Джек Слейд
Животът ти или блондинката, Ласитър (9)

9.

Беше около един часът през нощта, когато Ласитър видя ранчото пред себе си в долината. То беше голямо, с великолепна къща и многобройни стопански постройки.

Ласитър слезе от коня си и го скри в сянката на няколко смокинови дървета. Оттук нататък щеше да върви пеш. Да влезе открито в двора на ранчото, означаваше безсмислено да изложи живота си на опасност.

Затова разхлаби седлото на черния жребец, измъкна юздата от зъбите му, уви поводите около стеблото на едно младо дръвче и приятелски го потупа по гърба за сбогом.

Конят го изпрати с кратко цвилене. Ласитър взе със себе си единствено 44-калибровия „Ремингтън“ и камата си. Уинчестъра остави в калъфа на седлото.

До ранчото оставаше не повече от половин миля. Ласитър преодоля това разстояние за десет минути. Разбира се, не тръгна направо, а описа дъга, за да влезе отзад. Освен това използваше всяка възможност, за да се прикрива. Нищо чудно някой да го изненада още по пътя. Вероятно Ред Клайд Мълиган беше разположил постове около цялото ранчо. Ласитър беше свикнал винаги да бъде максимално предпазлив.

Някои прозорци на голямата къща светеха. Зад един от тях се очерта фигурата на гол мъж. След малко до него се приближи гола жена.

Ласитър почувствува как го обзема възбуда. Той се промъкна към къщата и намери задната врата, но тя беше заключена. Вдясно от нея обаче един прозорец беше полуотворен. Ласитър не се поколеба и секунда. Бутна леко прозореца и като котка скочи вътре.

Помещението беше осветено от лунната светлина. По миризмата и по неясните очертания на мебелите Ласитър разбра, че се намира в кухнята. Спря и се ослуша. Някъде над него се чуваха гласове. Мъж и жена разговаряха. Дали не бяха същите, чиито силуети беше забелязал преди малко на прозореца?

Разговорът беше много оживен и заплашваше да се превърне в караница. Затова Ласитър побърза да се изкачи на втория етаж.

* * *

— Все още не мога да ти се доверя напълно — говореше в този момент Ред Клайд Мълиган и гласът му потрепваше от трудно сдържан гняв. — Толкова време се противеше като дива тигрица и не искаше да се любиш с мен, а сега се правиш на нежно котенце. Тук нещо не е наред!

Той вече беше облякъл дрехите си. Джудит продължаваше да седи гола на широкото легло до прозореца.

Тя се усмихна насила.

— Промених отношението си към теб — промълви тя, но не можа да потисне треперенето на гласа си. Сърцето й лудо се блъскаше в гърдите.

Толкова я беше страх от този червенокос мъж с маниери на насилник! Освен това се срамуваше, че изцяло се беше подчинила на волята му. Само преди минути той беше толкова нежен. Но дори нежностите изразяваха единствено жаждата му да притежава напълно тази красива жена. След любовното опиянение нещата изглеждаха другояче. Беше настъпило бързо отрезвяване. Умът му работеше точно и прецизно. Обикновената му подозрителност се беше възвърнала.

— Ти ме лъжеш! — изсъска той. — Узнала си, че Арч Колеман се е измъкнал. Затова си решила да му помогнеш да ме вкарате в капана!

Джудит седна на леглото. До главата й имаше газена лампа с червен абажур, която хвърляше медни отблясъци върху прекрасната й кожа.

— Какви са тия мисли. Ред? — попита тя, стараейки се да изглежда наистина учудена. Думите му бяха точни. Беше разбрал истината. Тя се беше опитала да го залъже с милувки, за да приспи бдителността му. Не искаше повече да я смята за своя пленница. Само тогава може би щеше да успее да избяга от този ад…

Ако планът й успееше, Ред Клайд Мълиган беше загубен. Защото той беше убил Лиза, жената на своя полубрат. За това имаше дори доказателства, както имаше и доказателства, че Мълиган е решил да погуби и самия Арч Колеман.

В бюрото на Мълиган, долу, в голямата дневна, Джудит беше намерила две писма, изпратени от някой си Джон Далас от Феникс. В едно от писмата този Далас съобщаваше на Мълиган, че внимателно е проверил всички въпроси около наследството на Арч Колеман и че Ред Клайд като негов полубрат е единственият му наследник. В другото писмо Джон Далас искаше време да проучи нещата и безстрастно намекваше, че нищо не му струва да изпрати Арч Колеман на бесилката, защото той уж е убил Лиза Колеман от алчност и от ревност, като я е пронизал с нож в леглото си. Лесно щял да докаже това.

Джудит беше скрила двете писма. Ред Клайд все още не беше забелязал изчезването им, макар че за него то беше равносилно на смъртна присъда. За Арч Колеман обаче това означаваше свобода и доказване на пълната му невинност.

Мълиган пристъпи към леглото и неочаквано сграбчи с дясната си ръка великолепната черна коса на Джудит. Той рязко изви главата й назад. Очите му се впиха в лицето й. Младата жена изпищя от болка.

— Пусни ме, мръснико!

— Искам да знам истината! — изръмжа той. — Признай си, че ми готвиш капан!

— Защо мислиш така?

— Забелязах, че не умееш да се преструваш на влюбено котенце. Само се правеше на много въодушевена. Беше затворила очи и си представяше, че те е прегърнало онова копеле, брат ми. Признай си, курво!

— Не, не, аз…

Две силни плесници с опакото на ръката заглушиха думите й.

— Признай си! — изсъска извън себе си от яд Ред. — Признай доброволно или ще те смажа от бой.

Съпротивата на Джудит беше сломена, но не и гордостта й.

— Добре, ще ти кажа истината! — изкрещя тя. — Щях да те вкарам в капан. Защото знам със сигурност, че ти си убил Лиза Колеман!

Мълиган побеля като платно. Ръката му се отпусна.

— Какви ги говориш? — произнесе дрезгаво той. — Нямаш никакви доказателства…

Джудит пронизително се изсмя. Беше на ръба на истерията.

— О, имам доказателства! — изфуча тя. — Помниш ли двете писма, които си получил от Джон Далас от Феникс? Освен това аз ще кажа пред съда, че в нощта на убийството Арч Колеман беше при мен. Ще се закълна! Ти, ти си убиец, Ред Клайд Мълиган! На всяка цена искаш да изпратиш брат си на бесилката. Защо си толкова алчен? Защо толкова го мразиш? Ненавиждам те, Мълиган!

Най-после му каза всичко! Джудит усети неимоверно облекчение — и в същия миг я обхвана страх.

Мълиган пристъпи към нея с искрящи от гняв очи. Протегна ръце с извити като нокти на хищник пръсти. Лицето му беше разкривено в ужасяваща гримаса.

— Май този път прекали, вещице — изръмжа той. — Не биваше да бъдеш толкова глупава. Да, аз убих Лиза. Пронизах с ножа си проклетото й сърце. Толкова я мразех! Мразя и Арч. Лиза трябваше да умре. Ти също ще умреш, защото знаеш повече, отколкото трябва. Край с теб, гадино! Завинаги…

Джудит уплашено се отдръпна. Очите й се разшириха от панически страх и тя щеше да изпищи, когато лапите на Мълиган посегнаха към шията й.

Но викът заседна в гърлото й. Забеляза нещо невероятно зад гърба на Мълиган. Сякаш беше сън. Просто не повярва на очите си…

Зад Мълиган изникна едра мъжка фигура. Никога не беше виждала този човек.

Това беше Ласитър.

— Момент, Мълиган — проговори сухо непознатият. — Така не се постъпва с красивите жени.

Мълиган се извърна стреснато.

— Кой… как… как влязохте тук?

Ласитър небрежно кимна към вратата.

— Най-нормално, сър — отговори той с цинична учтивост. — Името ми е Ласитър. Вярвам, че през последните дни сте чули някои неща за мен.

Мълиган се окопити невероятно бързо. Важното сега беше да печели време. Все щеше да му хрумне някой мръсен номер. Но Ласитър беше нащрек.

— Какво мога да сторя за вас, мистър Ласитър? — попита коварно ранчерото. — По-добре е да преговаряме мирно един с друг. Колко искате?

Ласитър невинно го изгледа.

— За какво да искам пари, сър?

— Ще купя мълчанието ви. Ще ми обещаете да не казвате на никого какво се е говорило тук.

Ласитър се усмихна подигравателно.

— А вие колко давате, Мълиган?

— Предлагам ви петдесет хиляди!

Ласитър презрително махна с ръка.

— Това не е стръв за мен. Аз не се продавам. Вървя по свой път. Никога не бих предал приятеля си за пари. Нито за десет, нито за сто милиона.

— Значи не дори и за това тук? — изсъска Мълиган и в ръката му блесна двуцевният „Деринджър“, измъкнат като светкавица от джоба му. Само трябваше да натисне спусъка, за да стреля.

Но така и не успя. Ласитър реагира по-бързо и от мисълта. Юмрукът му улучи ранчерото право в брадата. Мълиган падна на колене и тежко се строполи на земята.

Джудит продължаваше да седи на леглото, загледана с празен поглед в Ласитър. Тя все още не проумяваше станалото.

Ласитър се наведе над Мълиган, който изпъшка и се раздвижи. Той веднага пое въздух, за да събере хората си с вик за помощ, но юмрукът на Ласитър за втори път го изпрати в страната на сънищата. Едрият американец бързо обърна по корем неподвижното тяло, завърза здраво ръцете на гърба му с тънки кожени ремъци, замъкна го до леглото и запуши устата му с парче чаршаф, чиито краища завърза на тила му. Накрая завърза и краката му.

Пленникът диво въртеше очи и се опитваше да изкрещи въпреки запушената си уста.

— Утре сутринта ще те пуснат, човече — каза спокойно Ласитър. — Макар и за кратко време, защото скоро ще дойде шерифът да те арестува.

Мълиган с все сила заклати глава. Вероятно искаше да каже, че шерифът никога няма да успее да го хване.

Жената бавно се надигна от леглото. Ласитър я изгледа и усети, че тя силно го привлича. Джудит Бергман беше истинска хубавица.

— Облечи се! — каза дрезгаво той. — Скоро ще стане светло. Трябва да се махнем, колкото се може по-бързо!

Тя посегна към безформената роба, която висеше на един от столовете.

— Нямам нищо друго — промълви измъчено тя. — Този негодник искаше да ме унижи и през цялото време трябваше да се разхождам почти гола. Даде ми единствено тази прозрачна дреха. Сякаш съм някоя каеща се грешница!

— По-добре това, отколкото нищо — отговори сухо Ласитър. — Не мога да вляза с гола жена на коня си в Каза Гранде.

— Дано само стигнем живи и здрави — прошепна Джудит. — Мълиган е разположил постове около цялото ранчо и по пътя за града. Цяло чудо е, че си се промъкнал тук.

Тя навлече робата през главата си. Подобната на чувал риза беше толкова тясна, че прелъстителните й форми още повече се подчертаваха.

— Не срещнах нито един пост — отговори спокойно Ласитър. — Да вървим. Навън вече се зазорява. Трябва да побързаме. И недей да пищиш, ако се убодеш на някое остро камъче или трънче! Дори да ти се плаче от болка, не издавай нито звук. Стискай зъби, каквото и да се случи!

Джудит решително кимна. Ласитър спря за миг до овързания и мрачно проговори:

— До скоро, Мълиган. Ще се видим под бесилката.

Ред Клайд Мълиган сякаш щеше да се пръсне от ярост. Сигурно никога досега не е бил толкова безпомощен и изложен на оскърбленията и подигравките на Враговете си.

— Хайде, Джудит — прошепна Ласитър. — И помни какво ти казах. Най-малкият пропуск ще ни отведе право в ада…

Двамата безпрепятствено се измъкнаха от къщата през отворения прозорец на кухнята. Луната беше някъде далеч на запад, а звездите почти не се виждаха. Бързо се зазоряваше. Ласитър и спътницата му предпазливо се отправиха към мястото, където ги чакаше конят.

По пътя си не срещнаха никого. Най-вероятно постът от този участък се забавляваше с някое момиче или с бутилка уиски. Какво щастие, че съществуваха тези две изпитани средства за приятно прекарване на времето! Те се оказваха много полезни за Ласитър и Джудит.

Без неприятни срещи те стигнаха горичката, където Ласитър беше оставил коня си. Жребецът ги подуши отдалеч и неспокойно раздвижи гордата си глава. Ласитър го потупа по врата.

— Този път ще носиш по-голям товар, приятелю — прошепна той. — Но тази допълнителна тежест е много приятна. До града ще се справиш, нали?

В този миг Джудит уплашено изпищя. Ласитър се стресна и се извърна.

Зад него някой произнесе с леденостуден глас:

— Спокойно, мистър! Горе ръцете! Този път си заслужих премията от шефа.

Мъжът се изсмя. Ласитър внимателно обърна глава по посока на гласа, вдигнал ръце на височината на раменете си.

Вече беше доста светло. Дивото, обрасло с буйна брада лице на мъжа зад него ясно се различаваше. В ръцете си той стискаше пушка „Спенсър“.

— Голям късмет имам днес — изсмя се брадатият. — Тъкмо правех обиколката си, когато случайно видях този чужд кон. Веднага се сетих, че нещо не е в ред.

— Ти си бил голям умник — произнесе подигравателно Ласитър. — Всички в ранчото ли са като теб?

Брадатият широко се ухили.

— С удоволствие бих ти забил един куршум в гърлото, човече! После ще се позабавлявам с тази красавица. Но няма как. Шефът непременно ще ме застреля, ако я докосна.

Ласитър продължаваше да стои с вдигнати ръце. Не усещаше ни най-малко вълнение. Умът му работеше трезво и прецизно. Знаеше, че трябва да предприеме нещо, за да спаси живота си и този на Джудит.

Брадатият пристъпи към Ласитър и притисна в корема му дулото на пушката си.

— Сваляй колана, мистър! Тръгвайте двамата пред мен! Хайде, по-бързо! Нямаме много време.

— Добре де, добре — изръмжа Ласитър. — Не се вълнувай толкова!

— Свали си колана! — повтори брадатият мъж. Изглеждаше доста тъп, но пък, от друга страна, нямаше никакви скрупули.

Дано само не натисне спусъка от нервност.

— Не може ли поне да си сваля ръцете? — попита невинно Ласитър. — Как ще откопчея колана?

— Добре, но само лявата — отговори мъжът. — И с лявата ще се справиш.

Ласитър бавно свали ръката си и започна да откопчава колана си. След секунди тежкият колан с револверите падна на земята. Брадатият доволно отстъпи крачка назад.

— Чудесно — каза той. — Сега се обърни и тръгвай послушно напред!

— Да, разбира се — отговори Ласитър и бавно се обърна. Изглеждаше примирен със съдбата си. Но брадатият много се лъжеше, ако вярваше в това.

След бавното си обръщане Ласитър сякаш експлодира. Бърз като светкавица, той се стрелна към мъжа, който от изненада забрави дори да натисне спусъка. Ласитър блъсна пушката с крак, насочен право в китката на бандита. После с един скок се озова в непосредствена близост до него и стовари един юмрук в брадата му. Мъжът изстена и се опита да се отбранява, но явно нищо не разбираше от юмручен бой.

След по-малко от минута всичко беше свършено. Брадатият лежеше в безсъзнание на земята. Ласитър хвана старата пушка и със силен удар в стеблото на дървото я пречупи на две. После измъкна револвера на мъжа и го хвърли далече в храстите. Накрая спокойно свали ласото си от седлото, издърпа тялото до стеблото на едно дърво и го овърза здраво.

— Желая ти приятно прекарване, брадатко — усмихна се на сбогуване Ласитър. — Предай поздравите ми на шефа си. Със сигурност ще се срещнем под бесилката.

Брадатият все още беше като пиян от изненада. Той гледаше тъпо пред себе си, без да разбира какво ставали мълчеше.

Ласитър вдигна Джудит на седлото и седна зад нея.

— Скоро ще стигнем в града — прошепна окуражаващо той. — Там Мълиган няма шанс срещу нас, в града ще бъдем в безопасност.

— Дано — отговори тихо Джудит. — Не бива да подценяваш това куче. Той едва не прати собствения си брат на бесилката, а Арч Колеман беше най-богатият и почитан мъж в нашия щат. Мълиган не се бои. Не спира пред нищо. Готов е дори да убие беззащитна жена.

— Този път е негов ред — отговори решително Ласитър. — Негодници като този Мълиган си заслужават въжето.

Слънцето вече се показваше иззад планинските върхове. Джудит седеше пред Ласитър на седлото, лека като перце. Той беше обвил лявата си ръка около талията й и усещаше топлината на тялото й през тънката ленена риза. Отново усети как го обзема възбуда и с усилие се овладя. Сега не беше най-подходящото време да се мисли за любов, а и Арч Колеман имаше по-стари права върху тази жена.

Ласитър никога не беше мамил приятелите си. Нямаше и намерение да го прави. Освен това трябваше да мисли и за Хуанита. Тя неотстъпно владееше съзнанието му. Дори и сега той усещаше, че се стреми към нея с цялото си същество. Дълго щеше да тъгува по нея, когато се разделят…

Цяла вечност не беше срещал жена като нея. Тя го възхищаваше не само с красотата си, но и с цялата си личност. Затова мислеше за нея, дори когато беше далеч от него. Дяволски трудно щеше да му бъде да й каже: „Сбогом!“

* * *

Беше около десет часа сутринта, когато Хуанита Перада, русата мексиканка, влезе в ранчото на Ред Клайд Мълиган. Облечена беше като мъж, но тежката руса коса постоянно се изплъзваше изпод широкополата черна шапка. Начаса я заобиколиха дузина мъже. Тя безстрашно се огледа около себе си.

— Къде е шефът ви? — попита Хуанита Перада. — Искам веднага да говоря с него. Много е важно.

Мъжете се ухилиха. После напрегнато се вгледаха в нея. Никой не познаваше тази руса красавица. Но когато на верандата се появи Джеси Шърман, подкупеният помощник-шериф, нещата се промениха.

— Ехей! — извика той. — Каква изненада! Русата фея от Мексико. Сестрата на осъдения на смърт…

Хуанита Перада беше отчаяна. Но това не й личеше. Лицето й беше безизразно и не издаваше вълнението й.

Вътрешно тя цялата трепереше. Тревожеше се за Ласитър. През нощта в града пристигна Рио Сардоне. Ловецът на мустанги беше полумъртъв от изтощение. Бандитите на Мълиган го бяха измъчили до смърт, макар че той не искаше да признае това пред Ласитър. Той разказа на шерифа, че Ласитър е тръгнал към ранчото на Мълиган. После изтощен заспа непробудно.

Настъпи утрото и тревогата на Хуанита се засили. Ласитър не се връщаше. В изблик на внезапна решителност тя оседла един кон от обора на шерифа и потегли към ранчото на Мълиган. Беше твърдо убедена, че Ласитър е попаднал в капан. Затова смяташе да потърси начин да го освободи. Беше решена да се бори до последна капка кръв.

Тя обичаше Ласитър повече от живота си. Беше готова да се жертвува за този американец.

— Заведете ме при шефа ви — повтори настоятелно тя.

— Какво искате от мистър Мълиган, лейди? — попита иронично Шърман.

— Става въпрос за Ласитър — отговори бързо тя и веднага усети, че е сторила грешка. Но нямаше как да вземе думите си назад. Беше завладяна от идеята, че той е затворен някъде в ранчото.

За съжаление тази грешка можеше да я погуби. Слънцето припичаше силно. Наоколо цареше тишина.

Джеси Шърман усилено размишляваше. Нещо не беше в ред. Нима тази русокоса красавица изведнъж е застанала срещу Ласитър? Да не би двамата да са се скарали?

— Какво става с Ласитър? — попита предпазливо той. — Може би ние бихме могли да ви помогнем, мадам?

— Да, пуснете го! — извика невъздържано Хуанита. — Вие сте го затворили тук! А може би вече сте го убили?!

Някакво неясно подозрение се появи в главата на Джеси Шърман. Тази сутрин никой от мъжете не беше виждал шефа си, въпреки че вече беше десет часът сутринта. Обикновено по това време Ред Клайд Мълиган отдавна беше станал от леглото.

Какво ли се беше случило?

Джеси Шърман се опита да запази спокойствие.

— Как така ви хрумна, че сме заловили Ласитър, мадам? — попита учтиво той. — Нищо не разбирам…

Хуанита избухна в ярост.

— Я не се преструвайте! — извика тя. — Повикайте шефа си. Дано поне той има достатъчно смелост да ми каже истината. Ласитър тръгна тази нощ към ранчото, за да говори с вашия шеф. Искаше да му направи изгодно предложение. Но не се върна. Няма съмнение, че вие, проклети кучета, сте го убили!

Подозрението на Джеси Шърман все повече се засилваше. Обзе го тревога. Досега беше вярвал, че шефът се забавлява в леглото с красивата Джудит. Но май не беше така. Дали пък Хуанита не казваше истината? Затова той любезно я покани:

— Моля, влезте, мадам! Смятам, че е по-добре да обсъдим нещата на спокойствие. Така скоро ще се разберем.

Сърцето на Хуанита лудо се блъскаше в гърдите й. Тя мислеше единствено за Ласитър, когото обичаше повече от всичко. Дано да го намери жив. Все повече се убеждаваше, че той лежи вързан някъде в тази голяма къща.

Джеси Шърман я отведе на горния етаж. Той знаеше, че Мълиган и Джудит бяха прекарали нощта в една от спалните, където Джудит бе живяла като пленница. Отвори вратата и стреснато отстъпи назад. На пода пред него лежеше шефът му, овързан с тънки кожени ремъци, с парцал от чаршаф в устата.

Триста дяволи! Какво ли означаваше това?

Джеси Шърман се втурна в стаята, светкавично измъкна ножа си и започна да прерязва безбройните ремъци, с които беше омотан Мълиган. В този миг Хуанита Перада разбра страшната си грешка. Тя се обърна и хукна като сърна. Надяваше се, че ще успее да се изплъзне от мъжете на двора и да се измъкне. Обаче Джеси Шърман отвори прозореца и изкрещя:

— Внимавайте! Бялото гълъбче иска да отлети! Не го оставяйте да ви избяга!

Хуанита Перада изскочи на двора. Пресрещнаха я десетки протегнати ръце. Тя се облегна на стената и очите й се напълниха със сълзи. В този миг нечия ръка я сграбчи за рамото и грубо я обърна.

Хуанита Перада се озова лице в лице с Ред Клайд Мълиган. Червенокосият мъж с прорязано от бръчки лице се усмихна. В първия миг той не й се стори толкова страшен, колкото беше очаквала. Но когато заговори, тя се сви уплашено.

— Толкова ли обичаш този Ласитър? — попита ехидно той и Хуанита цялата потрепера при звука на този неприятен глас. — Наистина ли го обичаш толкова, че си дошла да се жертвуваш заради него?

Тя кимна и въпреки волята й няколко сълзи се търкулнаха по зачервените й страни.

— Готова съм на всичко за него — прошепна тя. — Ще направя всичко, което е по силите ми.

— Ами Ласитър? — попита той. — И той ли те обича, както ти него?

Тя отново кимна.

— Да, и той ме обича. Сигурна съм, че би влязъл и в ада заради мен!

Усмивката на Мълиган стана още по-широка. Изглеждаше доволен от думите й. Дори мъжете, които отдавна служеха при него, не можеха да разберат настроението му.

— Заповядай вътре, Хуанита — покани я меко той. — Ще си поговорим спокойно. Аз ти желая само доброто.

Тя покорно го последва. Влязоха в грамадната дневна, която се стори на Хуанита същински рай. Двамата бяха сами — русата мексиканка и едрият земевладелец.

Внезапно я обхвана страх. Тя се вгледа в очите му и прочете в тях неутолима жестокост. Той я сграбчи за раменете и я хвърли като парцал на килима. Лицето му се разкриви в похотлива гримаса.

— Курва! Проклета курва! — хриптеше той. — Сега ще видиш ти! И ти, и Ласитър жестоко ще си платите за всичко. Ще съжалявате, че сте си показали носа в Каза Гранде!

Хуанита Перада отчаяно се отбраняваше, но не можеше да се справи със силния мъж.

Той разкъса дрехите й и тя остана гола пред него. Хуанита изтощено затвори очи, готова за най-лошото. Трябваше да претърпи най-жестокото унижение в живота си.

За нейно най-голямо учудване не се случи онова, което очакваше с отвращение. Мълиган плъзна ръка по голото й тяло и се изправи.

— Не мога да се любя с курви — изръмжа той. — Хайде, обличай се! Отиваме в Каза Гранде.

Хвърли й една от онези подобни на чувал ленени ризи, които беше носила и Джудит. Изглежда му доставяше някакво перверзно удоволствие да облича пленниците си в тях.

— Ставай! — заповяда отново той. — След час потегляме. Кълна ти се, че Ласитър и останалите негодници ще ме молят на колене за пощада!

Сети се за унизителното поражение през последната нощ и отново го обзе бесен гняв. През нощта имаше достатъчно време да размисли и беше решил да излезе в открит бой. Ще заложи всичко на карта. Ще се бори докрай с всички средства, с които разполага.

Можеше да разчита на тридесетина въоръжени мъже. Хората му бяха първокласни стрелци. С тяхна помощ щеше окончателно да се разправи с този непокорен град, който се осмеляваше да се противи на волята му. Цяла Аризона щеше да трепери от страх!

„Тежко ти, Ласитър! — помисли мрачно той. — Ти ще бъдеш първият, когото ще хвана, когато градът падне в ръцете ми!“

Мислите му се носеха напред. Другото, което щеше да направи, беше да се погрижи за свикването на съда. Щеше да охранява съдебното заседание с въоръжените си мъже. Първо щеше да се изпълни вече обявената присъда на Арч Колеман. Тя беше съвсем законна. Палачът с удоволствие ще се заеме с обесването.

После Джудит Бергман щеше да бъде улучена от „заблуден куршум“. Единствената свидетелка трябваше да бъде премахната.

Никой от съдебните заседатели нямаше да повярва в думите на Ласитър, затова щеше да го изправи пред съда по обвинение за освобождаване на осъден на смърт и опит за убийство. Това също нямаше да му създаде особени трудности.

Хуанита Перада навлече ленената риза. Дрехите й лежаха разкъсани на пода. Също като Джудит Бергман тя се почувствува като каеща се грешница. И наистина — чакаше я труден път. Тя знаеше това много добре. Питаше се със страх какви ли ще бъдат следващите ходове на Ред Клайд Мълиган…

* * *

Мълиган блъсна Хуанита да върви пред него и я изведе навън. Мъжете ги изгледаха мълчаливо и равнодушно. Може би някои от тях се отвращаваха от подобни сцени, но повечето се наслаждаваха на красивата жена в прозрачна тясна рокля.

— След половин час тръгваме за града! — извика Мълиган. — Пазете добре тази руса вещица, за да не избяга. Тя ще ни трябва още известно време.

Той кимна на Джеси Шърман да се приближи и доверително му прошепна:

— Ако всичко мине добре, утре ти ще бъдеш новият шериф на Каза Гранде. И без това си първи заместник-шериф, така че и по закон си в правото си да поемеш службата. Защото с досегашния шериф може да се случи нещо…

Шърман веднага разбра.

— Да — каза той. — Има много възможности. Верн Стюдмън се оказа забъркан в сериозно престъпление. Трябва да отговаря за делата си.

— Точно така — отговори Мълиган. — Стюдмън е действувал на страната на престъпниците. Имаме достатъчно свидетели. А пък ако загине в бой, няма да има възможност да дава неверни показания. Всичко ще бъде наред, Джеси. След няколко дни ще ни величаят като спасители на Каза Гранде.

Но Джеси Шърман оставаше скептичен.

— В никакъв случай не бива да подценяваме този Ласитър — изръмжа той. — Той е същински дявол.

Мълиган подигравателно се ухили.

— За него ни се полага специална награда. Той е бил забъркан в голяма афера с „Уелс Фарго“. Затова целият град ще ни благодари, че сме го спасили от тази паплач. Това е чудесно, нали, Джеси? По-добре не би могло и да бъде.

— А какво ще правим с русата мексиканка?

— Когато всичко свърши, ще я взема при мен в ранчото. Такава красавица сигурно ще ми се отрази добре.

— Това е добра идея — промърмори Шърман. — А Джудит Бергман?

Но Мълиган не смяташе да му каже всичко още от самото начало…