Петър Бобев
Тигрицата на океана (26)

26.

Свирача продължаваше да скита като единак на океана. Кашалотите не ловуват дружно. Всеки сам се гмурка, сам гони плячката си, сам се бори с нея. Сам си я яде. И не поради уединението си оставаше винаги полугладен. Повече заради другото — заради запушеното от коронулата дихало, през което не можеше да проветри напълно дробовете си. А това му пречеше да се гмурка в ония дълбини, където се срешат големите калмари, неговото любимо лакомство. Пък и схванатият му гръден плавник от захапването на косатския водач не му позволяваше да действа тъй ловко, както преди, при страшните сражения в морската бездна. Затова опитваше да задоволява глада си с по-дребни главоноги, с акули, тюлени, костенурки и риби тонове, ако успееше да ги изненада. Но как да ги изненада, като тази пищялка в ноздрата му оповестяваше надлъж и шир за приближаването му?

Небето отново бе забулено в облаци, ниски, прихлупени, размазани в сиво и черно, като изблъвнато от октопод чернило. И оттам се сипеха плющящи порои, едри дъждовни капки, които шибаха по повърхността и погледнати отдолу, изпод водата, играеха като хиляди въздушни сталактитчета. Двата слоя, отгоре дъждовната вода и солената под нея, трептяха като мараня в душен ден. Необичайно възбудени, рибите се лутаха насам-натам, обърквайки редиците си. По небето преминаваха разноцветни мълнии като стрелкащи се огнени калмари. Морски лястовици се рееха ниско, почти докосвайки вълните. А пред тях, след тях из водата подскачаха корифени в привидно безнадеждни опити да ги хванат.

Всъщност съвсем не безнадеждни. Ето, една по-пъргава риба, успяла да премери точно скока си, докопа със зъби лястовицата, която преминаваше над нея, и се скри в дълбините. А другите птици, сякаш невидели участта на другарката си, продължаваха безгрижни своя лов. Впрочем какво ли можеха да сторят? Нима заради това, заради риска да бъдат те изядени, трябваше да стоят гладни?

Нощта настъпи изведнъж под мрачното небе, без здрач, без ален залез. От дълбините се надигна някаква черна утайка, която удави доскоро просветващия ултрамарин на океана.

А Свирача не спираше за почивка. Как да почива, като умираше от глад? Пък и нощта не е време за отдих, нощта е време за лов, особено за него, с неговия недъг. През нощта планктонът се надига към повърхността, а подире му — и рибите, които се хранят с планктон, и калмарите, които пък гонят рибите. Само нощем Свирача успяваше да улови без дълбоки гмуркания някой по-охранен калмар.

Изморен ли беше вече, по-изтощен ли беше, но напоследък усещаше все някаква тревога дълбоко в гърдите си. Нито можеше да се отмори, нито да заспи. Защото задремеше ли, и почваше да му се привиждат зловещи сънища, доскоро непознати кошмари. Все едно и също — че се бие с огромен свръхкалмар. Успял е да го захапе и опитва да го погълне. И гълта, гълта, гълта. И все не може да го всмукне целия. Така се събуждаше, разтреперан от ужас, задъхан от недостигащия въздух. Усещаше, че сега в дихалото му има не само една коронула, че са повече, че вече пропускаха все по-малко въздух, но какво можеше да стори, как можеше да се отърве от тях? Колко пъти се бе чесал в скалистото дъно, в срещнатите кораби! И все напразно. Не падаха, впити дълбоко в плътта му.

Внезапно, при едно такова стресване, той чу връхлитането на някакво бързо животно, по-бързо от торпила. И докато съобрази, в главата му се блъсна осакатената риба меч. Но лишена от опасното си острие, не успя да му нанесе опасна рана, та така да излее другиму мъката от гризящите хрилете й паразитни рачета. Само го раздразни. И преди тя да се опомни от безполезния си удар, Свирача се извърна и с едно всмукване я погълна.

Виж, това беше добре! Макар и дребна хапка за гигантското му тяло, тази плячка поуталожи болезнените присвивания на стомаха.

Още преглъщаше, когато чу нов шум. Насам идваше косатка. Той понечи да бяга, но не по повърхността, защото тия хищници са много по-бързи от него, а към дълбините, където се спасяват при такива срещи всички кашалоти.

Но спря навреме. Стръвницата беше сама. А с единична косатка имаше сили да се справи. Опасни са глутниците им, засадите им, ловните им коварства.

Звуковият му локатор улови и друго — едно човешко тяло върху главата на врага. Безжизнено отпуснато. Той беше виждал и косатки, и делфини, и китове да носят така мъртвите си деца. Но не и с труп на човек, на съвсем чуждо, враждебно същество.

На дълбочина десетина негови дължини се бе появил плътен звукоразсейващ слой, в който опипващите му звукови импулси се губеха, попити от огромното струпване на планктонни ракообразни. Този слой не му позволи да открие навреме кой идва.

Не го усети и Хекуба. А продължи да плува по своя си път, стенеща от мъка и безсилие, че не можеше да съживи своята дребна приятелка. Обезумяла от скръб, оглушала за целия свят.

Откъснатото пипало връхлетя отгоре й с цялата скорост, която бе могла да му придаде водната му помпа. Двете му ловни пипала успяха да лепнат вендузите си върху кожата й, да впият острите си тигрови нокти.

В този миг, видял най-сетне подходяща за големината и за охотата му жертва, Свирача, неволно изпищял през ноздрата си, се втурна към него. Мигом захапа приличното на космична ракета тяло през средата, впи зъби в жилавата плът. И калмарът, разбрал мигновено кой е врагът, отпусна смукалата, с които се бе прилепил към Хекуба, и като се извъртя с мъка, ги лепна върху кожата на кашалота. Опита да се извие така, че да омотае Свирача с останалите си седем къси пипала. Не му се удаде. Противникът го бе хванал така, че да остане недосегаем за тях. В безсилен гняв Откъснатото пипало зашари с лапите на двете си дълги пипала да търси по-уязвимо място. По-право не го търсеше. Той го знаеше. Затова бе оцелял до такава възраст. Трябваше само да затисне дихалото на кита. Само толкова. Да го запуши. И да чака, да не пуска, каквото и да стане, докато неприятелят му се задуши. Сухоземните бозайници дишат през две ноздри и през устата. По някаква грешка на еволюцията, а то всъщност не беше грешка, а предимство за водния живот, кашалотите имат едно дихало. Това слабо място, тая ахилесова пета, знаеше калмарът. И опитваше да го достигне.

Но и Свирача не изглеждаше по-неразумен от противника си. Той се въртеше като пумпал, подскачаше, премяташе се. И примъкваше все по-близо до глътката си щастливо попадналата му гигантска плячка, която най-сетне щеше да утоли ненаситния му глад.

Главоногото усещаше, че губи сили. Усещаше как кашалотовите зъби разкъсват вътрешностите му, как изтича синята му кръв. Предчувстваше края си. Но и накрая пак продължаваше да се бори, та да продаде по-скъпо живота си, да не загине мърцина.

Безспорно той не се гласеше да украси смъртта си с геройски лаври, чакаше само едно, поддал се единствено на нагона си за живот, настървен и неукротим. Цветът на тялото му, израз на бушуващите в дивото му сърце чувства, се променяше всяка минута: ту бледнееше, превръщайки се на гигантско бяло желе, ту потъмняваше, преминавайки през всички преходи от мрачно зеленото до тухлено червеното. Попаднал над повърхността, сифонът му вместо нужната за дишане вода всмукваше шумно въздуха като пухтящ локомотив.

Хекуба със скъпия си товар отдавна бе избягала надалеч от полесражението, а двамата озверени бойци продължаваха жестоката си битка, убедени, че тя е битка на живот или смърт.

И ето, калмарът най-сетне успя да напипа дихалото. Врасналите там коронули не му попречиха, напротив облекчиха замисъла му. Пипалото се прилепи към отвора, сякаш и то се срасна в него с множеството си вендузи и кукести нокти.

Свирача напъна в последни усилия дробовете си, та с мощната струя на издишания въздух да отхвърли опасната запушалка. Уви, изтощен беше. При това стесненият отвор не можеше да придаде нужната сила на въздушната струя. Не постигна целта си. Калмарската лапа се нагласи още по-плътно в отвора, запуши го напълно.

На кашалота оставаше само едно — да смачка със зъби врага си, колкото може по-скоро. И така, мъртъв, да го отхвърли от себе си, да се освободи от убийствената хватка. И сякаш успя. Усети, че спука и трите му сърца. После примъкна челюсти към главата му, та да смаже и хрущялната черупка, която защищаваше мозъка му.

Оказа се, че няма повече сили. Дробовете му се свиваха в неудържими спазми, сякаш щяха да се пръснат. Задушаваше се, умираше, а в същото време виждаше, че противникът му вече е мъртъв. Но и мъртъв, пипалото му, вкопчано с вендузи и нокти в дихалото, не се разслабваше. Продължаваше да го души.

С притъмняващ поглед Свирача направи още няколко конвулсивни скока в напразен опит да се освободи от безпощадната, коварна хватка.

После се отпусна безжизнен на повърхността, вплетен в неразделна прегръдка с мъртвия си враг.

Верни на безпогрешния си усет, цели ескадрили акули се струпаха върху двойното гигантско пиршество, а във въздуха се разлетяха с радостен грач морските птици.