Петър Бобев
Тигрицата на океана (10)

10.

Хората на Циклопа бяха опънали една мрежа при изхода от наподобяващата миниатюрен фиорд лагуна. Отначало се безпокояха много, и то напълно основателно, дали пленницата им няма да се възползва от страшните си зъби, за да си пробие с тях път към свободата. Ала косатката въобще не направи опит за бягство. Първите дни лежеше в плитчината, напълно безпомощна, изтощена от страшното премеждие. Ако я бяха оставили на свобода, в дълбокото, безсъмнено щеше да се удави.

После почна бавно да се оправя. Познаха го, като я видяха, че отстъпи от брега и се отпусна сред лагуната, вече устойчива, сигурна в себе си.

И толкова! Нищо повече. Никакъв признак, че е оздравяла. Стоеше на място, дишаща тежко. Нито плуваше, нито приемаше храна. Каквото и да й предложеха. Водолазите й ловяха баракуди, тонове, меру, ала тя не ги поглеждаше. Лежеше и въздишаше.

Ева бе забелязала първа — наистина, това не беше обикновено дишане, а — направо изпълнени с мъка въздишки. И очите й, съвсем не в унисон с озъбената морда, изглеждаха тъй тъжни, тъй безнадеждно тъжни.

Хората вече се бяха разколебали дали има смисъл да я държат повече. Кой океанариум ще вземе да купува такава безучастна, а ако ставаше дума за човек — меланхолична, бъдеща своя атракционна звезда? При това Циклопа знаеше, че китовете и делфините страдат като човека от всякакви психични заболявания. И главно, дори да я купеха, колко щяха да платят за нея?

Само когато на брега излезеше Ева, косатката се пооживяваше. Приближаваше и я следеше с втренчен поглед. Неподвижна, безразлична, само втренчена в нея. Никакъв друг признак на живот. Един жив труп, огромен жив труп сред залива.

Махнеше ли се Ева, и Хекуба отново се връщаше в средата на лагуната, изпаднала отново в мрачното си безучастие.

Циклопа се сети:

— Не виждате ли, че признава само вас? — обърна се той към служителката си. — Я вземете да я нахраните вие!

И тя реши да опита. Толкова й бе мъчно за клетата великанка, че превъзмогна боязънта, що й внушаваше страшният й вид, пое един петкилограмов къс от риба тон и застана с протегнати ръце на издадената сред водата скала.

С идващия прилив водата се надигаше, сякаш се издуваше като кипнало мляко. Ревящият прибой настъпваше към брега. От морето пъплеха равни водни дюни, твърде големи за лекия бриз, който лъхаше от океана. Не беше на хубаво — тъй думаха туземците. Когато зареве в тихо време, прибоят предвещава заплаха.

Доскоро съвсем червени, органовите корали почваха да позеленяват. От тръбичките им се подаваха зелените полипи и от техните размахани пипалца рифът заприличваше на тучна ливада. Отгоре им плуваха пъстро нашарени риби пеперуди. Една от тях мина съвсем непредпазливо пред дупката на дебнещата мурена. И мурената стрелна шия да я хване.

Едва тогава Ева проумя хитростта на рибката, която не бе плувала както трябва, а заднишком, с опашката напред, като рак. И това, което изглеждаше око, се оказа тъмно петно до опашката, а истинското око беше маскирано с черна отвесна ивица. Мурената се бе излъгала, сметнала, че там, където се вижда окото, там е и главата. А плячката винаги се поглъща с главата напред.

Не и тоя път. Усетила опасността, рибата пеперуда плесна с опашка и хукна да се спасява, но вече както подобава — с главата напред.

Сред червените рогови корали се провираше жълта офиура. След нея мъкнеше бодливия си възел „трънен венец“. Ясно, и тук скоро щеше да започне смъртта и разрушението, както бе подметнал Циклопа.

Около едра, добре охранена анемона се въртеше пъстър амфиприон, оранжево-син, с три напречни бели ивици като превръзки.

Внезапно той трепна и се спусна към съдружничката си актинията, преследван от друга риба. Тогава, едва докоснала разпрострените пипала на актинията, преследвач като се разтрепера и се отпусна сред тях, поразена от отровата им.

Амфиприонът пък отстъпи настрана, привидно безучастен към станалото, с вечното си мрачно изражение, което му придаваха увисналите ъгли на устата.

Ева неволно си помисли: Подлец, с угризения, че примамва подло други риби към гибел. Тогава чу гласа на Циклопа:

— Колко малко красота остана на света?

И видял недоумението по лицето й, се разсмя злъчно:

— Аз и красота! Как ли звучи тая дума в моите уста? Но няма що. Тъкмо аз. Грозният Данте, грозният Бетховен, грозният Микеланджело, грозният Толстой, грозният дебелак Балзак подариха на хората най-хубавото. И сакатият Сервантес, и слепият Омир. Само Байрон е бил красавец. Но куц. Впрочем и той като мен. Весело, нали? Аз и Байрон.

Ева опита да му върне заядливата закачка:

— Види се, нямате чувство за малоценност.

Сякаш не я чул, повече на себе си шефът й добави:

— Искам да покажа на хората последните останки на истинската красота. Тая, която днес бива гонена отвред.

Ева го изгледа недоумяващо. Какво се бе разприказвал?

— Никъде няма място за нея — натърти той. — Нито в изкуството, нито в архитектурата, нито в литературата, нито в модата. Още по-малко в човешките отношения. Днешният закон гласи: „Не красота, а оригиналност!“ Оригиналността, доведена до ексцентричност, изгони естетичното. Може да е грозно, но да бъде различно от онова, което е било.

— Че какво лошо в това? — пресрещна го Ева.

— Какво ли? Красотата е една-единствена, както е една-единствена истината. Красота, истина, целесъобразност — това е едно и също. Като математическа задача. Има само едно решение. Но е еднообразна, вярно е, обикновена, неоригинална. Всичко различно от красотата е все грозота, всичко различно от истината е все лъжа. Ей това виждаме днес — всеки художник е по своему оригинален, което значи по своему твори своя собствена грозота.

— Нима отричате, че тъкмо оригиналният творец създава прогреса? В изкуството, в науката, в живота.

— Не толкова оригиналният, колкото проницателният. Първият гледа да не е като другите; вторият не се страхува, че е като другите. Той търси към многото открито преди него да прибави малко нещо ново: ново щрихче, нова багра, нов тон, ново преживяване — някой още неоткрит детайл в разкошния храм на красотата. Но истински нови — малки стъпчици, но стъпчици нагоре, към съвършенството. А оригиналният, понеже е неспособен да направи такова откритие, понеже не се задоволява с малката стъпчица, понеже търси лесния успех, той деформира, създава изроди и в изобразителните изкуства, и в литературата, и в музиката, и в модата. И в живота. Всички мадони си приличат, различни са само дяволите — всеки неповторим в своята грозота. Днес светът е потънал в морето на грозотата. Под властта на най-големия декаданс, който познава историята, най-всеобхватния — Великия декаданс. С две главни букви.

Ева се отдръпна потресена. Никога не бе слушала толкова дълъг монолог от неговата уста.

— Подочула бях нещо за вас. Но чак толкова. Такъв мизантроп?

Той я изгледа с единственото си око:

— Мизантроп е този, който се е напатил от филантропите.

Понеже никога не бе могла да го наддума, Ева отново се обърна към косатката:

— Хекуба!

Звярът трепна леко с очи. Но не откликна.

— Хекуба! — повтори нежно Ева. — Ела, вземи!

Пак никакъв отзвук. Клетата Хекуба!

Ева усети сълзите в очите си. Не само Хекуба, и тя самата. Еднаква участ, еднакви страдания. Изгубили всичко на този свят — Хекуба пленница на хората, Ева — на мъката си.

А беше щастлива някога. Но кога, къде? И била ли е въобще щастлива, има ли въобще щастие? Или ние наричаме с това име самото минало? Шефът й веднъж бе казал: „Страдам — следователно съществувам.“ Как стана всичко това? Как я срази злочестината? Изненадващо, неочаквано, както връхлита злото. Няма случайно добро, дори на лотария, то се подготвя дълго, с усилия, с търпение, след дълго очакване. Единствено злото идва случайно и нечакано. И никога само. Най-първо майка й и баща й. Едновременно. Както вървели по тротоара. Един пиян шофьор връхлетял? И двамата, на място? Заради чашка уиски? Това беше цената на смъртта им? Безсмислена, нелепа? Ако не бе тая чашка, те още щяха да са живи, при нея, зад гърба й, опора? А то?

После и мъжът й. Той имаше една слабост — футбола. Там намираше отдих след тежката работа. Веднъж в седмицата. Да погледа пъстро облечените спортисти върху зеленото игрище, на открито, подскачащата топка — да гледа, без да мисли, без да пресмята, да си почива.

Толкова зло има на земята — по необходимост, зловещо и неотменно — нали, за да живее, лъвът трябва да убива, а хората да ядат месо? Защо трябва да причиняваме и безсмислено зло?

Възбудени запалянковци почнали да хвърлят бутилки. А може и те да са били пияни. И една бутилка улучила него. Една нищо и никаква бутилка — толкова ужас!

А то, нещастието, не било само!

Още не махнала траура, загуби и детето. Единственото, което й бе останало — всичко, което й бе останало в опразнения свят!

Вървяха по улицата. Тя, както винаги — умислена, печална. То — жизнерадостно, любопитно като всяко дете. От просто любопитство отвори вратата на телефонната кабина. Нима някой би могъл да допусне? Че хора, които уж се борят за доброто? Хора, които също имат деца? Хора, които също обичат? Ще дръзнат? За да докажат, че съществуват? За предупреждение? Борба за добро чрез зло?

Взривът я отхвърли назад. Но мисълта за детето не я остави да изгуби съзнание. Окървавена, полусляпа, тя припълзя до него. Да помогне. То лежеше безчувствено на тротоара. От разкъсаното му бедро плискаше на талази кръвта. Тя опита да я притисне с ръка. Уви! Не помогна. В болницата предложи своята кръв. И още при преливането изгуби съзнание.

Когато се свести, разбра всичко. Не бе успяла да помогне. Изгубила бе и него. Изчезнало бе единственото, заради което живееше, единствената нишка, която я свързваше с този свят. Изгубила смисъла, за нея цялата вселена се бе превърнала в нищо, празна като космичната бездна?

Нищо? Нищо?

И когато вече премисляше кое да избере — да скочи пред влака или да си пререже вените, — срещна Циклопа. Прие предложението му. Не намери смелост да свърши отведнъж, да сложи отведнъж край на всичко?

Така, унесена, замаяна от кошмарния спомен, не усети приближаването на косатката. Когато я видя, беше много късно. С лек тласък Хекуба повдигна глава над водата и я захапа за ръцете, после се дръпна с нея, увличайки я със себе си.

Циклопа видя само това — как огромната хищница с неподозирана за досегашното й състояние пъргавина свали Ева във водата. А тя е опасен звяр, слушал бе толкова страхотии за нейната кръвожадност. И коварство. За ненаситната й лакомия. В стомаха на една косатка намерили погълнати цели тринадесет делфина и четиринадесет тюлена. Тигърът на океана!

Без да размисля, той скочи подире й във водата, опитващ се да я догони. В тясното заливче тя нямаше къде да бяга.

Когато я настигна, косатката се извърна насреща му. Такава грамада! Като кошмар! А устата й празна. Тази огромна уста, осеяна с остри зъби, зад която не се виждаха очите й, не се виждаше нищо. Само уста и зъби! А Ева?

Челюстите й щракнаха пред лицето му, после главата й го избута назад. Леко наистина, но непреодолимо, като настъпваща скала, скала от полиран чер и бял мрамор.

Циклопа се обърна към брега, където се суетяха объркани помощниците му.

— Бързо! — извика той. — Харпунът ми!

И зърна окото й. Тъй малко, незабележимо на гигантското тяло, не по-голямо от човешкото око. И тъй изразително като човешкото. Без ярост, без злоба. Само тиха, кротка решимост.

Един вече бе насочил донесената пушка в главата на Хекуба.

Тогава Ева се провикна:

— Не стреляй! Не стреляй!

Циклопа я видя. Жива и здрава. Върху гърба на косатката. Седнала пред извишаващата се над главата й „коса“, високия гръбен плавник на голямото животно, тъй малка и крехка, като алабастрова статуетка, поставена върху обливана от вълните базалтова канара.

— Не я убивайте! — изкрещя повторно тя. — Не виждате ли, че играе с мен?

Навярно си играеше, но как можеше да се проумее играта на такова чудовище, как да се различи от свирепостта му?

Хекуба плуваше в кръг из тясната лагуна, като от време на време се потопяваше изцяло, после се гмурваше под Ева и отново я понасяше на гръб.

И пръхтеше, видимо доволна.

Малката й ездачка също се бе променила. За пръв път Циклопа я виждаше такава — ободрена, с усмивка върху устните, радостно възбудена. Не както преди това — безчувствена, като замръзнала маска. Пляскаше я с длани по огромния гръб и й говореше нещо, което не можеше да се чуе от плисъка на водата.

А Хекуба направо лудуваше. Все по-бързо и по-бързо. Тя се изтегли в единия ъгъл на залива, засили се и подскочи във въздуха на три метра над повърхността. Ева успя да се задържи върху гърба й и при тоя скок, като не преставаше да вика:

— Както в Калифорнийския океанариум. Гледайте!

И се изправи пред „косата“, на височина колкото нея.

Какви ли лудории не измисляше — не Ева, а Хекуба?

Накрая като че ли й омръзна. Гмурна се към дъното и остана там. Ева заплува към брега. Но не доплува. Косатката я превари. Изскочи пред нея, захапа крака й и я отмъкна в дълбокото.

Циклопа хвана донесения харпун, готов отново да скочи. Да сложи най-сетне край на тази „косаткина“ игра.

— Хайде, излизайте вече! — заповяда той разгневен.

Ева отвърна:

— Не ме пуска.

И се закашля. Още не бе оздравяла. Хекуба тозчас спря играта, издигна я на гърба си и я държа така, докато се изкашля добре. Тогава Ева извика:

— Не ми е причинила никаква болка! Тя е тъй снизходителна към мен. Сякаш съзнава колко съм по-слаба от нея.

Опита да притича по тялото й, но се подхлъзна и цамбурна във водата. Косатката тозчас я вдигна на главата си.

Най-сетне Ева послуша шефа си. Опита да се измъкне на брега. Ала разлудуваната косатка всеки път я завръщаше назад, щом усетеше намерението й. Неволната дресьорка вече премръзна.

И разтреперана от престоя във водата, се разсмя:

— Не мога да разбера аз ли нея дресирам или тя мен.

Стана нужда да й хвърлят въже, за което тя се хвана, за да я изтеглят, преди звярът да е разбрал какво става.

Ева стъпи на скалата, задъхана от умора, премръзнала. Омота се в донесената хавлия, но не се прибра в палатката, а седна наблизо. И на нея не й се щеше да се раздели с това чудно страшилище, към което бе почувствала и тя някаква нежност, това отдавна забравено чувство, което ужасната хищница явно проявяваше към нея.

— Дали съзнава, че играе с мен, някакво чуждо същество? — помисли си гласно Ева. — Или си въобразява, че това е все още детето й?

А Хекуба стоеше във водата пред нея и тихо мъркаше. Като котка. Нежно и призивно. С подобно мъркане й отвърна и Ева.

После се обърна към шефа си:

— Защо да я продаваме? Не е ли по-добре ние самите да даваме представления с нея?

Той я стрелна с намръщено зло око:

— Вие забравихте ли, че сте уволнена? Как си позволявате да ми давате съвети?

Наистина беше забравила, улисана в грижите по Хекуба. За да осмисли живота си, човек трябва да се грижи за някого. Без тия грижи — всичко е празно.

— Но аз свикнах с нея, шефе. Не мога да се разделя? Толкова нежност? В такова чудовище?

Той само изсумтя:

— Не променям решенията си!

Ева отново усети бездната под краката си, която преди малко като че ли се бе поотдръпнала от нея. Отново в празното.

— А тогава защо? Защо скочихте във водата? При косатката.

Циклопа се обърна рязко:

— Вие какво? Да не си въобразявате, че заради вашия чар? Вие още сте мой персонал, за когото отговарям? Не желая после да си имам неприятности със следствени органи? Ей затова?