Доналд Джеймс
Гадателката (14)

13.

Отново бях сам в килията си. Килиите в милиционерските арести, дори и временните, имат характерен шумов облик. Стъпките на дежурния старшина по коридора, фалшиво подсвиркване. Дрънкане на канчета за супа. Тракане на ключове по металните врати, скърцане на панти. И негодуващи викове.

Дори по-особените изпълнения в някои килии не се различават особено. Можех да се закълна, че съм чувал стотици пъти гласовете на двамата пияни от тази до моята, които изпълняваха с еднакъв патос началния припев на „Очите ти, сини като метличина в степта“ или ако са в борбено настроение, призоваващия на бунт срещу тиранията „Интернационал“.

Седях на кревата и комунистическият „Интернационал“ кънтеше в ушите ми. Оставаха по-малко от шест месеца до стогодишнината от комунистическата революция през 1917 година. За миг мислите ми се отплеснаха в посока на всичко, което си бяхме говорили с Наталия. Тя вярваше дълбоко в себе си, че 1917 година е най-голямото бедствие, сполетявало някога една нация. И въпреки това все още никой не бе изрекъл нито дума за извинение или съжаление, никой не бе заклеймил от името на тази нация расизма, антисемитизма и кръвожадната отмъстителност, отнели живота на милиони граждани на Съветския съюз. За никого не е лесно да приеме фактите такива, каквито са, а най-малко за нас, руснаците. Този проблем е съществувал в Русия далече преди времето, когато главният министър на царицата Потемкин е започнал да строи представителни села, за да създаде фалшиво впечатление за изобилие у лековерните чужденци и, разбира се, приятно чувство за превъзходство у руснаците. Разбирате ли, ние почти вярваме на собствените си лъжи.

Нямаше как да не се замисля дали това беше валидно и за мен. Бях ли се заблудил за Наталия? Беше ли моята Наталия просто една жена, която съм си нарисувал и изваял със средствата на собствените си въжделения? Беше ли истинската Наталия нещо съвсем различно? Възможно ли беше старата гледачка в Града на порока да се е опитвала да ми каже точно това? И дали аз като истински руснак бях предпочел да не погледна истината в очите?

* * *

В единадесет часа дрънкането на електрическия звънец оповести застъпването на дежурните служители от нощната смяна. Десет минути по-късно старшина Бубин отключи килията ми и внесе чиния с хубав салам и половинлитрова бутилка водка „Град герой“. Разклати бутилката и каза:

— Това е най-доброто, което можах да взема, шефе.

— Не може да е по-добре.

Остави чинията и бутилката на пода и извади две чаши от джоба си.

— Имате ли нещо против да ви направя компания? Тази нощ е сравнително спокойна за стандартите в Града на порока.

— Бубин, за мен е удоволствие. — Поканих го с ръка да седне на кревата. Какъвто си беше едрококалест, като всички дежурещи в управленията старшини, той се сепна, когато пружината изскърца под него.

— И кога ще свършат всичките тези глупости, шефе?

— Когато и да е, за мен все ще е късно, Бубин.

— Тази американка от Москва, дето накара Паско да подскача като кутре — наля две чаши водка и започна да реже от салама, — ще може ли да те освободи?

— Сигурен съм. — Опитвах се да му вдъхна кураж. Хапнахме от салама и обърнахме чашите с водка едновременно.

— Сигурно си чул новината за губернатора, предполагам? — каза той, почиствайки рисковано зъбите си с върха на ножа.

— За Баданов ли? Не. Какво се е случило?

— Снощи е станала катастрофа с хеликоптер. Заради повреден уред за отчитане на горивото. Връщал се е от Петербург. Според информациите не са успели да прелетят над езерото Лагода.

— Паднали са в езерото?

— Загинали са всичките седем души. — Бубин започна отново да реже от салама. — За нашия град това е истинско бедствие. Сега американската търговска мисия няма да ни посети.

Сетих се за Мария Баданова. Исках да я видя, да й кажа колко много съжалявам.

— Слушай, Бубин. Искам тази нощ да изпратя писмо на госпожа Баданова. Ще ми направиш ли услугата да го пуснеш по факса?

Той излезе да вземе лист за писане, а аз останах сам в отворената килия. Отпивах от водката така, че да се плъзга бавно по езика ми. Ако водката е добра, си струва да го правиш. Дори и да е лоша като тази, напиваш се по-бавно.

Вдигнах чашата си. Какво ли щяхме да правим без нея? Не беше ли тя незаглъхващо ехо от дълбоката древност? От времето на княз Владимир, който през десети век е постановил Русия да изповядва християнската вяра, а не исляма със сериозното основание, че руснаците никога няма да се откажат от алкохола. Това означава, че руснаците са копнеели за отпускане на юздите още тогава, преди на сцената да се появи концентрираният алкохол. Разбира се, от западни търговци през 1386 година. Англичаните, или може би шотландците, очевидно са забелязали неограничените възможности на пазара, защото за почти отрицателно време натурализираната дума „Дринки“^[1] се е превърнала в общоприето сред руснаците нарицателно за два пръста водка. Оттогава насам не сме се обръщали назад. Сега средното количество, което изпива седмично един мъж в Русия, е две бутилки.

Сигурно разбирате, приятели, че тези отнесени разсъждения имаха за цел да държат страховете ми далече. Ако не далече, то поне на един пръст разстояние. Бяха изминали седемдесет и два часа от изчезването на Наталия. Седемдесет и два часа, откакто е заминала в снежната виелица по пътя за Каневка и по някаква причина е спряла на кръстовище 33.

 

 

Аби Кънингам дойде отново малко след полунощ. Съблече палтото си, което ми се видя кашмирено, и остана по дънки, син пуловер с триъгълно деколте и бяла риза. Хвърли купчина вестници на кревата.

— Реших, че може би ще искаш да си в течение с другите новини — каза тя.

Забелязах, че голямото заглавие в „Колска правда“ оповестяваше смъртта на губернатора Баданов в катастрофа с хеликоптер. Не си направих труда да надникна в другите вестници. Отдръпнах се от стената.

— Чуйте ме, агент Кънингам, налага се да си поговорим. — Погледът й се вдигна и се спря на лицето ми. — Какви са изгледите да изляза скоро оттук?

— Много големи. Вашият адвокат Грандов подготвя голям удар. Парирал е абсолютно всички опити на Паско и хората му да повдигнат допълнителни обвинения.

— Но докато стоя тук и бездействам, аз губя позиции.

— Не губите позиции, инспекторе. Дронски прави всичко, което бихте сторили и вие. Този човек е истински булдог. — Замисли се. — Булдог и невероятно добър приятел.

— Слушайте, трябва да изляза и да се заема с това. Искам да съм навън, да ходя по улиците и да търся този човек, за бога.

— В момента можете да свършите повече работа тук, отколкото ако обикаляте улиците — възрази тя. Хвърли молив и милиционерски бележник на кревата. — Бих искала да напишете подробен разказ за живота на Наталия през последните три седмици. С всички дреболии, които обикновено не си струва да се споменават.

— Вече направих това.

— Седнете, Константин — каза тя с остър тон. — Замислете се така, както никога досега. Две отвличания, връзката между които до момента е единствено идентичността на извършителя.

— И какво търсим?

— Допирателните. Има ги някъде. Сигурно са цяла плетеница. След всяко разкриване на някой случай си казвам абсолютно винаги: „Можехме да се сетим по-рано. Трябваше да се сетим по-рано.“ Вие сте вероятно единственият човек, който може да го направи.

— Да открия каква е връзката между Наталия и Джоун Фаулър? Но вие не знаете дали има връзка между тях.

— Сигурна съм.

— Отвлякъл ги е в една и съща нощ. Това е връзката.

— Не. Има поне още една крачка отвъд това. Повярвайте. Ходели са при една и съща фризьорка. Или пък на една и съща бензиностанция. Може би при една и съща масажистка в сауната. Или пък и двете са играели бадминтон, рисували са маслени платна, свирели са на цигулка. Всяка дреболийка може да ни покаже пътя към човека, който ги е отвлякъл. — Извади от джоба на сакото си няколко листа хартия и ги сложи пред мен.

— Какво е това?

— Списъци — отвърна тя. — Направени от консула, началника на Джоун, от колегите й, от приятелите. В тези списъци е животът на Джоун Фаулър.

— Какво искате да направя с тях?

— Прочетете ги. Може нещо да ви направи впечатление. Ако това не стане, започнете да правите подобен списък за Наталия. Все някъде нещо ще съвпадне.

Струва ми се, че й повярвах. Исках да й вярвам. Исках да вярвам, че мога да помогна с нещо. Проследих я с поглед, докато сядаше и вадеше пакет с евтини цигари. Размаха го пред мен.

— Не сега. — Никъде нямаше да ходя, но тревата само щеше да ме направи инертен. Ако исках да открия връзката, което тя твърдеше, че съм в състояние да направя, умът ми трябваше да е по-бистър, отколкото би бил, след като изпуша тревата.

— Е, хайде, пишете. Аз ще поседя при вас.

Та възседна стола с лице към облегалката, извади цигара от джоба си и я запремята между пръстите си като фокусник с карти.

— Справяте се по-добре от Дронски.

— Всяко израснало в Южен Бостън дете е имало нужда от някакъв номер в живота — отвърна тя и закрепи цигарата в покой върху лакирания нокът на показалеца си. — По-късно се научаваш да извърташ задника си така, че да получиш онова, което искаш. — Подхвърли цигарата към мен и аз я хванах. — За после, когато вече не можете да пишете.

Седнах на кревата и качих краката си горе. Като страхуващо се от тъмното дете позволих на най-ужасяващите мисли да се промъкнат в тунелите на съзнанието ми. Започнах да пиша. Изброих всяка подробност от живота на Наталия през последните седмици. До една. Драсках като вманиачен, пишех едно, връщах се към друго. След десет или петнадесет минути тя стана тихо и излезе, без да каже нищо. Продължих да се трудя. Потях се, пишех и се съсредоточавах като никога през живота си. Толкова бях вглъбен, че изгубих всякакво чувство за време.

Нощта беше кошмарна. Но терзанията от сънищата са нищо пред действителността наяве. Събуждах се четири или пет пъти плувнал в пот и изпълнен с благодарност, че кошмарът е свършил, че всичко е било само сън, че Наталия не е изчезнала. Пресягах се да я докосна до мен, на арестантския креват, стрясках се и какво правех? Стенех, виках… Знам само, че всичко това бе достатъчно да накара един глас от съседната килия да ми крещи: „Млъквай бе, майка ти стара! Човек има правото поне да поспи!“

А аз се обръщах на другата страна, лежах и си мислех за Наталия в дните преди събота вечер и отново се унасях в сън.

На сутринта се събудих от пеене в съседната килия, свободна интерпретация на една американска песен: „Сърцето ми остана в Сан Франциско“. „От почит към покойния Франк Синатра“, поясни новият обитател оттатък.

Надигнах се в кревата и след малко станах без никакво намерение да протестирам гръмогласно срещу фалшивото пеене. Облегнах чело на студената желязна врата и даже се замислих за шокиращо лошия превод на няколко от последвалите песни на Франк Синатра. Имах особеното чувство, че неспокойната нощ бе потулила способността ми да страдам поне временно. Тя ми липсваше, страхувах се за нея и от самото начало бях в това състояние, което достигаше върховете си и после позатихваше до поносимо равнище.

Отново седнах на койката. Имах нужда от душ. Треперех от мразовитата температура в килията. Чух стъпки в коридора, подсвиркване, тракане на ключове, дрънченето на канчетата със супа за закуска. Ден като всеки.

Вестниците, които бе донесла Аби Кънингам, стояха на пода. Взех „Правда“ и се зачетох в статията за смъртта на губернатора. Бил излетял от Петербург с голям, пригоден за всякакви климатични условия хеликоптер, който паднал в езерото Лагода, разбивайки се върху леда на около петдесет километра от брега. Спасителните екипи намерили катастрофиралата машина на петнадесет метра дълбочина, увиснала на витлото си, което се било закачило на леда. Всички, които не са загинали при удара, се удавили в ледената вода.

Прелиствайки страниците, отново се сетих за госпожа Баданова. Имаше я на снимки заедно със съпруга й при избирането му за губернатор заради неговата платформа за борба с корупцията.

Прегледах още няколко вестника. В тях пишеше в общи линии същото. Тук-там имаше намеци, че горивомерът на хеликоптера е бил умишлено повреден — но в пресата винаги излизат твърдения от подобно естество. Вече нищо не се представяше като обикновена злополука, дължаща се на разсеяност и некомпетентност. А, ей богу, водката има голяма заслуга за наличието им в Русия. Но нямаше как да не се сетя за намека на Рой. Вестниците може и да бяха прави.

И все пак Антон Баданов беше стара новина. След около месец време щяхме да си изберем нов губернатор. Съжалявах. Мъчно ми беше за госпожа Баданова. Но повече ме вълнуваха личните ми неприятности.

Изкарах в тревоги поредната безкрайна сутрин в ареста. Отказах се от супата и приех само ябълката, която ми подаде тъмничарят. След това направих няколко упражнения, научени във флота, които само ми напомниха, че има някои мускули, за които бях забравил. Бях се проснал отново на кревата, препрочитах вестниците от първата до последната страница и почти тъкмо задрямвах над историята за шумния развод на неуспелия архитект Борис някой си и съпругата му Ирина — преуспяваща собственичка на зала за спортни упражнения и здравни процедури, когато чух гласа на Паско в коридора. Не звучеше като доволен от живота.

Станах, протегнах се и тъкмо разтривах очите си, когато той влезе, внасяйки в килията своята специфична миризма още преди да се обърне и да затвори вратата. Погледна ме свирепо и изрита вестниците на пода.

— Старшина — изкрещя той към дежурния. — Следствените нямат право да получават вестници в ареста, освен ако водещият следствието офицер…

— Донесе ги агент Кънингам.

Паско замлъкна насред крясъка си.

— Тя настоя да ги прочета, защото това било част от нейното разследване — обясних аз.

Паско провеси рамена. Отмести кепето си назад. Трудно бе да се отгатне какви бяха чувствата му. Извади тютюн и започна да свива цигара.

— Е, как може да искат човек да води нормално следствие в днешни времена? — избухна той и после се нацупи мрачно.

Дали не търсеше съчувствие?

— Не е като едно време, когато беше млад — казах аз.

— Съвършено вярно. — Подаде ми пакетчето с тютюн. — Слушай, Вадим. Всички се стремим да работим по най-добрия начин, не е ли така?

— Какво?

— Понякога нещата не стоят точно така, както си ги мислим. Свий си цигара. В следствието на милицията това е факт, с който се сблъскваме всеки ден. На всеки се е случвало. А един грях, признат по приятелски…

— Какво се е случило? — попитах аз.

— Как можеш да си позволиш адвокат като Грандов?

— Имам приятели.

Направи кисела физиономия.

— Сдушил се е с оная черна кучка. Разпитвали са моя свидетел.

— Пияницата, на когото плати да каже, че е видял жена ми да се качва в апартамента ни рано сутринта в събота? И какво, отметнал ли се е?

Той изправи дългия си врат.

— След не повече от час моят свидетел оттегли показанията си.

— Удивен съм. — Тикнах плика с тютюна в джоба му. — Ти си пъхнал и презервативите в чекмеджето на бюрото.

— Не.

— Лъжеш.

— Не — отрече категорично той. — Не съм си измислял нищо и за Лидия Вавилова.

Стомахът ми се преобърна.

— Вавилова ли?

— Тя е чистачка в „Лермонтов“. Казва, че жена ти се е държала много особено в деня, преди да изчезне.

— Какво означава това?

— Заключила се е в кабинета си.

— Наталия е направила това?

— Така казва чистачката. Трябва да поговориш с нея.

— Ще го направя, ако изляза оттук.

Паско трудно разтегна голямата си муцуна в усмивка.

— Слушай, обвинението ми срещу Теб вече е надупчено като швейцарско сирене. Разговарях с началника на служба „Издирване“. Тази сутрин обсъдихме всички подробности. И двамата бяхме на едно и също мнение. Гледаме на ареста ти като на неволна грешка.

— Неволна ли?

— Точно така.

— И искаш да кажеш, че съм свободен да си отида?

— По всяко време, капитане. — Подаде ми ръката си. — Надявам се, че не се разделяме с лоши чувства.

— С много — отвърнах, докато го заобикалях и излизах в коридора.