Петър Бобев
Тигрицата на океана (29)

29.

Хекуба отново кръстосваше океана, но вече не сама, а редом с някогашния си водач, Самеца с гранатата. И двамата, неприсъединили се към друго стадо: той — защото чуждите мъжкари го прогонваха лесно при всеки негов опит да се намъкне в харемите им, тя — защото не желаеше да следва посоките, които други определяха. Докато си имаше свой собствен път, своя собствена посока, своя собствена цел. А самецът, изгубил напълно мъжкото си самочувствие, я следваше покорно, послушен на нейните желания, самият той останал на света без цел.

След множеството рани, които й бе нанесъл оня омразен човек, който й отне приятелката, който й отне всичко, тя не бе загинала. Оцеляла бе. И то само благодарение помощта на някогашния й другар, който я бе следвал няколко дни поред, безсилен да я настигне, и бе чул сигналите й, когато тя потъваше.

Не толкова като самец беше длъжен да се отзове на всеки подобен призив, повече защото бе разпознал гласа й, нежния глас на една от своите предишни любимки. Бе се втурнал презглава нататък, тъй като ведно с това бе усетил и стесняващите се спирали на акулите; бе ги разгонил пътем с настървение, влязъл изведнъж в длъжността си на водач (макар и водач на двучленно семейство) и бе настигнал ранената самка в дълбините. Подложил под нея якия си гръб, без да обръща внимание на болката от куките на невзривения снаряд, я бе издигнал на повърхността. Това е обичайният начин за спасяване у всички китообразни. При изваждане на дихалото над водата по нервен път се предизвиква рефлексът на вдишване. Неколкократно повторен, той постига въздействието на усилено изкуствено дишане.

Така бе успял да съживи и Хекуба. После дни наред, редом с нея, я бе защищавал от настървените акули, бе я издигал отново за въздух при все по-редките й припадъци. Хекуба оздравяваше неусетно. Раните й вече се бяха покрили с корица. При липсата на кървавия мирис бяха изчезнали и хищните риби.

Самеца с гранатата се намираше неотлъчно край нея, подкрепяше я, когато силите не й достигнеха, носеше й храна: акули, тюлени, риби тонове, калмари. Грижите, които един водач разпределя между двадесетина самки в харема си, той бе съсредоточил само върху една.

След тежката загуба на кръв косатката трябваше да се възстанови бързо. А за това беше нужна храна. Къде другаде можеха да я намерят в по-голямо изобилие освен край поселението на морските лъвове?

Ей затова двамата бързаха нататък. Известно им бе, женските тюлени с децата вече бяха напуснали брега, поели по своите женски пътища из океана. Предстоеше отплуването на самците, които по своето разписание щяха да кръстосват водните простори месеци наред, та да наберат сили за новите двубои, когато на следната година трябваше да издържат месеци наред, без да ядат, на Мечтания бряг, само с натрупаните запаси при тези ергенски плавания.

Дори не се отбиха да погледнат китовата акула, с която се разминаха на разстояние десетина свои дължини. Не искаха да губят време и сили в схватка, от която не бяха сигурни дали ще извлекат някаква полза.

А огромната акула, попривикнала към забитата в устната й котва, сякаш сраснала с тая ръждива обеца, както търпеше и прилепалата по корема си, продължи да дреме до самата повърхност, унесена в своите акулски сънища, или чисто и просто смилаща на спокойствие, без никаква мисъл, като истински дебелак, нагълтаните тонове планктон.

Когато двете косатки наближиха острова, във водата навлизаха последните тюлени, като от време на време обръщаха глави назад да погледнат за сбогом Мечтания бряг, това кътче от земното кълбо, където за пръв път бяха видели светлината и където или бяха изпитали своето щастие, или пък се надяваха някога да го изпитат. Мечтания бряг, който хората биха нарекли „родина“.

Последни, след дълги колебания, със страхливи опити и нерешителни отстъпления назад, върху Скалата на излишните, навлязоха сред вълните болните и недъгавите. С тях — и Стария. Може би предчувстваха, че вече няма да се върнат тук, че това ще бъде последната им раздяла с родния бряг, но нямаха сили да устоят срещу властния призив на своята същност. Не можеха, не смееха да останат сами, макар и тук. Предимно водни жители, които идват на сушата единствено за продължение на рода, те предпочитаха да завършат и живота си сред водната стихия, с другарите, подир другарите, ако щете, ала не сами. За общественото животно самотата е равносилна на гибел.

Косатките вече уговаряха с тихо цвърчене начина за нападение, ненадминатата си ловна тактика, когато чуха отлитащия от острова вертолет.

Недоверчив към всичко, което има някаква връзка с човека, Самеца с гранатата изпищя сигнала за опасност и опита да отведе другарката си по-далеч от задалото се летящо страшилище.

Но спря озадачен. И разтревожен. Защо не го следваше Хекуба, както предписва в такива случаи косатският закон? Какво се суетеше? Нещо повече — защо бе хукнала подир сянката на отминалия самолет?

Отде можеше да допусне клетият, че тя се бе поддала, без да се замисля, без да си дава ясна сметка, на по-властния призив — призива на измъченото си сърце? Че тя не гонеше някаква сянка, някакъв метален звяр, че тя сега не мислеше за своята безопасност; че в нейната душа този рев бе събудил един неугаснал спомен, един жесток спомен за деня, когато, обезсилена от куршумите, бе допуснала да й отнемат любимата другарка?

Нея търсеше тя сега, търсеше Ева, сляла в животинското си съзнание в едно и нея, и хеликоптера.

Тя размахваше лудо плавник в напразен опит да догони плъзгащата се върху вълните сянка с надежда, че ревящата гигантска птица най-сетне ще спре, ще увисне като невиждан албатрос във въздуха и от нея, от огромната й уста, където я бе отнесъл оня омразен куц човек, ще се появи Ева и ще слезе при нея. За да я възседне, да плуват, да играят, да бъдат заедно?

Но хеликоптерът не спираше, отдалечаваше се все повече и повече. Смаляваше се към хоризонта, превръщайки се в малка точица. Заглъхваше бързо и ревът му.

Хекуба намали ход. Не можеше да го догони, не можеше да се мери с него, както не се мереше и с птиците.

Едва сега тя чу, едва сега проумя повика на изостаналия далеч назад самец. Едва сега у нея заговори законът на рода. И тя се обърна, заплува нататък, откъдето се носеха тревожно-сърдитите викове на другаря й. Тъжна, обезверена, отчаяна?

Въпреки всичко нямаше да се откаже. Щеше да дебне и в бъдеще, до края на живота си, всеки минал над нея самолет, щеше да гони сянката му. И да чака Ева?

Щеше да чака? Да чака?