Доналд Джеймс
Гадателката (27)

26.

Взех моята кола и подкарах обратно към Манастира. Имах нужда да поговоря с Дронски. Съзнавах какво съм направил и че не биваше да го правя. Но и Лука Руп бе изиграл своята роля, за да се стигне дотам. Когато разговаряхме първия път, той не сподели, че познава Наталия. Беше се свил в плътния пашкул и се надяваше бурята да отмине. Застанах под сводестата козирка над входа на Манастира, натиснах звънеца и поех силно въздух през зъбите си.

Но ми беше ясно, че дори Дронски не би подкрепил последните ми действия. Чувствах се абсолютен самотник, докато минавах покрай дежурния от охраната и прекосявах пустото фоайе. Звукът от стъпките ми ме следваше по площадките, докато изкачвах стълбището към втория етаж. В същата сграда, през същия коридор и надолу по същите железни стъпала, по които толкова много невинни жертви на съветската политическа милиция и на националистическата Чека отпреди няколко години са били влачени към мазетата и пребивани до загуба на съзнание. С не повече основание, честно казано, от това, което направи Лука Руп моя жертва.

Коридорите на нашето крило в Манастира бяха празни. Служителите от дневната смяна отдавна се бяха разотишли по домовете си. Зад затворената врата на Данилова долових гласове, но забелязах признаци на живот едва когато завих зад ъгъла с върнатата на мястото си след настаняването на американците статуя на Светата дева. Отпих още една солидна глътка от уискито, забелязах, че не е останало повече и пуснах бутилката в едно кошче за боклук, окачено на стената.

Осветлението тук беше оскъдно — самотна синя лампа на тавана и тъмни сенки. В първия момент не забелязах нищо повече от някакво размърдване, а след това дребните очички на В. И. Ленин, сгушен ниско долу до перваза на стената, запримигваха срещу мен. Може би и той дебнеше невинните си жертви, щъкащи под ламперията, може би и той почувства, че има някаква нелицеприятна обща черта между нас. Във всеки случай той се спря и седна, а очите му престанаха да мигат и не се отместваха от моите. После с познатото движение, което първоначално възприемаш като посягане към невидимо кълбо прежда, вдигна лапата си за поздрав.

Никога през живота не ми бе минавало през ума, приятели, да откликна на благоразположението на някоя котка. Но този път проявих истинска слабост. Огледах коридора. Вратите на всички кабинети бяха затворени; дори бученето на гласове в общия кабинет се чуваше съвсем слабо. Погледнах котарака. Вдигнах ръка не по-високо от височината на кръста си и разтворих длан.

С нещо, което можеше да се възприеме както като триумфираща усмивка, така и като самодоволство, В. И. Ленин продължи по пътя си.

Дронски и Аби бяха в нейния кабинет, пиеха кафе. Облечен в сиво-кафявия си костюм и сини боти, той стоеше прав, облегнал гръб на стената. Тя седеше на фотьойл до бюрото, преметнала заоблените си колена едно върху друго, и полюшваше на пръстите на крака си черна кожена обувка с висок ток. Мислех, че ще ми е непосилно трудно. Странно обаче, всичките извинения, които не успях да изкажа пред Лука, сега, докато си признавах пред двамата какво съм направил, не ме затрудниха.

— Божичко, как е той? — попита Аби, след като разказах с подробности за пързалянето с белия микробус под каменния поглед на Альоша.

Въздъхнах дълбоко:

— Натъртен е. Няма нищо счупено според мен. Най-много да има пукнато ребро. Извадих късмет. — Поколебах се. Исках да си кажа всичко, за да ми олекне. — Можеше да го убия. Като нищо можех да му счупя врата, докато го лашках във фургона на микробуса.

Седнах и се вторачих в голата стена зад главата на Аби. Дронски ми наля кафе и сложи чашката на ниската масичка до мен. Никой от двамата не ме попита колко уиски съм изпил тази вечер; всъщност и двамата не казаха почти нищо.

Чувствах как в мен се надига гняв. Сигурно ме разбираха. Поне Дронски. И въпреки това никой не каза нищо. Това продължи може би само секунди. Като се замисля, сигурен съм, че не е било повече. Но ми се стори, че мълчанието се проточи цяла вечност. Погледнах Дронски и после Аби Кънингам.

— Не ми казвайте… Знам какво трябваше да направя. Да го арестувам, да го разпитам… Само че нямам време за това. Наталия няма време — казах ожесточено.

Те не отвърнаха нищо.

— Чуйте, за бога. Мислех, че съм заловил човека, който я държи в плен. Как можех да предположа, че тримата са работели заедно? А той е луд, няма съмнение. Може би нещо като владеещ се, съзнаващ постъпките си луд. Но все пак… особняк… ексцентрик. Обсебен е от славянските митове, боядисва си лицето и… — Взирах се напрегнато в безизразните им лица. Не враждебни, не дори и равнодушни, просто безизразни. — За мен всяка минута има значение — продължих, а гласът ми ставаше толкова по-рязък, колкото намаляваше убедителността на доводите ми. Обърнах се към Дронски. — Ти поне трябва да ме разбереш, да те вземат дяволите.

— Само че той не се оказа търсеният от теб човек. — Аби извади цигара от чантата си и я запали.

— Разказът му в крайна сметка обясни всичко. До такива детайли като кръвта и вълчите косми по колената на Джоун. Пострадала е при произшествието, за което е била извикана Наталия. Била е при децата отзад в микробуса.

Аби се приведе настрани и остави чашата от кафето върху бюрото.

— Лука знаел ли е откъде са взети тези деца, които Джоун и Наталия са превозвали?

— Не. Така са предпочели Джоун и Наталия. Лука предполага, че са постъпили така заради неговата безопасност. Знае само, че независимо какви са тези деца, за тях е плащано добре в щатски долари на онези хора, дезертьори, анархисти или които и да са.

Аби кимна сякаш на себе си:

— Това поне звучи смислено по американски.

Смислено по американски? Това по-различно ли е от смислено по руски?

— Не разбирам.

— Преди малко си поговорих съвсем откровено с консула Майлс Бриджър — отвърна тя. — Каза, че е прегледал документацията на Джоун. За последните два месеца са били „отклонени“ петдесет хиляди долара в брой от три социални фонда, управлявани от Джоун.

— Парите за разплащането.

— Така изглежда — каза Аби. Обърна се към Дронски: — И така, с какви версии разполагаме сега?

Той стисна силно устни.

— Най-напред трябва да вземем предвид вероятността за съвсем различна последователност на действието. — Той отиде до черната дъска на стената и започва да изтрива и записва наново известните събития под заглавието „Показания на Лука Руп“. — Сега вече изглежда, че нашият похитител се е връщал към Мурманск между два и три часа през нощта. Пътната обстановка е много тежка. Основателно е да се предположи, че за да пътува в това време, шофьорът е бил професионалист… — Взе парче червен тебешир. Срещу часа и мястото „03,00 — кръстовище 33“ постави голяма червена въпросителна. — Може би шофьор на камион…

— И край пътя — намесих се аз — вижда две жени, които махат за довиждане на отдалечаващи се стопове.

Погледнах последователно и двамата. Аби закима бавно:

— Време е да поспиш, Константин.

— Не бих могъл да заспя.

— Изгълтай няколко хапчета приспивателно. Необходим ти е сън.

Докато клатех глава в несъгласие, забелязах как тя стрелна Дронски с поглед. Той остави пакета цигари, който се канеше да отвори, и измърмори нещо в смисъл, че трябва да отиде до кабинета си.

Аби Кънингам изчака, докато той излезе.

— Според теб — каза бавно тя — действията ти са били напълно оправдани.

— Само в случай че бях прав.

— Но се оказа, че не си бил прав.

— Да.

Тя стана бавно, но в широко отворените й очи искреше гняв.

— Пустите му руснаци — каза тихо. — Това ви е в кръвта и не можете да се отървете от него.

— Никога ли не се е случвало такова нещо с американски полицай?

— Не и на работещ с мен.

— Може и да работя с теб, обаче недей да забравяш, че в същото време издирвам жена си.

— И ако искаш да продължаваш да работиш с мен, помни, че ние работим в екип. Ясно ли е това?

— Дронски на какво мнение е?

— Искаш ли да го попиташ?

Стоях на мястото си и мълчах.

— Не — отговорих в крайна сметка. Тръгнах да излизам, за да търся Дронски.

— Чакай. — Гласът й ме накара да се закова на място. — Това, което действията ти тази нощ са обрекли, има още един аспект.

Облегнах се изморено на касата на вратата. Очите й, много посвити и мрачни, отколкото ги бях виждал до този момент, не се отместваха от мен.

— Децата — каза тя.

Изчаках я да продължи.

— Ако Лука е прав и Джоун и Наталия са отвлечени на пътя при кръстовище тридесет и три, а това подсказва и шалът на Наталия, какво е станало с децата?

— Нямам представа.

— Може ли да са били зарязани някъде, може ли този, който ги е загубил, да си ги е намерил? Те са имали доста висока цена, това ни е известно. Джоун Фаулър е злоупотребявала със средства на консулството, за да ги купи. Защо?

— Нямам представа.

— Не. Нито пък аз. — Продължаваше да говори с нормален разговорен тон. Тази жена излизаше ли някога от равновесие? — Но поставям под съмнение предположенията ти. Убеден ли си, че имаме работа с луд?

— Ти не си ли?

— Остави ме да завърша, за бога. Да, възможно е да имаме работа с луд. Куклите очевидно насочват в тази посока. Но децата също имат своето място в тази история. Трябва да открием какво е тяхното място. Преди да приемем версията на Лука, че двете жени само са стояли там, когато е пристигнал маниакът.

— Нима искаш да кажеш, че не приемаш версията на Лука?

— Не казвам това. Звучи правдоподобно. Във всеки случай ще го призовем, за да я повтори. Това, което искам да кажа, е, че колкото и да няма пробойни в разказа му, ние нямаме нужда той да ни внушава какво се е случило.

Вратата зад мен се отвори и Дронски влезе в кабинета. Погледна ме въпросително:

— Готов ли си, шефе? — Държеше ключове за кола в ръката си.

— Не — отвърнах. — Трябва да довърша някои неща тук.

Той пристъпи смутено и прокара длан по ниско подстриганото си теме.

— Имаш ли нещо против да разменя няколко думи с Аби? Извинявай, шефе.

— Насаме ли имаш предвид? — Разбира се, че точно това имаше предвид.

— Би ли почакал отвън за минутка? — каза Аби.

Излязох от кабинета и затворих вратата. Бях си го изпросил според мен. Изчаках го облегнат на стената, все едно че висях пред кабинета на директора в 36-о основно училище, докато обсъждат провинението ми зад затворени врати.

Само след минута или две вратата се отвори.

— Хайде, шефе — каза Дронски, — ще те закарам.

Последва размяна на погледи между Аби и мъжа, когото смятах за най-добрия си приятел.

— Тази нощ беше адски изтощителна за теб — добави той.

Може би трябваше да се досетя по-рано. Може би за някой, който не напираше като мен да оправдае постъпките си, щеше да е очевидно. Те криеха нещо от мен. Понечих да заговоря, но не успях.

— Хайде, шефе — каза Дронски. — Нека те закарам у вас.

Погледнах към Аби. Тъмнокожото й лице кимна едва забележимо в знак на съгласие.

— Мога и сам да карам — отвърнах. Обърнах се с гръб към тях. Дронски се отдръпна.

Ясно ми беше за какво става дума и то предизвика изпепеляваща болка в мен. Разследвахме отвличането и евентуалното убийство на моята съпруга. Но след всичко, което се бе случило тази нощ, след това, което бяха научили през същата нощ, Иля Дронски и Аби Кънингам бяха стигнали в двеминутния си разговор в кабинета до простото и смазващо решение: на мен не можеше да се разчита.