Петър Бобев
Тигрицата на океана (7)

7.

Гигантският свръхкалмар изплуваше безшумно към повърхността. Поначало предпочиташе дълбините, там, където не достигаха непримиримите му врагове кашалотите. Затова, види се, бе доживял до тая дълбока старост. Защото никога не бе забравил как още в младини, самоуверен до безразсъдство, бе нападнал едно такова топлокръвно чудовище. И едва се бе спасил, жертвайки едно от осемте си къси пипала, което остана между зъбите на неприятеля му. По този белег морските обитатели вече го знаеха така — „Откъснатото пипало“.

С остаряването, докато силите му отпадаха, той ставаше все по-лаком. И храната близо до дъното, най-често дребни риби, все по не му достигаше. Гладът, този коварен съветник, го извеждаше по-често и по-често към горните слоеве, където се срещаше плячка, подходяща за големината му.

Подобно на жива космична ракета, той се носеше из мрака на черната бездна — черен до болка в очите, а в същото време прорязван от милиарди светлинки, сякаш кръстосваше из някаква побъркана галактика, в която звездите се стрелкаха безредно на всички страни, мигаха, угасваха и пак просветваха. Безброй светещи калмарчета, риби въдичари с грейнали примамки, медузки, червеи, ноктилуки и перидинеи, скариди, изстрелващи огнени залпчета — всички те със светлинните си знаци примамваха плячката, плашеха хищниците, съблазняваха любимите си.

Откъснатото пипало продължаваше да се издига с леки тласъци на водната си помпа, насочил както обикновено напред опашния си плавник. В царящия мрак очите, дори тъй добре устроени като неговите, не могат нито да уловят плячката, нито да предпазят от врага. Както кашалотът, както косатката, както делфинът се осланят на ушите си, тъй калмарът разчита главно да опашката си. Тези, които светят, са малки, не заслужават дори вниманието му. Големите, жертви и нападатели, не светят, невидими като мрака. Той притежаваше по-сигурно сетиво, което при отсъствието на всякаква светлинка да замести зрението. Природата, иначе тъй свидлива, го бе надарила с топлинно зрение. Обсипала бе опашния му плавник с множество терморецептори, или просто казано — очи за виждане на топлината.

Ето, по незначителната разлика в телесната им температура, макар да ги смятат студенокръвни животни, той забеляза безкрайното шествие на дребните калмари. Не спря. Продължи нагоре. Ужасени от неговата поява, дребните му родственичета се пръснаха безредно, та да му направят път да мине.

После отгоре му се изпречи нов жив слой — облаци от планктонни ракообразни, които също не представляваха никакъв интерес за него.

Над тях пак по топлината откри пасаж скумрии, които се въртяха в кръг, всяка подир опашката на предхождащата я риба. Някакъв враг бе нарушил строя им, първите се бяха озовали зад последните и в неразумния си инстинкт за следване бяха затворили целия пасаж в някакъв омагьосан пръстен.

Тогава съзря с термоскопичните се очи виновника за това рибешко бедствие. С очертания много по-топли от другите риби. Бързо животно с по-висока телесна температура. Една риба меч се мяташе сред замаяните от безконечната си въртележка скумрии и опитваше да наниже някоя от тях на меча си. По-право на въображаемия си меч. Откъснатото пипало не знаеше, че той бе останал в гръбнака на Схванатата. Пък и не се тревожеше за това. Важното бе, че лишената от опасното си оръжие риба не можеше да достигне присъщата си скорост, че все по тая причина би следвало да е изтощена от глад. Затова представляваше добър прицел за лов.

Той всмукна до краен предел вода във фунията си, готов да се изтласка в светкавичен скок върху набелязаната жертва.

А в това време Счупения меч беснееше. Като че ли не му стигаха мъченията от рибешките въшки, от безпомощността му, та и от глада? Роден самотник, сега той бе намразил още повече всичко живо. Налиташе срещу всеки, който се мернеше по пътя му.

Така озлобен, той откри плаващите на повърхността манти — осемметрова майка и наскоро родено двуметрово дете, размахали криловидни плавници, сякаш не плуваха, а летяха в тъмната вода, наподобили странни плоски птици с бели кореми и черни гърбове. Те размахваха приустните си перки, като подвижни рога, и примъкваха в огромните си уста попадналите на пътя им скариди, медузки и рибки, с които се хранят и мустакатите китове, и китовите акули.

На коремите им висяха едри прилепала, а пред главите им сновяха пъстри лоцмани.

Сметнал, че е намерил кому да излее мъката и гнева си, Счупения меч връхлетя нататък и с неочакван удар се блъсна в тялото на малката манта. Без острието си не можа да я прониже, само я натърти болезнено. Слисаното животно се сви от болка, замята се безпомощно сред вълните.

Рибата меч налетя повторно, решила на всяка цена, макар и тъй безоръжна, да се доразправи с жертвата си.

Не предвиди поведението на майката. Разбрала мигновено какво става, старата полудя. Замята се из водата, заподхвърля се. На пръв поглед, безцелно. Оказа се, че не е безцелно. Добре премерила действията си, след един двуметров скок във въздуха, тя се стовари с цялата си тежест върху оказалата се точно тоя миг под нея риба меч. Зашемети я с този удар, друго не можеше да й стори, после я заряза, като отведе със себе си още неопомнилото се от болката дете.

Счупения меч започна бавно да потъва.

Калмарът сякаш бе чакал точно това. Отпуснал се за малко при ненадейното нападение над двете манти, той отново се приготви за ракетния си скок. И неговото търпение, може би най-мощното му оръжие, имаше предел. Гладът притъпяваше бдителността му.

Вече се изстрелваше в атака, когато на пътя му се изпречи изплавалата почти отвесно от дълбините китова акула. Без да я види, Откъснатото пипало я позна. Идваше огромно студенокръвно същество. Ако беше кашалот, щеше да грее като подводен вулкан.

След зимния си сън в бездната китовата акула се изкачваше нагоре подир надигащия се всяка нощ планктон, единствената храна за петнадесетметровото й туловище. Цял легион лоцмани се въртеше и пред нейните уста, а прилепалата се бяха окачили в безредни гроздове по корема й.

При нейното приближаване Счупения меч внезапно се съживи. Уплашен, размаха опашка и изчезна нанякъде.

Разочарован, побеснял от яд и глад, Откъснатото пипало се извъртя с пипалата напред и се метна върху огромната акула. Всъщност — не тъй безразсъдно. Много добре знаеше, че е напълно безобидна за него. Оплете я в многобройните си ръце, застърга яката й кожа с огромния си клюн.

Все едно не го усетила, акулата продължи да изплува нагоре. По-право усетила го бе, но нямаше друг изход. Продължи да се носи към повърхността, сякаш знаеше, че врагът й не обича много-много да попада там.

Над океана лежеше светла лунна нощ. Безброй звезди мигаха по небосвода и във водата. Луната, лимонено-сребриста, ръсеше седефени отблясъци по вълните, сред които грееше още една луна — риба луна, грейнала от облепилите я светещи бактерии. Някакво плоско същество като срязана зад главата гигантска риба, една „Плаваща глава“, както си я представяха морските обитатели, която лениво зобеше преминаващите покрай нея рибни личинки, медузки, ракообразни и дребни калмарчета.

Изправена отвесно риба игла се носеше над повърхността, като се удържеше така с бързи махове на потопената във водата опашка. Тъй бягаше от неприятелите си, догонвана и надминавана от излитащите във въздуха ескадрили от летящи риби, след които се стрелкаха триметрови риби платноходи — бързи, но неповратливи при огромната си скорост, на което пък разчитаха жертвите им, като сменяха посока при полета си.

Калмарът явно не се чувстваше на мястото си в този чужд за него свят. Излишен, заплашен. Пък и знаеше, че китовата акула с нейната бронирана кожа не е глътка за неговата уста. Но в гнева и в яда си продължаваше да я мачка с пипала и да я стърже с клюн.

Изведнъж той трепна. Увисналият във водата опашен плавник усети заплашителната топлина на връхлитащ кашалот. Откъснатото пипало мигновено свърза тая топлина с деня, когато бе загубил едната си ръка. И мигновено се отхвърли от неуместната си плячка, готов да се гмурне надолу, в своето неоспорвано царство.

Ала Свирача не му позволи да избяга. Насочил към него ултразвуковия сноп на своя природен сонар, от който главоногото усещаше, че губи сили, той го настигна, преди водометът му да е дал първия си тласък. И по стар опит се блъсна с все сила в главата му, между двете огромни, искрящи със зеленикави блясъци очи — там, където намираше мозъкът му. Друг път такъв удар решаваше изхода на борбата. Сега навярно не се бе прицелил добре или пък, винаги с оскъден въздух поради запушеното дихало, не бе намерил нужните за това сили.

Ударът му се оказа безуспешен. Макар и леко замаян, Откъснатото пипало успя да се отскубне от челюстта му и да се изстреля към бездната.

С привършен въздух, полузадушен, Свирача го остави да му избяга. А той изплува на повърхността и задиша учестено, като пронизваше морската тишина с оглушителните подсвирквания на повредената си ноздра.