Петър Бобев
Тигрицата на океана (15)

15.

Огромната китова акула усети свръхкалмара Откъснатото пипало, който шареше в дълбините под нея. Усети го със страничната си линия по бумтежа на мощната му помпа, като претърсваше водните простори. Поначало той отбягваше повърхността. Особено денем. Сега ловуваше дребни калмари — дребни според неговите мерки и според мерките на китовата акула. Най-много два метра дълги.

Ала акулата не беше в състояние да предвиди какво ли можеше да му хрумне в следната минута. Нямаше доверие на тези лигави исполини. Предпочете да се махне по-скоро от ловното му поле. Не че се боеше много. С нейния ръст и по-едър калмар не би изглеждал опасен враг. Но не желаеше излишни разправии. Сега диреше две неща: храна и спокойствие. Толкова месеци бе прекарала на океанското дъно в зимен сън. Дори и да не бе спала, дори да бе поискала, не би могла да яде. Хрилните й цедилки по това време се атрофират и не задържат дребната си плячка. Дишането почти изчезва, сърцето едва бие. Почти мъртва. Студена като самата вода. Тъй студена, че дори свръхчувствителните топлоуловители на калмарските опашки не могат да я открият.

Спала бе месеци поред, ако можеше да се нарече така това полумъртво съществуване, без спомени, без съновидения. Самотна в черната бездна.

После организмът й по собствения си календар бе издал заповед за събуждане. Пулсът се бе учестил, хрилете бяха запомпали водата. И тя трябваше да тръгне отново на път, за да диша. Хрилните мрежи бяха израснали отново и цялото й тяло бе обхванато от ненаситен глад. Всяка година, все по това време. Откак се помнеше. А помнеше отдавна. Такъв гигант не израства за година-две.

Макар че и тя отбягваше повърхността, при заплахата отдолу предпочете да се изкачи там. При това облаците полупрозрачни крилоноги охлювчета, които пърхаха припряно с ципести крилца, също се бяха издигнали нагоре, замъглили водата с неспокойна опалесцираща мътилка.

Акулата раззина уста, три метра широка като бездънна пещера, застлана с петнадесетина хиляди зъбчета, все едно ситни сталактити и сталагмити, и пропусна през нея водния поток, който, преди да се изтече през хрилните отвори, остави в гъстата им цедилка всичко живо, което пърхаше в него.

При всяко отваряне на устата й дузина пъстри черно-бели лоцмани мигновено се намъкваха вътре, за да попощят полепилите се около зъбите паразитни веслоноги рачета. И щом усетеха, че наближава затварянето й, мигновено излитаха навън, за да се пристроят отново пред носа й, възседнали вълната й на водното триене.

Охотата на гиганта беше гигантска, но и богатствата на морето отговаряха на нея. Накрай китовата акула усети приятната тежест в стомаха. И в сладко блаженство се отпусна на повърхността, наподобила облепена с морски жълъди и бели лишеи скала.

На двадесетина крачки от нея прецеждаха по същия начин живата супа двете манти, майката и детето. И пред тях играеха лоцмани, и под техните кореми плуваха, почти залепени за тях, множество прилепала. Под закрилата на странните си покровители те се чувстваха в безопасност. При това под тяхното прикритие имаха възможност да се приближат незабелязано до своята плячка. Всъщност тъкмо това правеха и те. Докато повелителките им пируваха с голите крилати охлювчета, прилепалата отскачаха от коремите им, лапваха някоя зазяпала се рибка, улисана в гонитба на охлювчета, нагълтваха я и пак се подреждаха на предишните си места.

Изведнъж старата манта трепна, доловила бумтежа на приближаващата моторна лодка. Тя размаха плавници-крила и отплува нанякъде ведно с детето си.

Китовата акула не помисли да бяга. Уверена в своята неуязвимост, необезпокоявана от повърхността през милионите години на своята еволюция, тя продължи да се излежава, плакната от равномерно прииждащите вълни.

Катерът угаси мотора и продължи напред по инерция, явно с намерение да доближи жертвата си незабелязано. Желанието на тъмнокожите ловци съвпадна с желанието на гигантската риба. Само едно помрачаваше пълното й бездейно блаженство — китовите въшки около щръкналата й гръбна перка. За да намали омразния сърбеж, да изстърже мъчителите си, тя реши да се почеше в кила на лодката.

Харпунерът, по-черен от другарите си, това и чакаше. Вдигна ръка със замах. Но от разклащането на лодката, при което той едва се удържа прав, харпунът се отклони и вместо в хрилете попадна в левия гръден плавник.

Никой не разбра дали дивечът им усети болка. Защото с нищо не издаде това. Продължи все тъй настойчиво да се търка в дъното.

Харпунерът се приготви отново, замахна. Ударът сполучи — до самите хриле. Но след първия удар акулата се бе подготвила за втория. Острието не можа да пробие опънатата от болката кожа, прегъна се в нея като тънка ламарина.

Хората се развикаха недоволно. Капитанът наруга недоумяващия мерач, който, посрамен и разярен от неуспеха, се реши на това, за което само бе слушал от стари моряци. Скочи направо върху акулата, грабнал вързаната с яко въже стоманена котва, и притича по гърба до равната й, подобна на исполински сом глава. И там, легнал по очи, опита да забие импровизираното си оръжие в горната й устна. Макар и по-мека от останалата кожа, котвената кука не можа да я пробие. Бе ръждясала, облепена с морски жълъди, се бе притъпила.

Харпунерът изглеждаше досетлив ловец. Вместо да се връща по обратния път до моторницата да търси истинска въдица, а за това време кой знае какво можеше да хрумне на жертвата му, той започна да наточва куката в грапавата акулска кожа, подобна на едър гласпапир.

Смаяна от нахалството му, акулата го разглеждаше с неправдоподобно малкото за величината й око, на вид тъй смислено и живо, неподходящо живо за това лениво туловище, да разбере какво прави.

Прииждащите вълни смиваха от главата й оцветилата я като мътна кръв ръжда от куката. В лодката хората бяха зяпнали от изненада пред дързостта на другаря си. Дори капитанът беше престанал да ругае.

Харпунерът отново се приведе над раззиналата уста-пещера и с рязък замах впи острието в дебелата устна. И вече убеден, че е направил всичко както трябва, с два скока се метна на борда. Наистина навреме. Защото в същата секунда отпуснатото лениво страшилище като по чудо се преобрази. Подскочи от болка, подобната на петметров полумесец опашка се размаха с неочаквана мощ, та едва не потопи катера, и го понесе с пълна скорост напред.

Ловецът бе предвидил и това. Тозчас оправи въжето и го пусна да се размотава от макарата, на която беше навито. Сто, сто и петдесет, двеста метра. Тогава даде знак и моторът заработи леко. Теглено от гигантския дивеч и противодействащия мотор, въжето се опъна като струна, затрептя от напрежение. Мотористът прибави нови обороти на витлото. И още? И още?

Ала лодката, с тонаж двойно на акулата, не можа да устои срещу нейната невероятна сила. Продължи да се плъзга подире й с кърмата напред, като витлото й пенеше в безсилна ярост водата.

Цяла миля ги мъкна подире си акулата. И видя насреща си двете манти. Какво й хрумна при тази среща, но изведнъж реши да промени посоката. Заби отвесно надолу.

Отклоненото въже наведе борда, водата взе да прелива вътре. Явно, теглена от оная сатанинска мощ, щеше да отмъкне в бездната цялата лодка.

И капитанът се намеси. С два удара на брадвата сряза въжето. Пожертва и котвата, и скъпото корабно въже, за да запази катера. Ала не можа да го запази.

Влачен на буксир, той се отнесе настрана, мина над малката манта, която не свари да отскочи навреме. Пресиленото витло докосна върха на крилото й, резна го като нож. Водата порозовя.

Видяла всичко, усетила кръвта и мъчителния стон на рожбата си, старата побесня. Превъртя се и с един замах на крилото преобърна лодката. Всички моряци се изсипаха в морето.

Тъкмо това ги спаси. Защото в следната секунда след страшен скок във въздуха, литнала като древен птеранодон, мантата се стовари с цялата си двутонна тежест отгоре й, начупи мачти и надстройки, нагъна перила и бордове, смаза компаса и руля, после, и тя зашеметена от страхотния удар, но доволна от отмъщението си, отплава настрани, повела след себе си и детето, готова да го брани до смърт срещу привличаните от мириса на кръвта акули. Не погледна ловците, които, уплашени и мокри, бързаха да се покатерят върху повредения си катер, по-далеч от ужасиите на океана. За нея враг беше лодката, не хората. Те представляваха нещо като прилепалата към корема й.

А китовата акула с котвата в уста продължаваше да се гмурка все по-дълбоко и по-дълбоко, развяла подире си като вимпел на победата отрязания край на въжето.