурманск. Няма по-подходящо място за напиване зад полярния кръг. Сигурно е заради чистия, лишен от промишлени замърсявания въздух.

Потръпнах при мисълта за никеловите мини и ръждясващите ядрени подводници в Североморск.

— Самата истина е — настоя той. — Тук е единственото място на света, където не се събуждаш с махмурлук.

— На сутринта след дипломирането ни — напомних му — ти беше толкова махмурлия, че се цани за преводач на онзи американски женски хор от аматьорки, които се бореха за трезвеност.

— Ама това беше така, защото бях готов да убия, само и само да изчукам солистката.

— И направи ли го?

— Не си спомням. — Надигна чашата си. — Мъчеше ме страхотен махмурлук, мамка ти.

Посочих с жест колата, луксозното обзавеждане, шофьора.

— Доколкото виждам, продължаваш да живееш добре и в Будапеща.

— Прекрасен град — каза той. — С прелестни жени. Всяка от тях е графиня, знаеш ли?

Отговорих му, че не знам.

— Слушай, Рой, наистина ли прелетя цялото разстояние дотук, за да видиш дали ми трябва помощ?

— За бога, не започвай да сантименталничиш, Костя. Бях във Финландия. Ако ще ти помогне да се почувстваш по-добре, като ти кажа, че съм тук по работа, тогава да речем, че съм тук по работа. Обаче — изграчи той — се изложих с предположението за никеловата мина в Трелов. Дължа ти извинение за това.

Не отвърнах веднага. Трудно е човек да се почувства благодарен за нещо, направено от него.

— Добре, Рой, благодаря ти, че дойде. Наистина съм ти задължен.

Той се усмихна невинно, а някои биха казали като хищник. С Рой никога не знам кое какво е. Вече спирахме пред „Лермонтов“.

— Ела с мен до летището, стари приятелю — измънка той. — Моята горила ще те докара обратно.

Извърнах поглед към обръснатата глава на шофьора.

— Според моите информатори си получил предложение за работа от губернатора Баданов.

— Паско ли ти каза?

— И той, ако щеш. — Той помириса водката си. — Тази длъжност означава ли, че трябва да пътуваш с Баданов.

— Аз отказах. Защо питаш за пътувания?

— Нашият многоуважаван губернатор има неприятели. Поне така чувам. Както и да е, може би съвсем не отговаря на реалността. — Той изпи до дъно чашата с водката. — Което си е истина, липсваш ми, Костя. Липсват ми скапаните ти морални поучения, които обичаш да ръсиш. Казвам й на графинята, една от любовниците ми, че си голяма терца. Казвал съм й, че ако си футболен съдия, окото няма да ти мигне и ще свириш дузпа срещу любимия си отбор.