Петър Бобев
Тигрицата на океана (21)

21.

Три дни им бяха нужни, за да закърпят как да е пробитата лодка. Циклопа даже остана доволен, че това все пак им се удаде с примитивните сечива, с които разполагаха. Едно ножче, едно назъбено острие на риба трион и няколко камъка вместо чукове и наковалня. Добре поне, че през това време нямаха никаква грижа за храна. Хекуба им носеше редовно едра риба: тонове, баракуди, платноходи, корифени — толкова редовно, че хранениците й вече се чудеха как да я спрат. Нито можеха да изядат донесеното месо, нито пък да го съхраняват. И все пак Ева успя да направи малък запас от сушени на слънце риби, преди това осолени в събраната от една скална вдлъбнатина морска вода, сгъстен от изпарението солен разтвор.

И когато прецениха, че са готови за път, с дружни усилия избутаха лодката във водата, опънаха платното, всъщност ризата на Циклопа, и хванаха всеки по едно приспособено гребло, та така, с възможната бързина да се измъкнат от нестихващия прибой.

Това им се удаде по-лесно, отколкото се опасяваха. Вятърът се оказа попътен, а веслата им улучиха най-удобния момент за прелитане над рифа. Когато се озоваха отвъд кипналия в бяла пяна воден насип, двамата се спогледаха доволни и учудени, неповярвали в сполуката си.

Тогава доплува с шумно пръхтене и Хекуба. Подаде глава и замърка от радост. Прегърнала като малко момиченце намерената на брега спяща кукла, Ева протегна ръка да я погали, но тозчас я отдръпна. Косатката посегна да я захапе. Ева беше сигурна, че не е от злоба. Друго целеше приятелката й. Искаше да я свали от лодката при себе си.

И така, само от борда, недосегаема за колебливите опити на животното, Ева продължи да му говори и да му отвръща със същото нежно мъркане.

Началото изглеждаше добро. Небосводът се бе издул над главите им като огромен син парашут, през чийто отвор се подаваше ослепителното слънце и сипеше върху успокоения океан с пълни шепи огнени блясъци. Наоколо всичко преливаше в синева, ясна, неповторима — и небето, и морето. Само край борда налитаха леко накъдрени талази като течен изумруд. Вятърът вееше в нужната посока. Ако всичко вървеше благополучно, най-много след два-три дни според Циклопа щяха да достигнат брега на Австралия.

Постепенно островът на морските лъвове изоставаше назад, потъваше зад гребена на прибоя.

Заглъхваше и подобната на гръмотевица врява на неспокойните животни. Само птиците, ловуващи далеч от гнездата си, все още прелитаха ниско над лодката и ги разглеждаха с безучастни очи, въртейки като играчки главите си.

А Хекуба все ги следваше. Не изоставаше, не ги изпреварваше. Плуваше редом с тях тъй леко, с невидими трепвания на опашния плавник, че изглеждаше неподвижна, като вързана за лодката. И мъркаше, скимтеше, пръхтеше леко, като не отделяше поглед от приятелката си както над водата, така и изпод водата. Топъл, необичайно нежен поглед, съвсем неприсъщ на страшната озъбена муцуна. Или пък само така й се струваше на Ева, жадна за топлината и нежността, които бе намерила в тоя див звяр.

Циклопа се изправи, заслони с ръка очи. Към хоризонта се виждаше остров, нисък коралов атол, обрасъл с живописно разкривени палми. Възможно ли бе това? Тук, в близост с тюленовото поселение?

Значи? Значи, беше сбъркал нещо в мислените си изчисления, значи не бе тъй близо до континента. Заблудил се бе, заблудили го бяха тюлените.

И той изви платното, загреба нататък.

Но когато отново вдигна поглед, островът беше изчезнал. Никаква суша, никакви палми. Само вода, от кръгозор до кръгозор.

Ясно, мираж! Как не се бе досетил отведнъж? И друг път по тия места те му бяха изигравали своите шеги. Но тогава той не се поддаваше на коварните им уловки. Защото повече се доверяваше на картите си, на лоциите, на секстанта и хронометъра.

Отново промени курса, пак на запад. Отпусна веслата. Докато имаше благоприятен вятър, трябваше да пестят силите си. На море не се знае в кой миг ще ти потрябват.

А косатката ставаше все по-неспокойна. Издаваше явно недоволството си. Искаше приятелката й да бъде по-близо до нея, да я чувства до себе си, да я носи върху себе си, да играе с нея, да се грижи за нея. Дразнеше я присъствието на другия човек, сякаш я ревнуваше от него. Пръхтеше все по-нетърпеливо. Подаваше все по-често глава в плахи опити да я досегне с уста, да я дръпне при себе си. И Ева трябваше при всеки такъв опит да отскача към отсрещния борд.

Безспорно нещо не одобряваше и в избраната посока. Защото се превърташе на гръб, обхващаше корпуса отдолу с плавници и така опитваше да я откара на изток, отново към тюлените.

Ева донейде се забавляваше от това, дори усещаше известно доволство от тъй явно засвидетелстваното й чувство. Ала Циклопа губеше търпение. Той бързаше. Нямаше време да се мотае из океана поради своенравието на един див звяр. Океанът е още по-своенравен. Отде можеше да знае каква нова изненада щеше да му поднесе не утре, ами дори след час?

При това кръпката върху обшивката не беше тъй здрава, че да устои на непрекъснатото блъскане в това великанско туловище. Трябваше да прогони някак си косатката, да се освободи от досадната й привързаност.

Той й изкрещя няколко пъти да се маха, удари я с все сила с греблото. А тя, сякаш не усетила ударите, само го погледна с едно око изпод водата, както му се стори, високомерно и пренебрежително.

Налагаше му се да действа по-решително. И той почна да връзва меча на акулата трион към веслото. Такива са били някога копията на маорите. Хекуба трябваше най-сетне да бъде убедена какво я очаква, ако досажда повече.

Когато се досети какво е намислил, Ева възмутена изтръгна от ръцете му недовършеното оръжие. Той едва го опази да не го хвърли тя във водата. Да ги остави съвсем беззащитни.

Какво ли си помисли Хекуба, като ги видя тъй, вкопчани да изтръгнат един на друг от ръцете веслото? Дали не сметна, че оня противен човек е нападнал приятелката й? И че като приятелка тя е длъжна да й помогне? Тъй и кучето се хвърля в помощ на господаря си.

Без да се колебае повече, тя вдигна високо над водата глава и се просна с цялата си тежест върху борда. Така сродниците й ловуват спасяващите се по ледените блокове тюлени и пингвини. Лодката, то се знае, не удържа, бордовете й изпращяха, превърнати на трески, после се наклони и се преобърна.

Циклопа изплува мигновено над водата, досетил се за явното й намерение, опитвайки да го осуети. Не успя. Хекуба се оказа по-бърза. Когато я видя, тя вече носеше съпротивляващата се жена, която крещеше, заканваше се, опитваше да скочи от гърба й, но похитителката винаги успяваше да се мушне под нея и да я понесе върху си. И всеки път, след всеки несполучил опит на Ева — все по-далеч и по-далеч. Докато изчезнаха от погледа му.

Вече трябваше да мисли за себе си. Защото веднага след отдалечаването на косатката наоколо му закръжи една разкъсана акулска перка. Още не нападаше, въртеше се край него по своя си акулски обичай. Можеше да се върти с часове без никакво враждебно намерение, можеше да нападне в следната секунда.

Ако искаше да се спаси, Циклопа трябваше да намери опора, по-право преграда между него и неизброимите подводни заплахи. Само лодката беше в състояние сега да му даде тая относителна сигурност. И той се залови за борда й. Кой знае колко време се бори, докато я върна в естествено положение. И добре, че дотогава Раздраната перка не го нападна. Наскоро бе нагълтала изцяло заловената акула лисица, още не бе огладняла дотолкова, че да получи смелост за ново нападение.

Лодката наистина се бе изправила, но пълна с вода. Щом се прехвърли в нея, крушенецът тозчас се залови да я изгребва. И сега не с шепи, а с веслото от костенурчената черупка.

Това не му се удаде напълно. Защото колкото вода изгребеше, горе-долу толкова преливаше отново през смачкания от косатката борд.

Намираше се в безопасност. Лодката го отделяше от акулата. А това съвсем не беше малко. Но не можеше да трае вечно. Налагаше му се час по-скоро да достигне суша. А най-близката суша се оказа тюленовият остров. Ще не ще, трябваше да се върне пак там. Там поне имаше месо, хилядите морски лъвове. Все щеше да измисли как да убие някой от тях. Освен това на сушата имаше възможност да позакърпи лодката си.

За да тръгне отново на път. Да търси Ева! Да я отърве от тази страхотия, която я бе отвлякла! Какво ли искаше тя от нея, какво ли търсеше? Дали си въобразяваше, че Ева ще замести загиналата й рожба, или пък я смяташе за жива играчка? Или пък — косите му настръхнаха при това ново допускане — чисто и просто си играеше с нея, както котка играе с мишка?

Внезапно съгледа във вълните спящата кукла. Тя принадлежеше на Ева, тя беше единственото, което му оставаше от Ева!

Пресегна се и я извлече от водата. Предстоеше му само едно — да стигне до континента, да наеме самолет. И с него да тръгне по дирите на косатката, да я намери, да спаси Ева!

Да намери самолет! А как, като вече нямаше пари, нямаше филми, нямаше нищо? Дори можеха да го съдят за потопената яхта. Оставаше му само това, последното! Наричат го „инверсия“ — вътрешните му органи бяха разположени обратно, не като в нормалните хора. Сърцето му биеше вдясно. И за неговия труп, ако им го продадеше приживе, много институти му предлагаха десетки хиляди долари.

Това щеше да направи, да продаде трупа си. После да наеме самолет. И да търси Ева. А след това?? Нека първо да я спаси! После да става каквото ще?

Той правеше няколко гребвания към брега, после почваше да изплисква нахлулата за това време вода. Пак гребане и пак изплискване, И пак? И пак? Сякаш цял живот бе правил само това — гребане изплискване?

В това време плуващата редом тигрова акула с пулсиращи хрилни отвори го стрелкаше със злобен и ведно с това безучастен поглед. Акулите са търпеливи. Могат да чакат. И тая щеше да изчака, докато лодката му потъне.

Най-сетне, когато залязващото слънце си издърпваше огнената пътека за сън, човекът достигна прибоя. Доколкото му бе възможно, в гребане и изчерпване на водата, опита да премине подводния праг.

Не успя. Лодката се изви настрана. Една по-голяма вълна я подхвана на борд и запокити върху оголената скала. В миг я превърна на купчина греди и дъски.

Крушенецът има щастие да прелети над рифа. И да бъде повдигнат навреме от следващия воден хребет, с който премина това кипящо и ревящо препятствие. После заплува към брега, без да поглежда гмуркащите се край него тюлени.

Най-сетне стъпи на дъното и продължи, като газеше водата до гърди. Излезе на сушата. Пое дълбоко дъх. В тоя миг отгоре му налетя с рев Отхапания плавник. Циклопа не устоя пред яростта му, а хукна да бяга. Но навред го пресрещаха озъбени зли мъжкари. Ето, оградиха го в плътен пръстен, заподскачаха тромаво към него, като показваха страшните си зъби и ревяха гръмогласно.

Сам се учуди, че се сети за това. Мъжките морски лъвове демонстрират силата си, като вирват колкото може по-високо глави. Тази стойка е и призив за бой. Бяха сметнали, че изправеният човек предизвиква всички към саморазправа.

Трябваше да опита! Иначе беше загубен. И той се просна по очи сред стесняващия си ревящ обръч. Престори се на мъртъв. При този му вид самците се заковаха на място разколебани. Позата на покорство в доскоро предизвикващия ги нахалник успокои яростта им. И един по един почнаха да се завръщат в харемите си, обезпокоени, че в това време някой от дебнещите отстрани ергени могат да им ги отнемат.

Циклопа дълго лежа така като труп, хем да не ги дразни повече, хем да си почине от преживените премеждия, докато се реши да тръгне отново. Но вече не прав, а с пълзене, на четири крака, опитващ да наподоби щапукането на малко тюленче.

Възрастните го оглеждаха с недоумение, ала не го нападаха. Само се чудеха може би какво е това непознато дребосъче, което се мотаеше сред тях.

Най-сетне успя да се измъкне от множеството. Изправи се тозчас на крака и хукна с все сила към онова място, където бяха прекарали с Ева ония три дни. Тъй тревожни. И тъй щастливи за него.

Но спря. Върху чакъла лежеше евината кукла. Той я грабна и продължи да тича, като я притискаше до гърди.

Щеше да намери Ева и да й я даде! Щеше?