Джек Слейд
Животът ти или блондинката, Ласитър (5)

5.

Ред Клайд Мълиган беше бесен. Не можеше да си намери място от гняв. Отначало не повярва на пратеника си, но вече нямаше съмнение — обесването на неговия полубрат е било отложено!

Пратеникът твърдеше, че е пристигнал пълномощник на губернатора, някой си Марк Шърман.

Нещо не беше в ред. Цялата история понамирисваше. Присъдата беше влязла в сила! А откога губернаторът имаше право да се меси в делата на правосъдието? Ред Клайд не си спомняше нито един подобен случай.

Той хвърли гневен поглед към ъгъла на голямата дневна, където се беше свила оскъдно облечена жена с тъмни коси.

Това беше Джудит Бергман, любовницата на Арч Колеман. Красива жена. Много мъже биха извършили лудости заради нея. Джудит се усмихна за пръв път, откакто я бяха отвлекли хората на Мълиган. Усети огромно облекчение при мисълта, че Арч Колеман се е отървал от въжето, макар и временно.

— Махайте се от очите ми! — заповяда на хората си Мълиган. — Трябва ми време, за да си помисля. Оставете ме сам!

Пратеникът и другите двама мъже, които се появиха след него със същото известие, побързаха да напуснат дневната. Тя беше огромна и разкошно обзаведена. Навсякъде бяха запалени свещи, пламъкът на които потрепера, когато вратата се затвори с трясък. В дневната се възцари призрачна тишина.

Ред Клайд Мълиган бавно закрачи към Джудит. Тя беше облечена в прозрачна роба, под която ясно се очертаваше стройното й тяло. Бюстът й не беше особено голям, но бедрата й бяха заоблени и особено прелъстителни.

— Какво се усмихваш така? — попита грубо Ред Клайд.

Тя беше покрила коленете си с робата и беше скръстила ръце върху тях, за да прикрие голотата си.

Погледна Мълиган и продължи да се усмихва по същия предизвикателен начин.

— Радвам се — отговори жената. — Радвам се, че се случи така. Надявам се Арч да се спаси.

— Ще трябва да проуча по-подробно онзи Шърман — изръмжа той. — Още тази нощ ще го направя. Сигурен съм, че има нещо гнило. Цялата тази история хич не ми харесва.

Той изпитателно изгледа свитата пред него жена. За момент сякаш щеше да се нахвърли върху нея, но бързо се овладя. Чакаха го по-важни задачи и затова се отказа от предвкусваното удоволствие.

— Ще се разправя с теб, вещице! — изсъска той и рязко се обърна настрани. — Готви се за новата ни среща!

При звука на този леденостуден глас младата жена неволно потрепера. Беше сигурна, че той ще осъществи намеренията си, защото междувременно беше успяла да го опознае добре.

— И през ум да не ти минава, че можеш да избягаш — допълни ехидно той и се запъти към вратата. — Наредих на всичките си хора да те пазят добре. Нямаш и най-малкия шанс!

Той излезе навън и блъсна вратата зад себе си. Трясъкът се чу в цялата къща. После тежкият ключ със скърцане се превъртя в ключалката.

Джудит Бергман беше пленница в тази стая като същинска робиня. Знаеше, че е невъзможно да избяга от този затвор. Можеше единствено да се надява.

От мястото си много добре чуваше, че в двора хората на Ред оседлават конете. После прозвуча заповедническият глас на господаря на къщата и минути след това дузина коне излетяха в див галоп през портата.

Джудит мрачно се загледа пред себе си. В сърцето й нямаше нищо друго, освен страх. Беше й невъзможно да разсъждава разумно, тъй като цялата трепереше. После погледна оскъдното си одеяние и се изчерви от срам. Бяха й дали единствено тази прозрачна ленена роба, когато я бяха довели като пленница в разкошното ранчо на Ред и трябваше да се излага на похотливите погледи на многото мъже в него. Това беше същински ад.

Конският тропот скоро заглъхна в нощта и в къщата се възцари тишина. Само трепкащите светлинки на многото свещи осветяваха голямата дневна и из нея сякаш се носеха призраци. Джудит Бергман затвори очи и се отпусна на възглавницата.

* * *

Шерифът Стюдмън правилно беше прогнозирал развитието на нещата и беше дал на Ласитър единствения възможен съвет — да бяга от града, колкото се може по-скоро.

Не беше минал и половин час, откакто Ласитър, Хуанита Перада и Арч Колеман бяха излезли от офиса, когато вътре нахлу Ред Клайд Мълиган със своите бандити. Те влязоха с гръм и трясък, сякаш искаха да овладеят с щурм неприятелска крепост. Но после спряха като заковани.

Изправиха се пред вратата на затвора, взирайки се с невярващи очи в овързаните и със запушени уста мъже. Никой от затворниците не беше успял да се освободи от кърпата, натъпкана в устата му. Те разговаряха с освободителите си само с мимики. Ред Клайд Мълиган още повече побесня.

— Разбийте тези железни врати! — изкрещя той. — Побързайте, по дяволите! Стреляйте в ключалките! Хайде, проклети мързеливи кучета!

Минаха не повече от две минути, докато мъжете успеят да разбият вратите на килиите и да освободят пленниците от въжетата и парцалите в устата им.

Палачът пръв взе думата:

— Мистър Мълиган — изграчи той, макар че едва дишаше. По-челото му се стичаха капки пот. — Тук беше истински ад! Няма да го забравя до края на живота си!

Мълиган рязко махна с ръка.

— Я не дрънкай глупости, палачо! — скастри го той. После се обърна към шерифа. — Какво ще кажете за всичко това, Стюдмън? Как допуснахте да ви измамят така?

Шерифът спокойно закопчаваше колана с револверите си. Лицето му не издаваше никакво вълнение.

— Няма в какво да ни обвинявате, Мълиган — отговори твърдо той. — Нима смятате, че трябваше да се оставим да ни застрелят? Вие как бихте постъпили на мое място?

Мълиган презрително изсумтя. Беше килнал шапката си назад и червената му коса блестеше на светлината на трите газени лампи, запалени от хората му в затвора.

— Петима срещу един — изръмжа ядно той. — Ако сметнем и палача, ставате дори шест, но този страхливец не влиза в сметката.

Кал Шарон прие тази обида с угодническа усмивка на мазното си лице. Шерифът каза:

— Всъщност вие би трябвало да се радвате, че брат ви е отървал кожата, поне засега. Да не би да искате да ме заблудите с държанието си? Май добре сте подготвили ролята си…

Мълиган побледня като платно, после лицето му почервеня от ярост.

— Какви са тия приказки, шерифе! — изсъска той. — Настоявам да ми обясните!

Стюдмън изобщо не се засегна.

— Може би именно вие сте освободили брат си — отговори той. — На ваше място вероятно и аз бих постъпил така. Човек рискува всичко за любимия си брат, нали? Уверен съм в това.

— В какво ме обвинявате, Стюдмън? — произнесе прегракнал от гняв Мълиган. — Много добре знаете какво е отношението ми към този негодник! Този кучи син никога не е бил мой брат. Да, точно така, той е едно проклето копеле, защото майка му беше проститутка. Нима не знаете това, Стюдмън?

Очите му пламтяха от омраза. Беше извън себе си от гняв.

— Време е да се заемем с преследването. Не са стигнали далече — каза шерифът.

— Най-после една разумна дума — изръмжа Мълиган, който отчаяно се опитваше да се овладее. — Наистина е крайно време да организирате преследване.

Шерифът остана все така спокоен, макар че умът му работеше трескаво.

Мъжете хукнаха навън към конете си. В затвора остана само палачът. Кал Шарон наистина беше страхливец.

— Отивам да оседлая коня си — извика шерифът. — Почакайте ме!

Мълиган се метна на седлото на великолепния си черен жребец.

— Ще ни настигнете — извика в отговор той. — Вземам нещата в свои ръце!

Пришпори коня си и препусна. Хората му го последваха. Четиримата помощници се отправиха с несигурни стъпки към обора да оседлаят конете си. Шерифът имаше отделен обор в другия край на двора.

Стюдмън бавно оседлаваше коня си. Усмихваше се при мисълта, че Ласитър е човек на хитрите номера и Мълиган надали ще успее да настигне бегълците толкова скоро.

Той изведе коня си от обора и се метна на седлото.

Скоро тихата нощ се огласи от многогласен конски тропот. Това означаваше, че Мълиган е разделил хората си на групи, за да търсят следите на Ласитър.

Пълната луна освети нощта с призрачната си светлина. В бандата на Мълиган имаше няколко отлично обучени следотърсачи и мисълта за тях тревожеше шерифа Стюдмън. Той знаеше, че Ласитър никога не е идвал в тази местност, пълна с безброй скрити клисури и каньони. Затова пък хората на Мълиган я познаваха като петте си пръста.

Дано всичко свърши добре…

Така си мислеше шерифът Стюдмън, докато излизаше от града. Едва беше отминал последните къщи, когато видя насреща си група от петима ездачи начело с Ред Клайд Мълиган. Червената му коса блестеше дори на бледата лунна светлина.

Шерифът спря и ги изчака да се приближат. Ред рязко дръпна юздата на коня си и той се изправи на задните си крака. Явно мъжът беше извън себе си от ярост.

— Много се забавихте, Стюдмън!

Верн Стюдмън запази спокойствие, както винаги.

— В подобна ситуация човек трябва да бъде много внимателен — отговори той. — Няма смисъл да се втурваме напред като слепи. Разберете го най-после, Мълиган!

— Един ден — започна вбесеният Мълиган, — един ден вече няма да носите тази звезда на гърдите си. И аз ще се погрижа този ден да дойде колкото се може по-скоро. Обещавам ви го!

В този момент пристигна забързан конник.

— Шефе! — извика той. — Кърли намери следи! Водят на север, вероятно към прохода Ийгъл.

— А може и да се скрият в някой каньон — изръмжа Мълиган. — Напред, след мен! Нашите коне със сигурност са по-добри. А и Арч Колеман никога не е бил добър ездач. Обзалагам се, че ще ги настигнем!

Той пришпори жребеца си и се понесе начело на бандата си на север. Буен конски тропот отново прониза тишината на нощта. Шериф Стюдмън също пришпори коня си. Трябваше да бъде много предпазлив, защото Ред Клайд Мълиган беше безмилостен. Дано всичко свърши добре. Дано Ласитър и другите двама успеят да се изплъзнат от преследвачите си!

Шерифът с усилие скриваше безпокойството си, тъй като казаното от Ред беше вярно: Арч наистина не беше добър ездач и конят му не беше особено силен. Дано, дано имат късмет…

* * *

Арч Колеман спря коня си. А може би конят сам беше спрял.

— Проклетото животно не иска да върви — изръмжа той. — Не знам какво му става, но явно нещо не е в ред.

Ласитър потисна една ругатня и скочи от седлото. После внимателно изгледа Арч Колеман, който едва се крепеше на седлото.

Арч се държеше мъжки, но беше типично градски човек. Той не можеше да се справя в тези трудни условия. Още от самото начало Ласитър предполагаше, че приятелят му няма да издържи рисковете на дългата и трудна езда. Ето че бяха минали едва пет мили и той беше вече много изтощен.

На всичкото отгоре и конят му куцаше. Ласитър леко повдигна левия му преден крак и внимателно го прегледа. В средата на копитото се беше забило като трън малко остро камъче. Това явно беше много болезнено за коня.

Ласитър извади острата си кама от канията на колана и се приближи до неспокойното животно.

— Спокойно, момчето ми, спокойно — проговори тихо той. — Ще те заболи малко, но после отново ще можеш да ходиш.

Ласитър действуваше бързо и сръчно. Имаше опит в подобни неща. Конят не помръдна. Като че ли усещаше, че този мъж няма да му стори зло. Едва в последния миг, когато Ласитър бързо извади камъчето от копитото му, сивият кон се изправи на задните си крака и пронизително изцвили.

Арч Колеман изкрещя. Той политна напред и обхвана с две ръце шията на коня, за да се задържи на седлото. Наистина беше много лош ездач.

Ласитър моментално се изправи, хвана коня за юздата и побърза да го успокои. После каза на Арч:

— Не бой се, приятелю. Стой спокойно на седлото и нищо няма да ти се случи.

Арч Колеман побърза отново да се настани на седлото и измъчено се усмихна.

Русата мексиканка се намеси загрижено:

— Какво иде правим сега, амиго? Нямаме никакви шансове, ако тръгнат да ни преследват. Със сигурност ще ни настигнат. Конят ще куца още доста време и ще напредваме много бавно.

Ласитър мрачно кимна.

— Нали чу, Колеман? — обърна се към приятеля си той. — А след всичко, което ми каза, съм сигурен, че брат ти веднага ще тръгне по следите ни. Ти сам каза, че хората му са отлични следотърсачи.

Колеман кимна.

— Да, ще ни бъде много трудно — каза той. — Вече едва се държа на седлото. Но почакайте, имам идея! Имаме още една възможност.

При последните думи лицето му се проясни. Гласът му стана по-уверен. Ласитър обаче остана скептичен.

— Какво имаш предвид. Арч?

— Да тръгваме. Следвайте ме! На половин миля оттук е ранчото на един приятел. Всъщност то не е истинско ранчо. Има само един блокхаус и няколко кошари за обяздване на коне — той се удари с длан по челото. — Триста дяволи! Как не се сетих по-рано!

Арч пришпори коня си и се отправи към една котловина, която се простираше далече на запад.

В този миг на ръба на котловината изникна фигурата на човек, яздещ кон. Видът на самотния ездач беше страшен и заплашителен. Ласитър неволно посегна към уинчестъра си и внимателно го измъкна от калъфа на седлото.

Мъжът на склона бавно подкара коня си към тримата очакващи го. Той също държеше пушка в ръцете си и водеше коня си единствено с леко притискане на бедрата.

На лунната светлина Ласитър успя да види, че мъжът е облечен изцяло в кожен костюм, богато обшит с ресни. Шапката му също беше кожена и вместо панделка имаше змийска кожа. Явно непознатият беше трапер или планински ловец, един от онези легендарни мъже като Кит Карсън или Джим Бриджър, както и още много други, които със собствените си ръце пишеха историята на Запада.

На десет крачки от тях непознатият спря коня си с кратка заповед. Яздеше великолепен мустанг на едри петна. С опитното си око Ласитър веднага разбра, че този кон е израсъл на воля из дивите планини.

Дали пък не беше някой ловец на мустанги?

Жалко, че лицето му не се виждаше. Мъжът беше нахлупил шапката ниско над очите си и така беше извърнал глава, че цялата горна половина на тялото му беше неузнаваема.

Ласитър държеше пушката си небрежно облегната на бедрата, но беше готов да реагира във всеки момент, ако се наложи.

Няколко минути всички мълчаха. Ласитър трескаво се ровеше в спомените си. Нещо у този човек му беше познато. Но какво, какво?… Внезапно той широко се усмихна.

По дяволите! Как не се сети веднага! Та това беше мъжът, който му донесе писмото на Арч Колеман в Хермосильо — Рио Сардоне, ловецът на мустанги.

Ласитър спокойно подкара коня си насреща му.

— Ей, почакай! — извика след него Колеман. — Къде си тръгнал?

Арч, разбира се, не беше познал облечения в кожа мъж. Той си беше градски човек. Ласитър спокойно продължи пътя си.

— Е, как си, стари конекрадецо? — обърна се той към мъжа отсреща.

Рио вдигна глава и килна шапката на тила си така, че буйната му черна брада изпъкна ясно на лунната светлина. После погледна слисаното лице на Арч Колеман и весело се засмя.

— Рио! — извика Колеман. — Небето те изпраща! Как се сети, че сме тръгнали към теб?

Лицето на Рио отново стана сериозно.

— Чух какво се е случило — отбеляза той. — И си направих съответните заключения. Имате само един изход. Преследвачите са по петите ви. Арч няма да издържи дълго. Лош ездач е, какво да се прави…

Той се обърна и погледна Ласитър в очите.

— Не си ли и ти на същото мнение, омбре? Не ти ли хрумна вече какво би трябвало да направите в тази ситуация?

— Според мен остава една-единствена възможност — отговори спокойно Ласитър.

— И коя е тя?

— Да докажем невинността на Арч Колеман. Но никога няма да успеем да го направим, ако избягаме зад девет планини в десета и никога вече не се мернем в града. Затова се връщаме обратно. Нали и ти искаше да кажеш същото, велики ловецо на мустанги?

Рио Сардоне широко се ухили.

— Умник си ти, Ласитър. Това е и моят план. Но трябва да побързаме. Хайде, приятели, слизайте от конете! Ще продължите пътя си пеш.

— Но това е лудост! — изпъшка Арч Колеман. Ласитър вече беше слязъл от седлото.

— Нямаме друг изход! — скастри го той. — В ситуации като тази е най-добре да раздразниш противника си до крайност.

Колеман кимна и с въздишка се смъкна от седлото. Ездата беше изцедила и последните му сили. По лицето му се изписа изтощение. Дългите седмици затворничество нямаше да се изличат толкова бързо.

Рио спокойно хвана юздите на трите коня.

— Надявам се, че скоро ще се срещнем отново — каза той. — Желая ви щастие!

Той вдигна ръка за поздрав и се отдалечи. Ласитър замислено се загледа след него. После тихо промърмори:

— Дано и ти имаш късмет, Рио! Надявам се, че няма да подцениш преследвачите…

Той сложи ръка на рамото на Хуанита и нежно проговори:

— До града има не повече от пет мили. Дано да стигнем, преди да се зазори. Трябва, няма как.

После потегли напред. Хуанита забърза след него. Арч Колеман с въздишка ги последва.

— Не рискуваме ли твърде много? — попита тихо той. — Нима не е лудост да ме върнеш отново в бърлогата на лъва, от която едва се измъкнахме?

Ласитър укорително поклати глава.

— Свикнал съм винаги да правя онова, което враговете ми най-малко очакват — обясни търпеливо той. — Много пъти съм успявал да ги излъжа. Надявам се и този път да успея.

Походът продължи в мълчание.

По едно време някъде в далечината отекна конски тропот. Дружина ездачи бързо приближаваше.

Ласитър се огледа и забеляза група скали в източния край на котловината, от която тъкмо излизаха.

— Бързо, натам! — нареди тихо той.

Само след минута тримата се притаиха зад високата скала. Конниците идваха от юг. Тропотът на конските копита кънтеше в тихата нощ. Скоро след това се появиха и самите ездачи. Тъмна маса, която заплашваше да унищожи всичко по пътя си.

Ласитър спокойно се облегна на скалата и изчака дружината ездачи да се отдалечи. Видът им наистина беше страшен, особено за хора с по-слаби нерви. Но Ласитър се тревожеше единствено за Рио Сардоне, ловеца на мустанги. Дано успееше да изпълни опасното си намерение…

Облакът прах, надигнал се изпод копитата на конете, бавно се слягаше. Ласитър, Хуанита Перада и Арч Колеман отново тръгнаха напред. Ако никой не им попречеше, на зазоряване щяха да пристигнат в града.