Доналд Джеймс
Гадателката (19)

18.

Бях се обадил на Дронски да се срещнем на улица „Манделщам“. Стояхме до прозореца на всекидневната в апартамента на Джоун Фаулър в триетажната тухлена сграда и се взирахме надолу в следобедния полумрак. Цял час бяхме търсили, но не намерихме нищо. А още по-малко нещо, което да хвърли поне малко светлина върху причината, заради която Наталия си е уговорила среща с Джоун. Навсякъде личаха следите от посещението на Паско — стъпки от ботуши по светлите килими, отворени чекмеджета, отметнати завивки на леглото.

На малка масичка имаше папка с жълт стикер, на който пишеше „Американско сиропиталище“. Взех я и започнах да я прелиствам. Дронски ме погледна въпросително.

— Наталия беше един от директорите на сиропиталището — обясних му аз.

Той кимна, а аз продължих да обръщам страниците. На последната някакъв отчет за парични средства имаше два подписа: „Почетен директор: Н. И. Вадим. Почетен финансов директор: Джоун П. Фаулър.“

Аби взе папката и я прегледа набързо.

— Значи вече знаем откъде се познават — каза тя.

— Запознали са се като доброволни служители на обществени начала в американското сиропиталище. — Изпитвах гняв заради всичкото време, изгубено в правене на списъци. — Не е било необходимо да търсим мъжа като свързваща брънка между тях. Наталия се е запознала с Джоун по силата на служебните си задължения. След време Джоун е запознала Наталия с този мъж.

— Грешката беше моя — отсече кратко Аби.

Не каза, че съжалява. Обърна се и продължи да разглежда апартамента. Почти от самото начало имах съмнения, че ще си изясним много неща в него. Беше прекалено вандалски претарашен от Паско и екипа му. И сега, когато Аби спомена да извикаме оперативна група да търси евентуално оставени от престъпника косми и влакна в спалнята, аз й заявих, че няма да чакам. Тя ме погледна със свити устни.

— Добре — каза след малко. — Какво мислиш да предприемеш?

— Ще те оставя да се срещнеш с оперативната група. Ще си поприказвам с някои от добрите й приятели. Кой знае, може някой от тях да е бил с нея, когато са се сблъскали с Джоун и нейния похитител.

— Искаш ли да дойда с теб, шефе — предложи Дронски.

— Не… — отвърнах. — Не. Ще отскоча само до болницата и ще поговоря с няколко човека там. Ще взема една от камките.

— Нямам нищо против — каза Аби. — Ще се видим пак в Манастира.

Не ми харесваше, че ги лъжа по този начин, но какъв избор имах? Методичното разследване прескачаше рамките на търпението ми. Мисълта за Наталия и мъките й буквално предизвикваше сърбежи по кожата ми като псориазис. Вероятността още да е жива не ми даваше покой. Трофей, каза Аби. Значи е възможно. Възможно е да я спася, ако успея да се намеся навреме. Но знаех, че дори и да я намеря още сега, колкото и бързо да действам, каквито и тъмни сили да призова на помощ, каквато и случайност или късмет да ми помогнат, вече е прекалено късно да я спася от това, което преживява в момента.

Слязох на улицата и се качих в камката. Запалих мотора и потеглих по „Манделщам“ към площад „Обединение“, като целта ми беше новият мост „Милениум“ и шосето, на което имаше предупредителни табели, че норвежката граница е само на осемдесет километра.

 

 

Не посмях да кажа на Аби Кънингам защо отивам до Града на порока, а още по-малко на Дронски. Но до този момент аз само се държах като нормален, говорех разумно и непринудено. В действителност бях готов на всичко. Всичко. За да си върна Наталия, бях готов да забравя достойнство, разум и ако е необходимо, всичко човешко. Противник съм на използването на тъмни сили — но бих ги използвал. Извадих малкото шишенце от вътрешния си джоб и отвих капачката със зъби. Отпих юнашка глътка. Подейства ми успокояващо. Дотолкова, доколкото можех да си кажа, че чивията ми е избила заради алкохола.

Вече не валеше сняг. Моята милиционерска камка с четворно предаване се изкачи бавно на билото на хълма. Спирайки, чух музиката. Долу, под мен, в следобедния полумрак се простираше затрупаното със сняг поле и в един обилно осветен кръг върху голямото равно езеро стърчеше временният град с палатките си от раиран брезент — кръгли, приличащи на камбани с плющящи знамена отгоре. В кръг от отъпкан сняг гореше голяма открита клада върху повдигната метална платформа, а между палатките трепкаха други, по-малки огньове. Ленив сноп от сив дим се виеше нагоре и на север.

За момент останах там с чувството, че в долината пред мен има празненство на средновековен руски феодал. Този образ ми напомняше нещо. Може би за Борис Годунов или за княз Дмитрий. След малко разпознах и музиката. Беше на „Бийтълс“ — „Когато стана на шестдесет и четири“. И в този момент прожектори осветиха в яркочервено, зелено и жълто дървената градска порта, обявявайки началото на поредната нощ в големия, разпускащ и порочен панаир на удоволствията върху езерото.

Слязох от камката и се запътих с подхлъзвания и запитания надолу към временния стан. Още щом преминах дървената порта, се озовах сред десетки палатки с най-различна големина. По импровизираната главна улица вече се разхождаха стотици хора. Тийнейджъри на малки групи подвикваха предизвикателно, имаше американци с техните лични водачи, проститутки с ботушки на високи токове и маски на лицата, изобразяващи Мерилин Монро, Бергман, Елизабет Тейлър…

Страничните улички около главната гъмжаха от работници в Града на порока. Съвсем като в творбите на Брьогел: мъже с непривични облекла носеха дъски и навити на рула парчета брезент, табели, които те подканяха да видиш пеещата мечка или говорещото куче, да поиграеш на „свий рублата“, да се пробваш на стрелба с ловна пушка и арбалет, да получиш душевен мир чрез хипноза или да се качиш на боксовия ринг за три рунда с Макс — застаряващия бивш шампион в някогашната 14-а армия на генерал Лебед.

В палатката й се виждаха две сенки — нейната и на клиент. Изчаках в сянката на камион цистерна с нафта, опитвайки се да не си представям Наталия в какви ли не ситуации. „Що за човек…?“ — питах се десетки пъти… И после в мен изригваше гняв, ярост. Избиваше ме пот от копнеж да опра върха на кама в ъгълчето на окото му… Да го принудя да ми каже къде я е скрил.

Снегът под краката ми скърцаше. Останах скрит в сянката, докато мъжът излезе от палатката, след което бързо прекрачих напред, повдигнах входната завеса и я спуснах зад себе си.

Старицата ме позна. Забелязах как рамената й се изпъват назад, а хлътналите й устни се притискат още по-плътно. Пръстите на дясната й ръка описваха безспирни кръгове върху плюшената покривка на масата. Черните й очи блестяха под светлината на свещите. Сложих две банкноти от по десет рубли на масата с думите:

— Каза ми, че виждаш мъж.

Тя сви рамене почти суетно и изфъфли:

— Инспекторът, чиято жена е докторка. Знаех си, че пак ще дойдете.

— Права си била.

— Често се случва да изчезват съпруги, знаете го. Намират си някой по-богат, по-млад, по-силен…

Поклатих отрицателно глава:

— Знаеш, че не е това.

Тя отметна глава назад, а устата й се отвори в беззвучен смях.

— Не мога да не се разсмея. Какви същества сте това мъжете! Преди няколко дни бях само някаква си циганка, дошла да изкарва пари на панаира, а сега съм единствената ти надежда да си я върнеш. Ако ти поискам сто рубли, ще ги треснеш на масата, без да се замислиш.

Посегнах към джоба си, но тя поклати глава:

— Само седни. Нека да видим какво казват картите по въпроса.

Тя извади омазнена колода с омачкани ъгли от джоба на широката си, надиплена рокля, разбърка ги и сложи на масата три купчинки от по три карти. Бутна едната към мен.

— Тази е твоята.

Другата избута в далечния ъгъл на масата.

— Тази е за Скорпиона. За неговата личност. — Вложи в думата тежка неприязън. — За насилника, който държи в ръцете си твоята жена.

Вдигна и разтвори третата купчинка.

— Това са картите на жена ти. Как се казваше? Не беше ли Наталия?

— Наталия.

— Така. Наталия. Харесва ми. Опиши ми я.

— Лекарка е, това го знаеш. Млада, седем или осем години по-млада от мен. Висока, руса.

— Все едно не ми казваш нищо. Борбена ли е, умее ли да оцелява?

— Голям боец е — отвърнах. — В това няма никакво съмнение.

— Добре. Това исках да знам. — Старицата се вгледа в картите, които държеше. В картите на Наталия. Устните й не спираха да се кривят. — Трябва да подредиш картите в ръката си, инспекторе. Както ти предпочетеш. От най-силната към най-слабата… От най-слабата към най-силната… Слаба-силна-слаба. Или както ти падне. Но после трябва да не променяш реда им.

Подредих картите си. Потях се, засрамен от това, което правех, обзет от ужас заради загубата на време, но още по-изплашен от вероятността да пропусна една възможност.

— Неговите карти — тя посочи с глава към купчинката, която бе избутала в края на масата — ще останат подредени така, както са се паднали. Няма да му предоставяме допълнителни предимства. И без това сега е в по-изгодна позиция от нас. — Погледна ме в очите. — Тук става въпрос за битка между характери, инспекторе. Трябва да се съсредоточиш. Да се бориш, за да си я върнеш.

Отчаянието в мен взе надмощие. Хвърлих картите на масата.

— Говориш така, сякаш е хукнала с някого. Тя изчезна, дърта глупачке. Отвлечена е. — Бях се надигнал от стола. — От убиец!

— Знам — отвърна тя спокойно. Погледите ни се срещнаха и аз отново седнах на табуретката. — Някой я държи насила. Чувствам напрежението, борбата. Като прежулящо въже върху кожата ми.

— Наистина ли виждаш това?

Тя поклати раздразнено глава:

— И аз чета вестници, инспекторе.

— Ако всичко, което знаеш, е от вестниците, защо изобщо стоя тук?

— Защото понякога, много рядко, признавам си го с чисто сърце, но понякога усещам повече от онова, което знам. И понякога това усещане се превъплъщава в образ. — Пръстите й започнаха отново да описват кръгове върху плюша. — Може би е пещера. Дълбока, но не е студена. Но защо в такъв случай усещам тази вибрация и чувам тих грохот и тракане на преминаващ влак?

— Виждаш ли Наталия?

Тя затвори очи.

— Или пък другата жена, американката?

— Другата жена… е мъртва, инспекторе — отвърна тя почти безцеремонно. — Не долавям нищо от нея, няма я топлината, телесната топлина. Мъртва е.

Категоричността в тона й ме стресна. Погледнах я втрещено.

— А Наталия?

Старицата отвори очи.

— Тук усещам топлина, напрежение… Тя води битка, инспекторе. Наталия се бори…

— Значи е жива?

— Жива и ожесточена. Ожесточена в решимостта си да оцелее. Твоята русокоса Наталия няма да се предаде лесно. — Изведнъж замълча.

Поклатих глава безмълвно. Не, Наталия никога не би се предала без борба.

Старицата запали смрадливата угарка от самоделната цигара от пламъка на свещта. Около нея се изви дим със сладникавата миризма на махорка.

— Има и още едно — каза тя, зареяла поглед безцелно в пространството.

— Още едно отвличане ли? — Имах предвид Джоун Фаулър.

— И още едно преди това…

Гледах я напрегнато, без да говоря. Положението ми не позволяваше да си мисля, че е шарлатанка.

— А сега да видим картите — каза старицата, смачквайки фаса. Обърна най-горната карта пред себе си. От купчинката на Наталия. — Седмица. Не е добре. Да видим твоята карта, инспекторе. Бързо, бързо.

Обърнах осмица.

— Това не е лошо, не е лошо… — Тя се пресегна за горната карта в третата купчинка и я пусна на масата. Десетка пика със смачкани ъгли. Гневно заплю картата. — Той печели първата схватка. Бързо да видим следващата.

Почувствах настървението й, видях го в нейните гневно присвити тъмни очи.

— Хайде и ти. Този път ти обърни пръв!

Обърнах петица и я чух как изпухтя презрително.

— Трябва да извикаш по-силната карта. Това е акт на волята. По-силната карта е резултат на силно желание. Ето!

Обърна деветка купа от картите на Наталия. Погледнах към третата купчинка. Сега следваше неговата ръка. Тя се пресегна и обърна горната карта. Беше шестица спатия.

— Тя се бори успешно, както виждаш. Деветка срещу неговата шестица. — Старицата вдигна поглед някъде покрай главата ми. — Така е, както вече го казах. Вероятно някакъв път, или недалече от път. Там лежи нещо… трепка като крило на птичка.

— Нещо?

— Крило на рибарче. Синьо-зелено.

— Шал ли е? — попитах.

— Може би. То ще те заведе при нея. Надеждите за бъдещето на твоята Наталия сега са на кантар. Сега следва развръзката, инспекторе. Всичко зависи от последните карти, които ще обърнем.

Гледах като препариран как се движи ръката й. Едрите стави на пръстите й се белееха на фона на мургавата кожа. Обърна последната си карта с тържествен жест. Последната карта на Наталия — дама каро. Устните й бавно се разтегнаха в тържествуваща гримаса, под която се показаха дори венците на зъбите й.

— Тя ще се измъкне. Силна жена е тази Наталия… Чувствам енергията й. Ще избяга. Заклевам се.

Изцяло погълнат от сблъсъка, от борбата между картите, аз протегнах пръсти.

— Обърни твоята карта. — Кимна ми отривисто, впила очи в последната ми карта като сибирска белка в заек.

Обърнах вале спатия. Тя изръмжа гърлено.

— Не й помагаш много, инспекторе. Но тя направи достатъчно. Кълна се. — Замълча и бавно се пресегна към последната карта в края на масата. Неговата карта. — Освен ако, разбира се, последната карта не е поп. — Пръстите й се задържаха опрени върху шарения гръб на картата. — Тази ще ни каже всичко. Тази карта крие съдбата й.

— За бога — подканих я нетърпеливо. — Обърни я!

Тя я вдигна, погледна я и я хвърли с изкривено от отвращение лице. Ухилена вълча глава с шапка с пискюл и звънчета.

Жокер.

Обзе ме паника.

— Какво означава това? Какво означава това, за бога?

— Означава, че играта съвсем не е свършила.

— Играта ли?

— Говоря за картите. Този човек е хитър, похотлив, потаен, находчив… обременен от проклятието да мрази жените. — Замълча за малко. — Човек, който е възпитаван в нозете на господар. Но все още не е победил. Твоята Наталия не му позволява да се доближи до нея. — Старицата бе вдигнала високо длани с извити пръсти като птичи нокти. Почти крещеше от вълнение. — Борейки се за живота си, твоята Наталия успява някак си да задържи този мъж на разстояние!

В цялото ми тяло се плискаше адреналин на приливи и отливи, карайки ме да чувствам ту пламтяща надежда, те крайно изтощение в разстояние само на няколко секунди.

— Виждаш ли лицето му, по дяволите? Можеш ли да видиш лицето му?

— Само тъмен силует. Очертания на мъжко лице. — Тя заклати трескаво глава.

— Опитай се, за бога. — Наведох се през масата и я сграбчих за рамената. — Опитай! Висок ли е, нисък ли е, на каква възраст е?

— Ти си мислиш, че е непознат. Но той не е непознат. Виждал си лицето му. Кога? Преди колко време? Не мога да ти кажа.

— Опитай се да го опишеш някак си. Както и да е.

— Виждам го само като силует. Нищо повече. — На устните й се показаха мехурчета слюнка. — Не ме измъчвай.

— Лицето му — креснах й и я раздрусах така, че главата й се залюля на рамената. — Руснак ли е, чеченец, сибиряк? Опиши лицето му.

— Не виждам нищо повече от силует. Разбери ме, моля те! Намираме се в призрачен свят. В царството на сенките. — Тя поклати неистово глава. — Около него кръжат фигури, носят се във въздуха.

— Жени. Жени ли виждаш? Още жени, които е убил?

Главата й започна да се клати отривисто нагоре-надолу.

— Една, две, три… четири. Не, десетки, десетки… Летят… като призраци…

— Мъртви ли са? — изкрещях срещу нея като умопомрачен. — Жените мъртви ли са?

— Като парализирани са — отвърна тя.

Куклите! Разтърсих я така, че я съборих върху масата.

— Не виждам нищо повече, началство. Не виждам нищо, нищо, нищо. — Надигна глава и пое дълбоко въздух. После още веднъж. Видях, че очите й са влажни. — Ей там — каза тя почти без дъх. — Бързо.

Пуснах я и се обърнах. На една кука висеше стара кожена чанта. Тя се облегна отпусната назад. Подадох й чантата, а тя продължаваше да се бори за въздух. Мръсната й мургава ръка бръкна бързо в чантата и измъкна инхалатор.

Наблюдавах я как пръска венталин в гърлото си.

— Шефе… — чух глас зад себе си, но продължих да наблюдавам старицата. Щом се уверих, че се е оправила, аз се обърнах и си тръгнах. Когато посегнах към висящата брезентова завеса на входа на палатката, тя се повдигна. Видях ясно очертан силует на фона на жълтата неонова светлина зад него.

На входа бе застанал Дронски и държеше с една ръка завесата. Протегна другата напред и ме измъкна от палатката.