Доналд Джеймс
Гадателката (23)

22.

Трябва да поспиш малко, Константин — казах си. Набий си в главата, че не можеш да направиш нищо повече — и го повярвай. Подготви се утре да тръгнеш по поредната следа. Само че нямах голямо желание да приключа този ден. Сутринта бях изпълнен с толкова надежди. С вяра, че днешният ден ще даде някакъв отговор.

Стоях до прозореца и гледах към пристанището. Редки снежинки се спускаха бавно покрай стъклото. На оттатъшния бряг на реката комплекс „Северен залив“ беше тъмен и притихнал. В Града на порока, отдалечен на десетина километра по замръзналото езеро, блестяха весели светлини, а мъглата над него бе озарена в червено.

Отдръпнах се от прозореца. Първо един душ. Най-напред, дори преди да си налея нещо за пиене. Не беше необходимо да търся доводи пред себе си за необходимостта от един душ. И знаех, че именно тези дребни, банални решения ме крепяха да не рухна. Съблякох се и окачих пистолета на закачалката. Топлата вода е като мехлем за душата. Има свойството да отпуска дори и най-претоварената психика.

Бях под душа, когато чух шум от движение в апартамента. Увих една хавлия около кръста си и бързо се отправих от банята към мястото, където бях окачил пистолета. Напоследък всички в Русия реагираме така.

Отворих рязко вратата на всекидневната, а там стоеше Аби — права, с две палта, преметнати на едната й ръка, и два куфара на пода до нея. Усмихна се и каза:

— На това му се казва класическа сцена на Кери Грант. Успяваш да изглеждаш едновременно малко глуповат, но и доста чаровен. Прибери си пистолета и си подсуши косата.

Направих каквото ми каза. А откъде, боже мой, знаеше за Кери Грант?

Върнах се след три минути облечен в халат и без пистолет.

— Нали нямаш нищо против да оставя тези неща тук? — попита тя, връщайки се към стила си на агент от ФБР. — Опитах първо със звънеца, но никой не ми отвори.

— Свободната спалня е отсреща. — Вдигнах куфарите й и ги пренесох по коридора. — Не е обзаведена много разкошно.

— Достатъчно е стените да не са окичени с излезлите на мода днес свастики — каза тя, следвайки ме.

— Можеш да бъдеш спокойна. Какво ще кажеш за едно питие?

Тя пусна палтата върху леглото.

— Не, благодаря. Долу ме чака Майлс Бриджър. Може би по-късно, ако не си заспал. — След секунда добави: — Много съм ти задължена, че ме прие да се настаня тук.

Изпратих я до вратата и се върнах в кухнята за бира. На масата имаше бял лист, затиснат с бутилка шотландско уиски. На листа с едри букви бе надраскано на ръка следното: „С безкрайна благодарност от черното маце.“

Направих си сандвич от навлажнен на пара хляб и наденица. Взех кутийка бира и след като се поколебах, бутилката уиски заедно с подходяща чаша. Отидох в хола и сложих всичко на масичката пред дивана. Продължих да стоя прав до нея още около минута.

Правило ли ви е впечатление, че всички големи детективи в западните романи непременно се мъчат с някакви смътни спомени? Къде ли го (или я) е виждал? А, да… чернокосото момиче на снимката от тържественото връчване на дипломите в Оксфордския университет… Високият младеж в средата на снимката с група млади хора около барбекюто в Мартас Винярд… Лицето с белега от сводката на полицейското управление в Лос Анджелис. Ина всичките очите им винаги гледат право в теб… При тези западни детективи става така, че нещо затулва спомена, но съвсем скоро всичко излиза на повърхността с шеметна скорост. Ето така става на Запад.

Седнах на дивана.

Истината е съвсем различна. Човешката памет има много по-фина селективност от която и да е написана до момента компютърна програма, но си има и недостатъци. Информацията може с години да се съхранява на части в различни депа на мозъка ни, без да предполагаме какво ще предизвика електрическата искра, която внезапно ще ги свърже. Казано по друг начин, някои мозъци загряват твърде бавно и имат голям късмет, ако това изобщо стане. Такъв е и моят.

Станах и прослушах телефона за получени съобщения. Имаше две. Рой искаше да му се обадя в някакъв хотел в Хелзинки. А госпожа Баданова се интересуваше дали има нещо ново по случая. Изтрих съобщението на Рой, без изобщо да му обърна внимание.

Що се отнася до госпожа Баданова — съзнавах, че трябва да й се обадя, но ми липсваше достатъчно воля или може би сила.

Седнах тежко на дивана. Подчинявайки се на моментното си хрумване, което ми се стори почти гениално, аз взех оставеното от Аби уиски и обърнах на екс три чашки. Това беше единствената ми надежда да заспя тази нощ.

Но докато пъхах пръста си в халката на бирената кутия, отново се замислих за паметта и загадките й. Един от онези необясними електрически заряди изпусна искра и направи дъга от едно кътче в мозъка ми към друго. И връзката се получи.

Руп. Нещо бе прещракало за хилядна от секундата в тази посока. Опитах се да насиля мислите си в посока три-четири секунди назад. Искрата бе проблеснала ярко за миг, преди връзката да се разпадне.

Отхапах няколко пъти от сандвича, но беше много влажен и не ми хареса. Уискито постепенно притъпяваше сетивата ми. Опитах бирата и после обърнах още едно уиски. Седейки пред загасения телевизор и отпивайки от бирата, аз се мъчех да си пробия път назад във времето. Руп. Бях зърнал нещо за частица от секундата, но моят патешки ум го беше изпуснал. Предадох се пред блуждаещите електрически токове на спомените за кратките две години съвместен живот с Наталия. До мига, в който я видях за последен път в събота вечерта, когато губернаторът ме покани в библиотеката си и аз я погледнах, а тя ми отвърна с кратко повдигане на вежди — толкова чистосърдечно, многозначително, окуражаващо. Не, не е възможно да е крояла планове да избяга от мен само десет минути по-късно — нито заради Джоун Фаулър, нито заради когото и да е. Никога.

Седях на дивана, пиех бира и изобщо не виждах развръзката на тази злополучна история… Двеста войници претърсваха „Северен залив“ дори в момента, в бившия женски манастир бе настанен извънреден щаб с предостатъчно персонал. Иля Дронски — човекът, на когото можех да разчитам най-много, бе пристигнал от Москва. Той и заемаща висока длъжност във ФБР агентка ръководеха издирването на Наталия. Можех ли реално да направя нещо, което те не биха могли?

Бях в сънен унес, когато иззвъня мобилният ми телефон. Беше Дронски.

— Шефе, преди малко звъннах на местния архив за Колска област.

Въздъхнах тежко:

— Можех да ти спестя усилието, Дронски. Изгубихме сградата на архива при последната бомбардировка през гражданската война. Всички престъпления и нарушения на обществения ред в града се намират под хиляди тонове калпав бетон от най-добро съветско качество. Все някой ден ще ги изровим.

— Не е необходимо, шефе. Реших да направя справка за твоя приятел Лука. Брат му Саша спомена, че някога е бил учител, и реших, че от Министерството на образованието в Москва могат да ни кажат какво е довело до края на кариерата му на това поприще.

Тук вече се разсъних и разтрих очи.

— И?

— Лука Руп е преподавал в девическа гимназия тук, в „Максим Горки“. Уволнен е през две хиляди и девета година за посегателство над седемнадесетгодишно момиче.

— Сексуално посегателство ли?

— Не е съвсем безспорно. Пляскал я е с хилка за тенис на маса. По дупето и бедрата. В досието му е записано „пристъп на ярост“.

— Какво е провокирало това посегателство?

— Почти няма подробности. Като се има предвид духът на времето в онези години, мисля, че би могло изцяло да му се размине, ако просто е заявил, че му е направила нагло предложение. Вместо това обаче той е заявил, че я е наказал заради начина й на живот.

— Какво по-конкретно е имал предвид?

— Обвинил е момичето в безразборни полови връзки.

— Моля?

— Нали си спомняш съветските времена. Така наричаха уличниците. За нея се е говорело, че има безразборни полови контакти — поясни той.

— Проучванията на общественото мнение показват, че проституцията е най-предпочитаният професионален избор сред гимназистките в Русия. Това момиче сигурно просто е усъвършенствало уменията си. Значи на него му се е разминало?

— Ненапълно. Освободен е, без да му бъде предявено обвинение, но инцидентът е вписан в досието му и той е изгубил работата си. Какво мислиш за това, шефе?

Отпих от бирата. Не бях много сигурен, че може да означава нещо съществено.

— Има ли още нещо интересно?

— Не. Не забелязах нищо. Много добри отзиви от страна на колегите му. Директорът е имал високо мнение за него. — Направи кратка пауза. — Чуй ме, шефе, не ми се вярва тази следа да ни отведе донякъде…

— Нямаш ли друга идея?

— Хрумна ми нещо, което може по някакъв начин да се окаже брънка от плетеницата. Седях си тук с В. И. Ленин и си мислех за братята Руп. И по-точно за името Руп. Чудех се къде ли съм го чувал.

— И? — попитах, сещайки се отново за онези детективи от Запада.

— Това име в никакъв случай не може да се нарече широко разпространено, мислех си и нещо изведнъж изплува като мехур в главата ми. Ростов на Дон. Андрей Чикатило?

— Да?

— Убиецът от целините. Сещаш ли се?

— Кой не би се сетил? Най-големият сериен убиец за всички времена. Но каква е връзката с Руп?

— Става дума за самото име Руп. Не ми дава мира. Може да е на някой, който е работил по случая. Или на свидетел. Имаш ли подръка някаква справочна литература, шефе?

— Намира се.

— Потърси нещо за Убийствата в степта от хиляда деветстотин осемдесет и втора до хиляда деветстотин и деветдесета. Някъде дълбоко в спомените ми мига голяма червена лампа.

Затворих телефона. В продължение на тридесет години Руп беше името на едно високо, кльощаво момче, което познавах от тридесет и шесто основно училище. Но изведнъж Дронски предизвика искра откъм друг раздел в паметта ми. Системата заработи. Веднага си спомних, че Руп беше фамилията и на едно младо момиче. Надя? Мария? Не… Елена Руп.

Елена Руп. Името на една от над петдесетте жертви на най-прочутия руски сериен убиец. Убиецът от целините, с което прозвище бе известен, заема видно място в историята на руската криминалистика. Той е може би най-щателно документираният уличен убиец от съветския период. Изучавахме неговия случай в милиционерската школа.

Искрата вече гореше и пращеше с пълна сила. В казашките градчета около Ростов на Дон от 1982 година до последните дни на Съветския съюз, когато най-после е бил арестуван след девет години кошмари за местното население, Андрей Чикатило бе убил поне петдесет и две човешки същества, избирайки за жертви безразборно момичета, млади жени, та даже и момчета. Вероятно не бих могъл да си спомня конкретно имената на още една или две от жертвите в страшния списък от Ирини, Вери и Светлани, но по някаква причина бях запомнил името на едно дете, което се казваше Елена Руп — най-вероятно защото преди време в 36-о начално училище познавах момче със същата фамилия.

Седях и чувствах странен недостиг на въздух. Картини от разказа на убиеца от целините Андрей Чикатило нахлуха във въображението ми. Мъгливи силуети на загинали момичета, които е издебвал в продължение на почти десет години по автобусни спирки и гари на електричката — влакчетата, пътуващи към предградията на Ростов и околните градчета. Руският народ, а и целият свят го бяха видели по телевизията през лятото на 1992 как се зъби и ръмжи като див звяр в клетката в ростовската съдебна зала, как подхвърля нецензурни обиди към свидетелите на прокуратурата, предлага на съдията да прави секс с него.

Оставих бирата на масата и станах. Бях си запазил за справка няколко книги с казуси. Извадих от рафта на библиотеката кратка енциклопедия на убийствата в Русия. Казусът с Андрей Чикатило заемаше повече от сто страници — почти една четвърт от цялата книга. Прекарах следващия час в усилия да запаметя колкото мога повече от написаното, взирах се в снимки на този висок, леко прегърбен петдесетгодишен мъж, бивш учител. В някои от позите лицето му беше почти приветливо. Кротък, учтив съсед, към когото хората са се обръщали за съвет и чието присъствие внушавало сигурност. Съвсем не е бил такъв обаче, когато с остригана по затворнически глава е демонстрирал как е клал жертвите си или когато иззад решетките на клетката в съда е показвал снимки на голи тела, точейки лиги над тях без никакво притеснение, и е изразявал гръмко сексуалното си желание към присъстващите в съдебната зала жени.

В края на раздела за него имаше две страници със снимки, повечето на десет-четиринадесетгодишни деца и може би половин дузина млади жени малко над двадесетте. Елена Руп беше русокосо дете с дребно личице, повече приличаше на Лука, отколкото на тъмнокосия Саша, с малко събрани очи заради съсредоточаването в обектива на фотоапарата.

Седях на дивана и прелиствах с палец книгата. Елена Руп била излязла от къщи, за да прекара вечерта с приятелка от училище. Повече не се върнала. Някъде между гарата в Новочеркаск, където живеела, и близкия голям град Ростов на Дон, където отивала, тя е била отвлечена.

Трупът й не е намерен. Но е включена в списъка на жертвите на Чикатило по много основателна и убедителна причина: семейство Руп — майката на жертвата, самата Елена и по-малкият й брат,

Лука, са живеели на долния етаж под апартамента на Андрей Чикатило и жена му!

Тази мисъл ме удари в стомаха като добре прицелен ритник с ботуш. Лука Руп е живял в един жилищен блок с Чикатило. Бил е на десет или единадесет години. Преживял е целия кошмар — страданието по отвлечената сестра… болката да приемеш в крайна сметка, че тя е била жестоко убита.

Изчаках мисълта да се уталожи. Той е познавал Чикатило. И въпреки това не бе споменал нищо пред нас, съучениците му в прогимназията. Никога не се бе похвалил, както обикновено правят децата, с факта, че е бил в епицентъра на нещо, придобило огромна известност в цялата държава. Дори днес, когато обясняваше преселването си от Ростов в Мурманск, той говореше за трагичен случай в семейството, за смъртта, а не за отвличането и убийството на сестра му Елена.

Опитвах се да овладея възбудата си. Значи какво говореше всичко това? Естествено, не беше основание да се посочи с пръст Руп и да бъде обвинен за сегашния случай. И все пак ми беше невъзможно да преценя как да реагирам. Обстоятелството, че Лука Руп е познавал и е живял в един вход със сериен убиец, нямащ конкуренция вероятно в целия свят, накара цялото ми същество да се бунтува по начин, който нито мога да опиша, нито да обясня. По гърба ми като ледени пръсти лазеха студени тръпки. Чувствах се объркан и дълбоко потресен може би защото всеки от нас, дори служителите на реда, живее в реалност, където подобен непредвиден скок в царството на ужаса винаги е толкова невероятен и нежелан в нашето въображение, че предпочитаме да не го допускаме в мислите си, да не го свързваме с конкретен човек.

Но в случая с Лука Руп това беше невъзможно. Аз познавах момчето, на което само няколко месеца преди да пристигне в Мурманск, се е наложило да се сблъска с една особеност на човешките същества; ужасяваща и невероятна, в лицето на висок и сърдечен съсед, който му е казвал „Добро утро, Лука“, срещайки го на стълбището, или го е питал за резултатите от съботните мачове.

Може би именно заради това се чувствах толкова объркан. А действително ли причината беше тази, или фактът, че не можех да се отърся от асоциативната мисъл за вината на Лука Руп?

Иззвъняването на телефона така ме стресна, че изпуснах книгата на пода. Обаждаше се Аби Кънингам.

— Ела в моргата на „Лермонтов“ по най-бързия начин — каза тя. — Намерили са трупа на Джоун Фаулър.

Слязох по стълбите към подземието на „Лермонтов“, където се намираше моргата, и там спрях като парализиран. В такива места миризмата на разлагаща се плът веднага те лъхва и те обгръща като меко и топло одеяло, което се впива в теб любвеобилно. Голата истина е, че имаме големи затруднения с поддръжката на всякакво оборудване. Вентилаторите не работят всеки ден, така че не е чудно, ако вчерашен труп атакува обонянието ти. Вратите на хладилните камери вече не могат да се затварят плътно. Веднъж, когато бях тук, от тях започна да се стича и да капе на пода зеленикава течност от разлагащи се трупове.

Всичко това правеше тукашната морга едно от любимите ми места. По-голямата част от персонала, убеден съм, бяха смахнати. Лени, с неговите обръщащи се с бялото напред очи, беше шефът. Той си имаше любим номер пред опечалените роднини, които все пак се притесняват за бижутата, останали по пръстите на починалите. Вдигаше подпухналата длан на покойната майка или на любима леля и обясняваше на семейството й, че пръстените може да бъдат свалени, ако наистина настояват. Очите му се обръщаха при самата мисъл. Зъбите му тракваха като сатър върху дръвник и у опечалените не оставаше никакво съмнение. Колкото и бедни или сантиментално настроени да бяха слушателите му, Леонид Юриевич постигаше своето.

Веднага щом семейството си тръгнеше и вратата се затвореше след тях, Лени грабваше сатъра. Подпухналите пръсти се търкулваха върху дъската за рязане. Взимаше този, който му трябва, и смъкваше пръстените. Златна халка за следователя. Нещо по-обикновеничко за старшината. А диамантът — за Лени. Леонид Юриевич имаше дача във Финландия. Говореше се също, че е женен за млада чужденка и си е осигурил финландски паспорт за времето, когато се пенсионира.

Ако ти трябва екзекутор с брадва, не е нужно да търсиш по-далече от Лени. Тази нощ изглеждаше по-луд от всякога. Посрещна ме с безумно самодоволна усмивка, подпрял се с длан на металната маса, върху която под зелен чаршаф с кървави петна ясно се очертаваше фигурата на труп. Опитах се да не поглеждам директно натам. Уж случайно извърнах очи към опиращия в пода ъгъл на чаршафа с предназначените за информация на пералнята инициали на отделението.

Дронски и Аби, които разговаряха тихо в един от ъглите на дългата сутеренна зала, вдигнаха погледи и се приближиха. Аби застана пред мен.

— Съжалявам, Константин — каза тя.

Кимнах, но ми беше трудно да отговоря. Дронски сложи ръка на рамото ми. И двамата знаехме какво означават думите й. Този случай вече бе излязъл от рамките на категорията „отвличане“.

— Значи Гавраил Потанин се оказа прав — казах аз.

— Не за всичко.

— Конкретно за това. Явно е, че имаме работа с убийство. Къде са я намерили?

— На някакво запустяло място в „Северен залив“ — отвърна Дронски. — Група войници, които претърсват района, чули звук от форсиране на мотор пред една от фабриките. Колата потеглила със загасени светлини, така че не могат да я опишат. Офицерът разпоредил да претърсят мястото, където са чули шума от колата. Открили трупа до една ниска ограда. Направен е съвсем нескопосан опит да бъде покрит с тухли и парчета натрошен бетон.

— Трупът наскоро ли е бил оставен там?

— Почти сме сигурни. Ще добием по-ясна представа от медицинската експертиза — каза Аби, — но вероятно е умряла само час преди да бъде намерена.

— Претърсили ли са целия район след това? — Представих си с ужас как Наталия лежи зарязана някъде в онази пустош.

— Пински се зае лично със задачата — заяви категорично Дронски. — Задържал е военните още два часа в района на фабриката. Трупът е само един, шефе.

Придърпах го към себе си и му казах:

— Дронски, Лука Руп е брат на една от жертвите на Чикатило.

— Господи…

— Чакай. Не е само това. Семейство Руп са живели в един блок с Чикатило. Той и жена му са обитавали апартамента над тях. Лука Руп е човек, който е живял с убиец. Може би се е възхищавал от него…

— Момент, шефе. — Върху лицето на Дронски се четеше тревога. Погледна към Аби Кънингам, която взимаше зелена престилка в другия край на залата. — По онова време Лука Руп е бил дете.

— Та нали точно тогава най-много попиваме чуждия пример.

Винаги познавам, когато Дронски е притеснен — а в момента беше точно така.

— Чуй ме, шефе, знам накъде биеш. Разбирам и защо. Но си на погрешен път.

— Откъде си сигурен?

— Не съм сигурен, но ако Лука Руп е човекът, когото търсим, ще трябва да му предявим по-аргументирано обвинение от това.

В мен кипеше отчаяние.

— Аз не изграждам обвинение, дяволите да те вземат — просъсках в лицето му. — Опитвам се да стигна до Наталия, преди тя да свърши… — посочих мъртвото тяло на масата — ето така.

Патологоанатомът влезе преди Дронски да успее да каже още нещо. Беше ниска, набита жена с едър бюст, чиито гънки преливаха в гънките на голям, издут корем.

— Доктор Зоя Саматова — представи се тя енергично. Кимна на Лени и той рязко дръпна зеления чаршаф с бързо, танцувално движение и едно напевно „Да-дааа“.

— За бога, Лени. — Погледнах го злобно и след това наведох очи към трупа.

Не, не претендирам да съм от онези мъже, които остават безразлични в присъствието на смъртта, приятели. В Русия смъртта е с превързани очи. Хавлиена лента с името на жертвата, написано върху нея с наклонен наляво почерк, закриваше очите, но нямаше как да скрие и подпухналото синкаво-сиво лице, плътно прибраната назад червеникава коса, отеклите ръце и крака. Прилоша ми. Що за човек може да го е сторил — продължавах да разсъждавам, но успявах да свържа този ужас пред мен единствено с Лука Руп. Той имаше достъп до манекените и в общи линии отговаряше на описанието на мъжа, посещавал лекциите на Джоун Фаулър. Беше самотник, живял без жена още от пубертета, и е имал контакт с отвличания и убийства. Контакт от първа ръка чрез най-прочутия сериен убиец в Русия. Закрих лицето си с длан. Не можех да си позволя заради Наталия да чакам повдигане на аргументирано обвинение.

Аби бе дошла при нас. Приближи се плътно до мен и прошепна:

— Може да изчакаш отвън, ако не се чувстваш съвсем добре.

— Чувствам се като с милион долара в джоба — уверих я аз. Преглътнах жлъчен сок. — Ще остана само за предварителния оглед.

Патоложката се приближи с показалка на червени и бели ивици и гласът й прозвуча с характерната за професията й монотонност:

— Трупът очевидно е на млада жена в началото на тридесетте. Висока метър и шестдесет и пет и… — прекъсна и ме погледна студено — тегло приживе около петдесет и шест килограма. Причината за смъртта ще бъде установена с точност по-късно. Но почти сигурно е… — тя докосна с показалката гърлото — че е удушена с примка.

Морава следа от въжена примка опасваше шията, а над нея лицето беше подпухнало. Мъчех се да се съсредоточа, но в съзнанието ми непрекъснато изплуваше образът на Лука Руп.

Доктор Саматова се измести и застана, опряла върха на показалката под брадичката си.

— Заслужаващо особено внимание обстоятелство е, че тялото е било измито отвън и… отвътре с маркуч. В момента правим тестове, но вероятно трябва да отпишете надеждите за ДНК материал. Ако е имало сперма, тя почти със сигурност е отмита от струята.

— Колко пъти ви се е случвало да имате работа с измит по този начин труп, доктор Саматова? — попита Аби.

— Никога. Но миенето не е било изцяло сполучливо. В устата и ноздрите например се е задържал черен прах, който лесно може да се идентифицира като коксов. В ямката на лявата подмишница има следи от същия прах.

— Използват ли се още въглища или кокс за отопление, Константин? — попита Аби.

Истинско облекчение беше, че ми даде повод да се обърна към нея и да не гледам към масата.

— Вече много рядко. Почти навсякъде се премина на мазут и газ.

— В такъв случай къде можем да открием кокс?

— Където има много стар парен котел. На тридесет-четиридесет години или повече. Или на кораб, разбира се. Все още може да има някой овехтял малък параход, който използва кокс. Но само толкова.

Затворих за момент очи, а монотонните гласове край мен продължиха:

— Има известни данни за употреба на сънотворно, вероятно „Проптекнол“, но това ще можем да потвърдим по-късно. Въпреки приспивателното има следи от връзване по китките и глезените. — Когато отворих очи, доктор Саматова докосваше с показалката си съответните части на тялото. — Както и кореспондиращи натъртвания на колената… — Показалката почукна звучно. — Това навежда на мисълта, че жертвата е била принудена да стои продължително на колене. Сериозни охлузвания във вагината — последва небрежен замах на показалката над корема и дискретно почукване по обраслия с червеникави косми пубис — говорят за жестоко проникване на предмети с твърдостта на дърво, метал или корава пластмаса. Няма следи от семенна течност по вече споменатата причина.

Жестоко проникване на предмети с твърдостта на дърво, метал… Нищо в гласа на патоложката не намекваше колко е страдала Джоун Фаулър, колко пъти звярът се е възползвал от нея. Жестоко проникване… Но всичко това беше оставено на нашето въображение, не на Саматова.

— Ако обърнем трупа… — Тя изчака Лени и един санитар да обърнат тялото по корем. — Ако обърнем трупа, ще видим странични и диагонални белези, които почти със сигурност са следи от камшик, вероятно кожен, дори може би с разклонени езичета и метални връхчета накрая. Бита е с камшика няколко пъти с промеждутъци от време.

Продължих да гледам как отново обръщат тялото по гръб. За мен тя все още беше човешко същество. Но не и за Лени и неговия помощник. Не и за патоложката. За мен тя продължаваше да е жена, приятелка на Наталия, жена, която е била зверски бита, изнасилвана, умъртвена… А Наталия още се намираше в ръцете на същия този човек.

Патоложката даде знак на Лени да включи електрическата резачка, която лежеше на една помощна масичка. Запътих се към вратата. Чух гласа й зад себе си:

— По трупа почти нямаше чужди тела или материи. Все пак се намери нещо, което може да бъде от полза.

Спрях и се обърнах. Дронски и Аби обличаха престилки.

— На двете колена имаше малки количества съсирена кръв, остатък от по-голямото отмито количество. Но не е само това.

Зачакахме напрегнато. Тя вдигна червено-бялата показалка нагоре.

— В съсирената кръв на дясното коляно имаше два залепнали косъма.

— Които не са нейни? — попита Аби, вдигайки поглед от връзките на престилката, които завързваше.

— Нито пък негови — отговори патоложката. Наслаждаваше се на краткото напрежение. — Всъщност изобщо не са човешки.

— Какво? — възкликна Аби.

— Животински. — Доктор Саматова изчака това да улегне в главите ни. — Къси, прави, твърди косми. Сиви. Вероятно кучешки…

— Или от вълк — казах неволно.

Останах с впечатление, че групата около масата ме гледаше неодобрително. Предпочетох да не обяснявам.

— Възможно е — сви рамене Саматова. — Куче или вълк, защо не? — Кимна на Лени да включи захранването на инструмента. — Да се залавяме за работа.

Вече крачех към вратата, когато чух свистенето на машинката. Но изведнъж отвращението от това, което се случваше с другото човешко същество на масата, или поне доскорошното човешко същество, вече не доминираше в съзнанието ми. Една мисъл ме бе погълнала и засенчваше всичко останало, докато изкачвах стълбището почти без да виждам: „Куче или вълк — бе казала Саматова. — Защо не?“