Доналд Джеймс
Гадателката (40)

39.

Прибрах се в апартамента. Смокингът, който черноборсаджията Васикин ми бе дал на заем, още беше у мен. Погледнах стенния часовник и установих, че разполагам с достатъчно време. Докато се преобличах, забелязах някои неща на Аби — папка на масата, палто, преметнато на облегалката на един от столовете — нищо особено, но точно в този момент не желаех да са там. Събрах ги и ги занесох в спалнята.

После застанах до прозореца по бяла риза и черен панталон със сатенени кантове и се загледах в пристанището от височината на десетия етаж. Туристически кораб с ослепително светещи малки квадратни прозорци стоеше закотвен между тъмните силуети на товарни съдове. През онази нощ, спомних си, там имаше танкер. Но това, че намествах възела на вратовръзката си пред огледалото, съчетано с чашата водка с кориандър до мен и музикалния фон на „Барката от Барксдейл“, не беше в състояние да върне настроението от въпросната съботна вечер, от която ми се струваше, че бе изминала цяла вечност. Признавам си, приятели, че не можах да сдържа склонността си към сантиментални спомени. Или поне желанието да преживея отново последните минути, прекарани насаме с нея в апартамента.

Опитах се. Много упорито. Съвсем съзнателно се напрегнах да върна картините от последната ни вечер заедно. Излизащата от ваната Наталия…

Обаче нищо не се получи. Изгълтах водката на един път, облякох смокинга и без да се поглеждам пак в огледалото, тръгнах към Градския съвет.

 

 

Мурманск се нуждае от снега, за да изглежда по-човешки. Въпреки огромните тълпи от щъкащи хора по площад „Обединение“, без снега градът е като одран. С настъпването на краткото полярно лято е светъл до късно вечерта, но с меко сияние, размито в рядката мъгла, издигаща се над залива — сияние, много по-предразполагащо към спомени, отколкото яркото слънце където и да е на юг. Чудно ми е защо всичките големи художници толкова са се натискали да обикалят южните страни?

Возех се в такси, но като че ли бяхме станали част от внушителна колона от коли, движещи се към Градския съвет. Милиционери с пълна екипировка на регулировчици, фенерчета със сменящи се цветове, бели ръкавици, ленти на ръкавите и свирки ни осигуряваха път през тълпата. Естествено, тази нощ тук имаше не само тълпа. Сергии предлагаха сандвичи, свиреха рок групи, а площад „Обединение“ беше окичен с толкова транспаранти, плакати и знамена, колкото не бяхме виждали от апогея на комунистическата система.

През две-три минути част от тълпата започваше да скандира в подкрепа на госпожа Баданова и мигновено получаваше гръмогласен войнствен отговор от другата част. В един момент на човек му се изясняваше цялата бъркотия, виждайки, че милицията държи разделени две големи и враждебно настроени групи, за да осигури път на колите ни и такситата до сградата. От лявата ми страна бяха поддръжниците на Баданова — бих казал сравнително дружелюбна и по-малко заплашителна тълпа, отколкото другата отдясно. Там впечатляваха голите татуирани ръце, късите овчи кожуси или якета от черна кожа, боядисаните лица с халки на носовете или веждите. Трябва да призная, че имаше и нормално изглеждащи обикновени граждани на Мурманск. Тази група развяваше флагове в червено и черно с бял кръг и дебелия черен „Х“ на кандидата, който скоро щеше да разкрие самоличността си.

Изкачих стъпалата от шлифован пясъчник и показах поканата си на старшината от милицията. Той ме пропусна през вратата от опушено стъкло и вътре заварих не по-малка тълпа от хора, но съм длъжен да спомена, че бяха по-добре облечени от тези навън. Почти всички мъже вътре бяха с черни вратовръзки, а жените с обилно гарнирани или наметнати с шарфове вечерни рокли и скъпи обувки, купени в Москва или Санкт Петербург.

Над главите на хората, плешиви или със стилни прически, забелязах Джей Делерман. Провираше се много елегантно между гъстото множество, облечена в дълга черна рокля без ръкави.

— Господи, Константин — каза тя, въртейки очи. — Ама че навалица! Ето ви пропуска за истинската церемония в основния салон. Всичките останали изтупани тежкари ще трябва да я гледат на екраните в някоя от стаите, до която успеят да се доберат.

Подаде ми пропуск с номер на реда и мястото. Погледнах го и казах:

— Мястото ми изглежда добро.

— В средата на първия ред, до пътеката. По настояване на госпожа Баданова. Като член на електоралната комисия не можете да се появите на сцената, но ви се полага най-доброто място в залата.

— Тя размаха втори пропуск под брадичката си и се огледа с привидна изненада. — Нима не ви придружава гостенка?

— Не — отвърнах учуден.

Продължи да се прави, че наднича над рамото ми, мърморейки:

— … От погледа ми убягва една красива чернокожа агентка на ФБР.

— Добре сте информирана за колежките на члена на електоралната комисия.

Тя разтегна устни в престорена усмивка.

— Това ми е работата. — Хвана ме за ръка и ме поведе през тълпата към асансьорите и махна с ръка на един старшина. — Да заведем инспектор Вадим в голямата зала.

— Разбрано, госпожице Делерман.

Старшината протегна ръка и натисна единия от бутоните. Чувах как навън скандиранията стават все по-гръмки. Невъзможно беше да се разбере кого от кандидатите подкрепяха. Джей се ослуша с наклонена глава.

— Колко души се очаква да обявят кандидатурите си? — попитах я аз. — Виждал съм плакати на около двадесет и пет партии.

Тя се усмихна.

— Би трябвало да знаете как стават нещата във вашата страна, Константин. Всички, които успеят да си осигурят подкрепата на няколко градски съветници и могат да си позволят отпечатването на няколко хиляди плаката, се смятат за кандидати. Между тях и доста хора, излежаващи присъди.

— Но повечето от тях нямат никакъв шанс. Защо го правят тогава?

— Не всички кухи като празни консерви кандидати с по хиляда плаката окапват по пътя. Съвсем дребните може би да. Но за всеки, който би могъл да събере няколко хиляди гласа, се отделят част от средствата за предизборна кампания на основните състезатели, в случая госпожа Баданова и Партията за нова Русия на кандидата „Х“. Дребосъците взимат парите и се оттеглят, подкрепяйки кандидата, който им е платил.

— И госпожа Баданова ли действа по същия начин?

— Тя отхвърли този вариант — отвърна Джей и повдигна рамене. — Казва, че това е купуване на гласове. Ни повече, ни по-малко.

— А какво е вашето мнение?

— Моята работа е да посочвам и политическия риск. Това означава, че всички допълнителни гласове ще отидат автоматично за кандидата „Х“.

— Значи дребните политически занаятчии са неразделна част от играта.

— Както казах и на госпожа Баданова, ако тя иска да играе, да.

Мястото не беше особено подходящо за дискутиране на крайно необходимите реформи в руската държава.

— Тя тук ли е вече?

По панела с командните бутони на асансьора примигваха светлинки.

— Разбира се. През целия ден беше тук и работеше върху речта си горе, в апартамента. Засега още живее в жилището на покойния си съпруг.

— Ами Валентин Фортунин? Направо от затвора ли ще го доведат за церемонията?

— Така предполагам, при положение че кандидатът „Х“ е Фортунин. — Асансьорът беше спрял и старшината държеше вратата отворена. Тя ме погледна в очите. — Ще се видим след представлението.

Кимнах и тя си тръгна, промушвайки се с голите си рамене сред гъстото множество като делфин във вода.

 

 

Когато влязох в голямата зала, бях изненадан от многото американски гласове, които чух около себе си — млади бизнесмени, вероятно от организации, създадени по въведените със закона за американските помощи и търговия правила за облекчения. Заедно с американските си съпруги или приятелки рускини те се събираха на малки групички, преди да се отправят към местата си.

А те бяха удобни дървени кресла, подредени в два големи сектора от редици с широка централна пътека между тях, разполовяваща огромната правоъгълна зала. По-малко от половината гости вече бяха седнали по местата си, като повечето непрекъснато се въртяха на седалките, за да гледат кой минава по пътеката. Останалите нарочно се придвижваха бавно, спираха се при всеки ред и проверяваха поканите си, задържайки се достатъчно дълго, за да могат да разгледат присъстващите и да бъдат разгледани.

Постепенно, с много спирания за размяна на поздрави с познати, които варираха от дискретно ръкостискане до прегръдки и потупване по гърба или пък провиквания през цялата зала, публиката се настани по местата си. Палеха се пури, гърмяха тапи на шампанско. Много от присъстващите имаха намерение да отпразнуват нещо в подобаващ стил.

Сред групичка от млади мъже и привлекателни жени зърнах Саша Руп. В едната ръка размахваше пура, а в другата бутилка с шампанско. Когато ме забеляза, той се отдели от приятелите си и се насочи към мен с плавна походка между все още празните редове. Стисна вещо пурата между зъбите си и извади още една, за да ми я предложи.

— Приеми я като лула на мира — каза той. — Това е най-доброто, което мога да направя.

Ръкувах се с него предпазливо. Той се обърна към сцената.

— След като вече си станал почитател на Лука, сигурно ще харесаш главите, които направи за сценичния декор.

— За коя страна си застъпник, Саша? — попитах.

— Трябва да се връщам — отвърна Саша, оставяйки въпроса ми без отговор. Усмихна се ехидно. — Нека победи по-добрият. Това е стара руска поговорка, струва ми се.

Заех мястото си до централната пътека. Сцената беше закрита от завеси, но долавях шума от последните приготовления.

Засвири музика, която се оказа новата и придобила голяма популярност компилация на Алексей Столпин „Руската земя и руският народ“. Това видимо успокои залата и чух как шетането и шумните гласове зад мен затихнаха. Когато осветлението притъмня, почти всички поканени бяха заели местата си.

Музиката на Столпин се усили и изпълни залата с мощните си руски фолклорни акорди и войнишки хорови напеви. Беше нещо, на което не може да се устои. Започна масово тактуване с крака. Човек би си помислил, че всички, които седяхме в тази огромна зала, сме обединено и единомислещо гражданство.

Когато музиката спря, настана тишина. Завесите се разтвориха и откриха тъмната сцена. Над седемдесетгодишен мъж със смокинг, побеляла Цезарова прическа и живи сини очи се появи иззад кулисите и отиде до микрофона. Намести с два пръста папийонката си и ни погледна с мазна, самокритична усмивка. За миг си помислих, че се кани да ни предложи собствена версия на началните строфи от Дака, както аз исках.

Вместо това той се представи като Владимир Зиновиев, висш служител от Министерството на правосъдието в Москва, председател на тройката, която ще наблюдава изборния процес.

— За да комплектуваме тройката — каза той, — позволете ми да ви представя инспектор Константин Вадим, за когото всички сте чували най-малкото заради сполетялата го неотдавна трагедия.

Последваха сдържани аплодисменти, от уважение. Аз станах и се обърнах към гостите, отвръщайки им с ръкопляскане по типично руската традиция, която чужденците намираха за извънредно очарователна.

— Третият член на нашето трио е видният офицер от милицията, капитан, вече майор, Борис Паско, който през последните години успешно ръководи службата за издирване на изчезнали в Мурманск. И който, можем да бъдем сигурни в това, ще издирва губещите се гласове със същия неуморен ентусиазъм, с който издирва нашите изчезнали сънародници.

Паско се изправи. Беше няколко реда по-назад и не го бях забелязал. Облечен бе в милиционерската си униформа, но успешно внушаваше впечатлението, че снощи мечка е използвала същата униформа за пижама. След като приключи с приемането на овациите, той се обърна, за да ме поздрави.

Пейджърът в джоба ми започна да вибрира. Съобщението гласеше: „Шефе, спешно е. Дронски.“

Станах и забързано отидох в дъното на залата. Човекът от Москва, Зиновиев, представяше госпожа Баданова. Хвърлих бърз поглед през рамото си. Прожектор я освети с лъча си, седнала на подиум в средата на сцената. Беше облечена в рокля от жълт и зелен сатен. Поддръжниците й я аплодираха шумно и окуражаващо. Оглушен от шума, аз се измъкнах в коридора, минавайки покрай старшината, намерих тихо кътче и набрах номера от клетъчния си телефон.

Отсреща иззвъня само веднъж.

— Дронски на телефона — отговори познатият ми глас.

— Аз съм. Константин.

— Къде се губиш, шефе? Какво става?

— Какво искаш да кажеш с това „какво става“? В Градския съвет съм. Тази вечер се обявяват официалните кандидатури.

— Имах предвид Аби. Да не сте се скарали за нещо?

— Не бих казал. Малко й беше криво, като стана тази сутрин. Не знам за какво.

Той замълча.

— И само заради това ли ми изпрати съобщение на пейджъра?

— Шефе… — Тонът беше сдържан, но това явно му струваше известно усилие. — Тя намина при мен следобед. Казах й, че не е много удачно двамата да живеете заедно в апартамента. — Представих си го как клати глава неодобрително. — Никога не си в час, шефе. Жената има нужда от малко свободно пространство.

— Според теб й досаждам.

— Може и така да се каже.

Замислих се над това.

— Снощи си пийнахме — казах, заемайки отбранителна позиция.

— Знам.

— Но тази сутрин ми се стори, че отношенията ни са отлични.

— Няма значение, добре е да помислиш за промяна.

— Настояваш аз да се изнеса от собствения си апартамент? Нима искаш да се преместя на квартира при В. И. Ленин?

— Просто си вземи необходимия багаж още щом се прибереш тази вечер, шефе, и се премести в кабинета. Не се притеснявай за котарака.

— Да не си мислиш, че след няколко дни — казах аз и се намръщих от ужас при тази мисъл — двамата с него ще гледаме заедно телевизия и аз ще го почесвам приятелски зад ушите?

— Знае ли човек? Какво ще кажеш да се преместиш тази вечер, шефе?

— Аби къде е сега?

— В Манастира.

— Добре… — Понечих да затворя. — Почакай, Иля. Тя ли те помоли да ми кажеш това?

— Аз го предложих като добро решение. Тя се съгласи. Ще го направиш ли?

Бях смаян.

— Щом мислиш, че така е най-добре.

— Мисля.

Започнеше ли да говори по този начин, Дронски излъчваше естествен авторитет. Авторитетът на здравия разум. Пределно ясно ми беше, че няма да му противореча. Не и на здравия разум — дори това да означаваше, че утре сутринта ще се събудя с миризмата на рибен сандвич в ноздрите.

— Ще се пренеса тази вечер — казах аз.

Върнах се в залата. Вътре гърмяха бурни аплодисменти. Всички, мъже и жени, бяха станали на крака, викаха и размахваха бутилки с шампанско. От мястото си до вратата не можех да видя почти нищо от ставащото на сцената. Малки деца, облечени като крепостни селяни, дефилираха с черни пилони, на върховете на които прожекторите осветяваха латексови глави на прочути писатели, без съмнение изработени от Лука Руп. Видях Горки, следван непосредствено от Шолохов. Видях и направената от пластмаса глава на приетия като патрон на Мурманск Михаил Лермонтов, носена от около седемгодишно момиченце. Мотивът, подчертан от развети знамена, беше триумфален марш на народните артисти.

Дали някога ще се отърсим от тези осакатяващи мисловността митове? Колкото велики наши творци са успявали да обяснят в реалната му светлина душевния ни свят, още толкова руски писатели са работели дружно за скриването на мрачните истини в него. „Леви, леви, леви!“, припява Маяковски, но е пропуснал да каже, че този път води право към сталинските масови гробове. Лермонтов го възприемам по-естествено, може би защото по-малко го разбирам. Озаглавил романа си „Герой на нашето време“. Но героят му всъщност е злосторник и типичен руснак с всичките му недостатъци. И може би именно тук, приятели, се докосваме до зачатъците на истината.

Изведнъж мощни прожектори от тавана осветиха в жълто и зелено изпълнения с дим от пури въздух — цветовете на госпожа Баданова. Отреденият за кандидата „Х“ сектор от сцената грейна в червено и бяло. Повдигайки се на пръсти и протягайки врат, успях да зърна госпожа Баданова. Застанала права в единия край на дълга маса, тя махаше енергично на хората в залата. С разочарование забелязах, че жълто-зелената светлина на прожекторите размива жълтото и зеленото от сатенената й рокля.

Извърнах се, за да погледна към другия край на масата. Нужни ми бяха забележително много и дълги секунди, докато осъзная, че кандидатът „Х“, осветен в червено и ухилен като триумфално появяващ се от мрака Велзевул, е моят стар приятел от детството, самият Рой Ролкин.