Доналд Джеймс
Гадателката (39)

38.

Беше неделя и служителите от консулството ги нямаше в Манастира, а входното фоайе повече от всякога изглеждаше като във времената, когато там се помещаваше Рой Ролкин с неговото подразделение на специалните служби.

Изкачихме широкото каменно стълбище мълчаливо. Тя вероятно още размишляваше за снощи. Що се отнася до мен, мъчех се да се преборя с противоречивите факти, които ми бяха представени. Аз обичам да казвам на черното черно: виновникът за смъртта на Наталия и Джоун беше сексуален маниак. Без значение дали Потанин беше прав, че куклите са присмех към нас, или пък Аби беше по-близко до истината с нейната нестандартна идея, че са символ на извинение, убиецът имаше психически отклонения. В този смисъл, защо са били отвлечени Наталия и Джоун? Просто защото са се оказали лесна плячка, стоейки край пътя във виелицата? Или заради нещо, свързано с онова, което са вършели, а именно да прехвърлят деца през норвежката граница, за да ги спасят? Бил ли е, с други думи, убиецът подтикнат от чистата случайност, или е действал по план? Или беше едното, или другото. Не виждах възможност да са и двете.

Стигнахме до коридора към нашите кабинети.

— Не бих се отказал от още едно кафе — казах аз. — Ти искаш ли?

Аби кимна измъчено. Изпитах тайничко злорадство от това, че не й се е разминало съвсем без последствия от снощи.

— Ще направя една кафеварка и ще я донеса в кабинета ти. — Отворих вратата на малката кухничка, където си правехме кафе и чай. В. И. Ленин се беше сгушил под окачената на стената лавица с продуктите. До него, съборена на широката й страна, лежеше картонена кутия мляко, разкъсана доста стръвнишки в единия край. Предната дясна лапа на В. И. Ленин беше преметната върху кутията и я поклащаше, за да помогне на млякото да изтече.

„На местопрестъплението!“, казах си. Най-после хванах това животно с окървавени ръце, образно казано. Трябва да си призная, че очаквах бурна реакция от страна на котарака. Рязко вдигане на напоените с мляко остронокти лапи, виновно изсъскване, докато скача от лавицата.

За мое учудване той не направи нищо подобно. За секунда очите ни се срещнаха. После съвсем небрежно В. И. Ленин погледна разкъсаната кутия, поклати я с лапа, успя да изцеди достатъчно количество мляко върху шкафа и спокойно започна да лочи, все едно че мен ме нямаше там.

Нормално би било да реагирам, като му кресна, тропна с крак или плесна с ръце. Само че не направих нищо. В котешкото му безразличие имаше някаква заплаха, която още не се бях научил да разчитам.

Сложих кафето да се вари и реших да не правя опити да събера част от разлятото мляко в чаша или да уловя стичащата се от ръба на шкафа струйка към пода. Съвсем бледи, бегли зачатъци на спомени за миналата нощ измъчваха кухата ми махмурлийска глава. Възможно ли беше Аби и аз действително да сме правили секс? Вярваше ли тя на твърдението ми, че не си спомням — или го възприемаше като подъл начин да избегна сблъсъка с чувството си за вина пред Наталия? Но аз не се чувствах виновен пред Наталия. Чувствах се виновен, защото не можех да си спомня какво се случи. Изпитвах вина за това, че Аби никога не би го повярвала. Според мен това означаваше, че се чувствах виновен пред Аби.

Пиячите на Запад не са склонни да вярват до каква степен на амнезия може да стигне един здрав руснак след едно запиване. Но си е самата истина, приятели. След подобни запои въпреки неистовите усилия да събера спомените си обикновено стигам до една тотална и обидна празнота.

Приготвих кафето бързо и мълчаливо. Излязох заднишком от кухнята с каничката и чашите. В. И. Ленин повдигна поглед за миг, но беше прекалено зает или пък безразличен, за да забележи излизането ми.

Спрях се в коридора между кабинетите ни в стария женски манастир и се заслушах как Пински разпитва Лени.

— Ще ви впиша като основен заподозрян, Лени.

— Заподозрян?

— Знаете за какво говоря. Според инспектор Вадим вие сте имали безпрепятствен достъп до котелното на болницата. Ще го отречете ли?

— Не. Защо да го отричам? Миналата година, когато работеха пещите, изхвърлях всичките си отпадъци там. Казах това на инспектора.

— А вратите, свързващи двете помещения, все още са отключени. С други думи, не е изключено да сте отнесли двете жени там по този път.

— Двете жени?

— Доктор Вадим и Джоун Фаулър.

— Само че не съм го направил, по дяволите!

— Познавахте ли доктор Вадим?

— Всички в „Лермонтов“ я познаваха. Зърнеш ли я, непременно ще попиташ коя е тя. Всеки мъж, който твърди, че не го е направил, е лъжец.

— А Джоун Фаулър познавахте ли?

— Съвсем интимно — отвърна Лени. — Опознах я на дисекционната маса.

— Изрод — просъска му Пински. — Срещали ли сте се с нея, когато беше жива?

— Никога. Богатите американки не са ми по възможностите.

— Какво правихте през уикенда около шести? През нощта в събота?

— Когато е изчезнала Наталия Вадим ли? — Последва дълга пауза. — Това си е моя работа.

— Вече не е — каза Пински.

Представих си как очите на Лени гневно се събират в една точка. Той имаше самочувствието на господар в малкия си мъртъв свят в моргата. Не беше свикнал да му искат отчет.

— Измъкнах се за уикенда в Норвегия — изръмжа Лени. — Мога да ви дам нужните доказателства. Но чуйте, имам съпруга. Казах й, че съм на работа през почивните дни.

Отдалечих се и влязох в кабинета на Аби. Тя ме погледна иззад бюрото и попита:

— Нищо ново ли няма от Лени?

— Не вярвам и да има.

— А помощниците му? Сигурно има някаква ведомост.

— Казано по друг начин, списък на всички, които са работили в моргата през последните пет години? Нима очакваш такава ведомост?

— Да. Ведомост на взималите заплати. Нали не е прекомерно като желание? — Долових острота в тона й.

— Слушай, Аби, кога ще престанеш да мислиш за Мурманск като за Манхатън? Тук съвсем наскоро завърши гражданска война, за бога. Половината от воювалите в нея са от страната на загубилите. Бяха анархисти. Хора извън закона. Вече са си сменили имената. Минали са в нелегалност. Имат нови документи за самоличност. — Стараех се гласът ми да звучи спокойно и сговорчиво, но държах да й внуша един съществен аргумент. — Знаеш какво се случи с вашето посолство в Москва и въпреки това говориш така, сякаш можем просто да си седим тук и да отмятаме заподозрените по списък като Дядо Коледа. Ха, ха, ха!

Тя се изправи, заобиколи бюрото и застана на метър от мен.

— Разбирам те, Константин. Но се опитай и ти да разбереш колко е трудно и на чужденците, които се напъват всячески да проумеят смисъла на всичко, което се случва тук. Попадаме в очевидно богато общество, неотстъпващо на западните стандарти. Мерцедеси, беемвета, ягуари и ролс-ройси са нещо обичайно както в Кейп Код през лятото. Само че половината от обществото е развалина. Имате добра работеща болница като „Лермонтов“ и прикрепена към нея психиатрична клиника, която прилича на извадена от времето на маркиз Дьо Сад. Едни от най-добрите компютърни специалисти в света са руснаци, обаче продължителността на живота при мъжете е средновековна, а деветдесет процента от гимназистките, обхванати от проучванията, отговарят, че амбицията им е да станат проститутки. Какво може да си помисли човек като мен за такава страна?

— Какво правиш тук в такъв случай? Защо си в Москва за втори мандат?

— Защото обичам този град — почти изкрещя тя. — А не би трябвало. Би трябвало да съм отвратена от него заради залитащите пияници, расизма, разнебитените улици, безочливите чиновници в администрацията и безскрупулните ракетири. И аз съм отвратена от него, но въпреки това го обичам. — Отпусна ръцете си надолу и се обърна към мен: — Нещата стоят горе-долу така: когато искам данни за всеки, който е работил в моргата на „Лермонтов“ през последните няколко години, аз ги искам с някаква надежда да ги получа. Като руснаците. Не като американците, с очакване, че това непременно ще стане. Сега разбра ли ме?

Отворих уста да й отговоря, но тя вече бе грабнала палтото си от стола и излетя от стаята. Не мога да твърдя, че много разбирам от тези неща, приятели, но имах крайно неприятното чувство, че всичко това бе свързано със случилото се през последната нощ.