Петър Бобев
Тигрицата на океана (12)

12.

Прогнозата за времето не предвиждаше промяна. Обаче хората на патер Себастиан ги предупредиха, че видели до самия бряг луна риба — безсъмнено лош знак. Но Циклопа не можеше да се бави повече. Всеки излишен ден означаваше хиляди долари загуба. Защото плащаше на екипажа си, плащаше и лихви по заема за закупуване на яхтата и снаряженията. Затова веднага, щом сковаха клетката за Хекуба, той даде заповед за отплаване.

Денят не предвещаваше нищо лошо. Обикновен слънчев ден. Корабът вдигна котва и пое на запад, повлякъл на буксир поддържаната на вода с няколко прикачени варела дървена клетка, в която стоеше тихо и кротко пленената косатка.

Ева, която я примами вътре, поиска да остане до нея, върху клетката, близо до новата си чудовищна приятелка. Но когато шефът й видя кръжащата наоколо бяла акула, заповяда веднага да се прибере на борда.

А Ева се тревожеше, сериозно се тревожеше. Кашлицата й вече беше преминала, ала сега кашляше Хекуба. И нейната кашлица изглеждаше много по-тежка. Човекът е винаги на въздух, а морският бозайник — повече под вода. И там клетото животно, непознаващо дотогава, до допира с човека, това страдание, се давеше мъчително, издигаше се все на повърхността, където слънчевите лъчи отново подлютяваха едва заздравелите рани от предишното жестоко обгаряне.

Личеше си, че има висока температура. Това издаваше ясно учестеното й дишане, съвсем непривично за такива великани.

Клетата! Ева я бе обикнала за това кратко време. А виждаше, не можеше да не го почувства, че и косатката й отвръщаше със същото. Може би и с повече. От никого другиго вече не приемаше храна, играеше само с нея. Циклопа опита няколко пъти да я замести в лагуната. И все безуспешно. Хекуба винаги го изблъскваше към брега, не враждебно наистина, внимателна, но неотстъпчива. Отказваше въобще да се занимава с други. Само с Ева. Та какво не правеха вече заедно? Езда, скокове, танци. И ръкостискания, при които и без това малката женска ръка едва задържаше огромната лапа на косатката.

Ева внимаваше само едно — да не попадне около опашката й. Боеше се, не без основание, че огромната й другарка може и да не си знае силата.

Циклопа бе скочил във водата да я измъкне насила, когато тя си бе сложила главата в отворената уста на хищницата, докато в същото време я чешеше успокоително по венците около зловещо острите й зъби. То се знае, не бе успял. Без да прекъсва играта, Хекуба го бе изтикала с плавник извън лагуната.

Върхът на изкуството им се оказа номерът с фуражката, капитанската фуражка на Циклопа, която не друг, а той самият на шега постави върху главата на пленницата си. И тя я издуха леко през дихалото си, вдигна я във въздуха, и то така, че да се застои на място, без да отлита, без да пада. Само да виси на метър над главата й. Като някакъв факир — Голиат.

— Вие сте родена дресьорка — бе подметнал някой.

Но Ева знаеше. Това не беше дресура. Дресурата е друго — налагане една воля над друга. На човека над животното. А тук имаше дружба, взаимно разбирателство, желание да се угоди на другаря.

Яхтата се носеше по своя път на малка скорост, а подир нея, в леко запенената й диря се влачеше, като се поклащаше плавно, теглената клетка със затворената вътре косатка.

На двеста-триста метра напред лудуваха делфини. Две манти, малка и голяма, подскачаха над водата, подобни на ескортиран от изтребител тежък бомбардировач, отгоре черни с кореми от бял емайл. Корифени с неописуеми разцветки, подобни на живи спектри преследваха ята летящи риби. Вдясно, на не повече от половин миля, пускаха фонтани стадо кашалоти — единични, наклонени наляво водни пръски. Летяха птици. Като че ли закачен над мачтата, позираше огромен албатрос. Сякаш изкуствен. Дори по въртенето на главата си наподобяваше повече играчка, отколкото живо същество.

Редом с клетката Ева съгледа някаква белезникава маса с оловни отблясъци. На големина колкото Хекуба. При изплуването й по-близо до повърхността я разпозна. Акулите са царете на морето, бялата акула е цар на царете.

Това беше Схванатата. Наистина, по-бавна от сестрите си, но достатъчно бърза да следва кораба при тоя му ход.

Ева я наблюдаваше неспокойно. Дали щеше да нападне?

Но не нападаше. Явно, смущаваше я дървената решетка, зад която се намираше толкова месо и тъй неподвижно. Боеше се не от косатката, а от някоя нова човешка подлост.

Потъваше надолу, сякаш се стопяваше в морската синина, после отново изплуваше. И то тъй близо, че по гърба й се виждаше как играе мрежата на пречупените от вълните слънчеви лъчи.

Някога са вярвали в това — щом акула следва кораб, значи някой ще умре на борда.

Безспорно, тая не предвещаваше нищо. И все пак, опасна беше — поне за Хекуба.

Привечер, преди още барометърът да покаже някаква промяна, закован на „хубаво време“, Ева забеляза изчезването на птиците от порозовелия небосклон, по който полазваха изкривени облачни нишки като гигантски отскубнати нокти. Може би се прибираха за сън на сушата. Но изчезнаха и делфините. Кашалотите свиха на север, изгубиха се и те от поглед. Дори и бялата акула потъна в дълбините. И мантите, и корифените, и летящите риби. Морето опустя съвсем.

Тогава Циклопа заповяда:

— Затваряй люковете! Ева се прибра бързо.

— Какво има?

— Барометърът пада! Катастрофално!

И сам хвана руля от дежурния да отклони кораба от пътя на приближаващия, внезапно зародил се тайфун.

— А Хекуба? — пошепна смутена Ева. Той се сопна:

— Сега мисля как да спася яхтата. И хората. Затова не ми пречете на мостика! А се прибирайте!

Без да го вижда, цялото й същество усещаше приближаването на нещо страховито, някакво заплашително напрежение. И задух. Неусетно цялото небе се бе опушило. Океанът просветваше с мрачен сивкав блясък, сякаш не вода, а люспестата кожа на тръпнещо исполинско влечуго. В далечината се трупаха плътни облаци като тъмно синя стена, която бързо се носеше насреща им. И откъм нея, огрявана от мъждукащите сияния на още безшумните мълнии, достигна някакъв стенещ звук, който се усилваше всеки миг. Лъхна ги вълна от хладен въздух като изблъвнато дихание на дълбините.

Настъпващата стена се уплътни, разчлени се. Откроиха се грамади от черни облаци с кехлибарени очертания, под които се стелеха ниско над водата дрипави мъгли. Започнаха да се долавят откъслечни отзвуци на гръмотевици.

Вълните нарастваха бързо, източваха се, заострени, разпенени. Корабът взе да накуцва, подмятан от безредния им танц.

Тогава плисна и дъждът. Но не отвесно, както се полага, а хоризонтално, понесен от побеснелия вихър, който плющеше като камшик. Облаците надвиснаха толкова ниско, сякаш да ги докоснеш с ръка. Яхтата зариваше нос във вълните и пред нея се разперваха ветрила от пяна. Стеснилият се кръгозор полудя. Заподскача и той нагоре-надолу, наляво-надясно. А дъждът плющеше и тропаше по каютите като картечница.

Какво ли ставаше с клетката? Здрава ли бе още? Можеше ли да оцелее и клетата затворничка в нея?

Мълниите следваха една подир друга и в огнени спирали се завинтваха в кипналата бездна, близвайки полуделия хаос с адските си сияния.

А като по чудо над кораба, дори в тоя ад, в тая бясна схватка между въздуха и водата, между небето и океана, албатросът продължаваше да прелита, безчувствен като истински автомат. И да оглежда наоколо с резки отсечени завъртвания на главата си.

Вече не беше и вятър, не беше и буря. Уплътнен от скоростта и от понесените водни пръски въздух удряше със силата на прибойна вълна. Грохотът ставаше все по-оглушителен. Морето не ревеше, то гърмеше, надвикваше тътнежа на гръмотевиците. Отвътре, от каютата, този грохот се сливаше с пукота на дървените стени, със стоновете на мачти и ванти, със зловещото скърцане на корпуса. Като ръждясала панта.

Водните хълмове подхвърляха кораба с такава сила, сякаш решили да го разглобят до винтче. Цялата палуба се люшкаше, обливана от запенените съскащи вълни, които протягаха своите кристални езици в настойчиви опити да близнат в бездната всеки, който им се мерне.

Смазана от пристъпа на морската болест, Ева лежеше обезсилена на койката, като гледаше само да не падне от нея. Безучастна. Съзнаваше, че иде краят. И имаше само една мисъл, едно желание — да свършва по-скоро!

Ала не свършваше.

Вятърът внезапно утихна. Спря дъждът. Но океанът вече бе освирепял. Отвсякъде връхлитаха вълни, по-право водни могили, които се тръшкаха безредно една в друга. От всички посоки. Къси и стръмни. Всъщност вече не и могили, а кристални стени с пропасти между тях.

Та това е „Окото на урагана!“ — помисли си Ева. — Центърът му. Откъдето трудно се намира спасение.

Край! Нека! Нека е по-скоро!

Чудно беше как виждаше. Наистина, нощта бе настанала. Но очите й, привикнали вече, различаваха какво става навън.

По-добре да не го бе видяла. Страхотна водна стена се издигна над борда тъй внезапно, като че ли изригнала от бездната. И в нейния кипнал зъбер Ева зърна кичур саргасови водорасли.

После яхтата литна във въздуха, понесена от невидима исполинска ръка.

Това, което последва, не беше трясък, не беше гръм. То беше въздушен взрив над границите, до които можеше да го долови човешкото ухо. Усети го цялото й същество. Полетелият кораб изведнъж спря, стените се разлюляха, после се нагънаха пред очите й, масичката се отскубна от скобите.

Морската болест изчезна мигновено. Ева лежеше, ударена зле, но с пълно съзнание, върху невероятно укротилия се под, изхвърлена от койката. И може би само изхвръкналата ведно с нея възглавница предпази главата й от пръсване при страшния удар.

Нямаше нужда да й го каже някой. Яхтата се бе блъснала в риф. Безсъмнено — разбита. Дори в тоя грохот се чуваше, или само се усещаше, как клокочи водата, която нахлуваше в трюма през пробойната.

Инстинктът за самосъхранение, еднакъв при животните и при човека, бе притъпил изцяло морската болест, бе й дал неподозирани сили за борба. Ева опита да отвори вратата. Не й се удаде. Заяла бе. А през счупения илюминатор нахлуваха порои вода.

Нима трябваше да загине тъй, удавена като мишка, в тясната каюта?

Учуди се, когато успя да се провре през невероятно тясната пролука на вратата. Пълзешком се добра до палубата. И там, прегърнала с отчаяно напрежение планшета, огледа наоколо. Бурята не преставаше. Та всъщност това не можеше да се нарече буря. То беше нещо, за което няма име. Клокочещ ад от разлюлени водни зъбери и бездънни ями.

А корабът се поклащаше като везна, набучен по средата върху рифа. И вълните, ту отляво, ту отдясно, преминаваха над палубата, смитайки всичко по пътя си: хора, пейки, въжета.

Ведно с тия, които бяха оцелели, Ева запълзя към мостика, догонвана от вълните, които посягаха да я сграбчат в ледените си обятия.

Достигна го, вкопчи се почти вцепенена за безполезния вече щурвал. И видя. Заловен за разговорната тръба, Циклопа изстрелваше една подир друга сигналните ракети. Защото радиорубката, откъдето можеха да изпратят призив за помощ, беше напълно залята. А всички бяха убедени, че вече никой няма да ги види, нито ще поиска да се притече на помощ. Защото дори и да поискаше, не би могъл да помогне. Обречени бяха.

И все пак не униваха. Бореха се. Та те не бяха случайни хора. Ездачи на акули не губят тъй лесно самообладание. Преценили набързо, в мълчаливо съгласие, едва удържайки се във въжета и пристройки, всички се отправиха към единствената неотвлечена от бурята спасителна лодка.

Нямаше нужда да я спускат със скрипците. Тя и без това лежеше на вълните. С големи усилия успяха да се настанят вътре и да я откачат от стойките. В същия миг следващата вълна ги вдигна върху гребена си. Сякаш хвръкнаха върху облак от пяна.

Но не се преобърнаха. Заловиха веслата, насочиха се срещу вълните. Но срещу коя вълна? Та те връхлитаха отвред.

Ева се залови да изгребва нахлуващата вода. Но се сети.

— Ами Хекуба? — изкрещя тя.

И се изправи, за да погледне нататък, където очакваше да види клетката с косатката.

Ей това кратко отпускане, това изправяне реши всичко. Налетялата вълна я близна леко с протегнатото си пипало и я увлече със себе си. За миг я отнесе на двадесетина разкрача от лодката.

Улисани да спасяват собствения си живот, уплашените хора дори не погледнаха подир нея. А може би станалото не бе достигнало до съзнанията им, затъпели от преживяванията. Гребяха, напрегнали всички сили в борбата със стихията. Това е то — крайната необходимост.

Единствен разбрал, единствен Циклопа не остана безучастен.

— Наляво! — изкрещя той с нечовешки глас. — Обръщай!

Никой дори не погледна към него.

— Чувате ли? — дереше гърлото си доскорошният им шеф. — Греби към Ева!

Ала те не чуваха, не искаха да чуят. Улучили бяха някакво подреждане на вълните, срещу които опитваха да се насочат. И съвсем не възнамеряваха да им подложат борда си.

— Обръщай! — не спираше Циклопа, побеснял от безсилна ярост.

И се хвърли да изтръгне веслото от ръцете на най-близкия гребец. Но оня не го пусна. Изрита нападателя си с крак.

В тоя миг Циклопа зърна отново Ева. Безредните вълни я бяха подхвърлили до самата лодка.

Преценил мигновено, той се приведе, посегна да я хване, за да я извади.

Не успя.

Следващата водна грамада помете и него, подхвана го върху кипналия си гребен.

А той беше отличен плувец. Не изгуби самообладание дори сред тая адска стихия.

Вълните, а вълни ли бяха те или размятани водни каньони, го подмятаха настървено към черното, сипещо водопади небе. После изведнъж го запокитваха в зиналите между тях провали, запълнени с две педи кипнала пяна, която покриваше раменете и главата му, която го задушаваше. И трябваше да изчаква следващия хребет, който да го измъкне нагоре, та там, от върха му, да поеме отново въздух.

И да се озърне. Като от кристална канара. Понесен от вълната, той успяваше да се подхвърли като делфин над нея, да се завърти около себе си и да разгледа морето околовръст.

Веднъж-дваж! Уви, все напразно! Нещастницата не се виждаше никъде. Не се виждаше и лодката.

— Ева! — крещеше, заглушен от грохота на урагана, Циклопа. — Ева!

Едва сега прозрял какво означаваше тя в живота му.