Доналд Джеймс
Гадателката (32)

31.

Продължавах да лежа в каютата. Яхтата, изглежда, се беше заклещила някак си между ледените блокове. Вече не се чуваше скърцане, нямаше го измъченото прашене на разцепващо се дърво. Като че ли първото ми реално възприятие беше, че не съм сред пълен мрак. Бях си наложил правилото да загасям бутановата лампа и да чета под светлината на херметически затворен фенер с батерии и гумен корпус. Останал включен, когато съм заспал, по чудо се беше заглавил в една от ромбоидните дупки на мрежата.

Когато първоначалният ужас се поуталожи, следва фазата на нервното кикотене. Легнах на койката по гръб и изгасих фенера. Дишането ми постепенно се нормализираше. Намирах се, по моя преценка, в нещо като водолазен звънец. Колко кубически метра въздух вдишва и издишва един човек на ден? С колко кубически метра разполагах? Шест или осем? А какво имаше над мен? Може би двадесет метра вода до повърхността на езерото? Започнах да се хиля неудържимо, когато си помислих, че някога бях офицер на подводница. Че бях тренирал с най-модерния апарат за евакуация в руския флот — наследство от Съветския съюз, разбира се, но както и всичко във военната техника (за съжаление само в нея), то беше напълно равностойно на използваното от Запада.

Така се хилех, че койката под мен се разтресе. Евакуационният апарат, с който тренирах навремето, беше толкова усъвършенстван, че сега не знаех как да се измъкна със свободно плуване от една разбита черупка, потънала на двадесет метра дълбочина в някакво си езеро без вълни. Не бих могъл да просъществувам под водата повече от пет секунди без армейски дихателен апарат 759. А истината е, че дори не можех да плувам. Едва ли има по-трудна дилема от тази.

Включих фенера и започнах да правя инвентаризация на нещата, с които разполагах. Едно одеяло се беше закачило по случайност на нещо стърчащо от стената и сега висеше над главата ми сухо, ако не се смятат последните няколко сантиметра, натопени във водата. Прибрах го.

Във всяка от плаващите наоколо бутилки имаше по един-два сантиметра водка. Това обаче нямаше да е достатъчно. Спуснах се във водата и установих, че дълбочината е малко повече от ръста ми. Употребявайки цялата си воля да не затварям очи, се потопих изцяло. Когато се изправих, държах в ръцете си една консерва с борш, швейцарско армейско ножче, прикрепено на някакъв колан, и двулитрова бутилка „Град герой“.

Бях прекалено слабохарактерен или пиян, за да водя сметка на часовете. Но не се съмнявам, че изминаха дни, може би два или три. Още веднъж или два пъти се потапях под водата за бутилка водка или консерва със супа. Необяснимо защо, запасът от въздух като че ли не свършваше.

В отделни моменти, когато съзнанието ми беше малко по-бистро, изпитвах благодарност, че съм лишен от необходимостта аз да взема решение. Всеки път, когато заспивах, си мислех, че ще е завинаги. И всяко събуждане беше изненада.

Постоянно си мислех за Наталия. Сънувах невероятни сънища за моя син Миша, когото изгубих в идиотската бъркотия на гражданската война много преди да се запозная с Наталия. Много нощи или дни аз го намирах отново. Беше петнадесетгодишен почетен студент в Московския университет, офицер курсант на подводница, баскетболист в американски отбор, английски шпионин с бомбе и чадър.

Когато долових бученето за първи път, си помислих, че неприятният хроничен шум в ушите ми отново се е завърнал. Само че това бучене беше по-басово. Нещо като стършел, а не оса. Кръжащ стършел.

Тъкмо се бях събудил. Лежах в тъмното и се ослушвах. За руската душа е характерно едно почти неуловимо примирение със съдбата — обаче когато появилото се ни в клин, ни в ръкав жужене на стършел изведнъж се превърне в бръмчене на хеликоптер, и ние не реагираме по-различно от другите. Започнах да тропам по обърнатото нагоре дъно на лодката с пълна бутилка водка и да моля с жални крясъци за спасение.

В продължение на часове, както ми се стори, моите надежди ту прииждаха в стремглава атака, ту минаваха в тотално отстъпление. Хеликоптерът се приближи, дори може би направи един кръг над мен и после звукът от мотора му постепенно се отдалечи и напълно заглъхна. Лодката се разлюля, вероятно на дъното на езерото. Дали щеше да се задържи на мястото си? Или щеше да се обърне с палубата нагоре и водата да ме погълне с мощен плисък? Това беше може би най-тежкият за мен момент в езерото.

Все пак разтуптяното ми сърце бавно се успокои. Възможно беше пилотите на хеликоптера да не са ме видели дълбоко „в мазето“, както са се изразявали някога английските моряци. Но нямаше начин да не са забелязали плуващите на повърхността отломки от палубата и са отишли да търсят помощ, сигурен бях. Легнах под отслабващата светлина на фенера и се почерпих с една-две глътки алкохол. Странно, самото появяване на вероятността за спасение незабавно промени насоката на разсъжденията ми. Започнах да мисля за Наталия, за Джоун Фаулър, за това, което са правили в онази съботна нощ.

Плаващите във водата бутилки от водка се допираха и разделяха хипнотично, подбутвани от слабите завихряния. Загледах се в четири-пет точно под голата пружина на койката, осветени от мъждукащия фенер. Събираха се и се раздалечаваха като в изискан танц. Сякаш изведнъж получих дарбата на ясновидец, силата да разгадая тайнствения символ на този танц. Тихото подрънкване на бутилките ми подейства като мантра, приспиваше ме с ритъма си, омайваше ме. Загасих фенера и продължих да лежа в тъмното. Може би само за секунда ми мина през ума, че промяната в разсъжденията ми може да се дължи на намаляващия кислород в каютата. Но каквато и да беше причината, знаех, че отнякъде съм получил прозрение.

Боря Борчук, украинецът касапин, започна да изпълва съзнанието ми като бавно надуваща се фигура на гумения човек от реклама на „Мишлен“, а под мен бутилките подрънкваха с подигравателна насмешка. В това нещо се криеше някакво значение, само трябваше да се напрегна и да го намеря.

Раздвижена от леко поклащане на корпуса, водата довлече още половин дузина бутилки под койката, дрънкащи весело във възхвала на глупостта. Защото именно тогава осъзнах глупостта си. Дебелият, тромав Боря Борчук не беше търсеният от нас човек. Седмото ми чувство отхвърляше тази версия още от момента, в който намерих Наталия мъртва, но сега вече бях убеден.

Някъде в пространството имаше друг мъж, подтикнат към ужасните си деяния от мотиви много по-различни от примитивния необуздан нагон на Боря. По-хитър, не толкова елементарен за разгадаване мъж — типичен Скорпион.

Това беше единственият възможен вариант. В нощта на отвличането им Наталия и Джоун бяха превозвали нелегално деца до норвежката граница. Твърде невероятно беше тайната дейност на Наталия през онази нощ да не е свързана със смъртта й. В такъв случай какво бе станало с децата? Защо не ги намерихме измръзнали при кръстовище 33? Някой съучастник ги е откарал някъде. С камката на Наталия. А украинецът касапин категорично не беше човек, способен да осъществи всичко това за двадесет и четири часа. Ерго… похитителят не беше Боря Борчук.

Ново олюляване на лодката стана причина бърза вълна да мине под мен. Бутилките се разпръснаха и после стремглаво се събраха със залпов, ясен звън. Разбиха се и парчетата стъкло бавно започнаха да потъват към тъмното дъно. Внезапно ме обзе влудяващо и неустоимо желание да изляза, да се върна в града.

Какво ли бе видял пилотът на хеликоптера? Навярно отломки. Но дали бе успял да различи силуета на ятата на десет или двадесет метра дълбочина? Или пък просто бе прелетял над езерото, както е правил десетки или стотици пъти преди това?

Чаках. Измина час, после втори, без да се чуе бучене над мен. Не бях заспал, но се бях пренесъл в свят от мъгляви полусънища: виждах как двама водолази от военноморската база в Североморск ме изтеглят, как ме завиват в топли червени одеяла и ме изпращат с хеликоптер в болницата, а там сестрите си шушукат с възхищение и удивление, че съм оцелял.

Полусънищата се разсеяха с възобновяването на надеждите ми, когато чух наново бученето над мен. Изчаках заслушан и този път ми се стори, че няма да ме подмине. Беше толкова ниско, че чувах дори плющенето на витлото му. После яхтата започна да се люлее, което накара водата да се плиска от едната до другата страна на каютата. Секунди по-късно се чу острото стържене на бургия, забиваща се в дървената обшивка някъде над главата ми. Включих фенера и го насочих към приблизителното място на дупченето. Баща ми беше облицовал стената на каютата (преди обръщането имам предвид) с ламперия от тънки борови дъски. Бормашината изсвистя пронизително. В светлинния сноп на фенера се разхвърчаха трици. Протегнах длан да хвана част от тях. Това беше първият ми осезаем контакт с външния свят.

Бормашината замлъкна. Чу се удар на чук по метал, вероятно върху главата на секач. Сглобката между две от дъските се разтвори. Вътре не нахлу вода. Вместо това острието на секача разшири дупката и сноп дневна светлина ме заслепи. Толкова се стреснах, че изкрещях. Но трябва да си призная, че причината беше и удивлението ми. Ръката, която стискаше длетото, беше украсена с пръстени и с добър маникюр. Пръстите бяха дълги, тънки и безспорно с цвят на шоколад.