Джек Слейд
Животът ти или блондинката, Ласитър (2)

2.

Русата мексиканка светкавично беше измъкнала пистолет изпод роклята си. Един двуцевен „Деринджър“. Тя притисна двойното дуло в бронзовите гърди на апача и изсъска:

— Хванах ли те, Гордо! Мога да те убия, вожде. Само да помръдна пръста си, и ще се озовеш във вечните ловни полета.

Гордо остана безмълвен. Беше вцепенен от изненада. Тази атака беше напълно неочаквана за него. Хуанита Перада продължаваше да лежи по гръб под него и той болезнено усещаше натиска на дулото право в сърцето си.

— Махни се от мен! — заповяда жената. — Но бавно и внимателно. При първото подозрително движение ще стрелям. Само ако знаеш колко ми се иска веднага да те убия! Защото на съвестта ти лежат мъжът ми и детето ми.

Гласът й беше възбуден и изпълнен с омраза. Въпреки това сърцето й беше студено като лед.

Вождът на апачите внимателно се отдели от нея и застана на колене. Хуанита продължи да лежи по гръб, стискайки пистолета в десницата си.

— Убий ме — каза Гордо, — но и Ласитър ще умре. После всичките ми бойци ще се нахвърлят върху теб. Тежко ти, Рубия!

Той беше прав, разбира се. Страшна участ очакваше Хуанита, ако убие вожда на бандата. Но тя беше тръгнала по този път и от него нямаше връщане.

Важното сега беше друго — Хуанита се надяваше, че Гордо все пак ще се уплаши от смъртта и ще отстъпи. Не й се вярваше, че току-така ще се принесе в жертва. Макар че тази постъпка щеше да спаси честта му за вечни времена. Никой повече нямаше да го смята за страхливец.

Хуанита Перада не знаеше какво ще реши Гордо. Можеше само да се надява. Беше готова да умре, ако не й остане друг изход.

Тя мълчаливо втренчи очи в индианския вожд. Двамата поведоха истински двубой с погледи. В крайна сметка Хуанита хладнокръвно проговори:

— Заповядай на воините си да освободят Ласитър! Веднага или ще стрелям!

Апачът се поколеба. Очите му диво святкаха.

— А после? — попита той. — Как си представяш нещата по-нататък?

Хуанита Перада беше студена като лед. Спокойствието й бе учудващо. Беше се примирила със смъртта, в случай че планът й се провали.

— Ще видиш, Гордо — усмихна се тя. — Дай заповед! Нямам много време.

Апачът леко обърна глава и извика на езика на своя народ:

— Пуснете го на свобода! Отвържете въжето!

Воините му веднага се подчиниха. Бързо развързаха дебелите въжета, с които Ласитър беше завързан за грапавото стебло. Той въздъхна с облекчение и олюлявайки се, се отправи към мястото, където бяха оставени дрехите му. Посегна с треперещи ръце към прашните и пропити с пот панталони, после към ризата и елека. Когато най-после закопча колана с револверите на кръста си, се успокои.

Тръгна с твърда крачка нагоре по склона, без дори да трепне под палещото слънце. Даже не се изпоти, тъй като тялото му беше изсъхнало като старата кожа на седлото му. Спря с широко разкрачени крака пред Хуанита и апача.

— Мисля, че съм ти много задължен — обърна се Ласитър към русокосата мексиканка. — Надявам се някога и аз да ти отвърна със същото.

— Аз също се надявам — усмихна се в отговор тя. В тези думи прозвуча цялата й любов.

Апачът Гордо продължаваше да клечи на горещата земя. Жестока усмивка играеше по тънките му устни.

— Много интересно, как ще се измъкнете оттук — промълви той. — Никога няма да успеете.

Явно бе уверен в хората си, макар че самият той беше в опасност. Усещаше своите воини зад гърба си и това го правеше дори нагъл.

Ласитър кимна.

— Да, Гордо, прав си — каза спокойно той. — Трудно ще се измъкнем оттук. Въпреки това се обзалагам с теб на каквото искаш, че ще успеем. Ставай, Гордо! Време е да вървим!

Апачът бавно се надигна. Лицето му беше сковано в каменна маска. Само очите му проблясваха.

Ласитър се обърна към останалите воини, които чакаха неподвижно.

— Пушката ми! — извика той. — И три коня! Моят, този на вожда и един за сеньората. Пронта, побързайте! И без глупости, иначе шефът ви веднага ще умре.

Ласитър съвсем не беше толкова сигурен, че ще се измъкне оттук. Шансовете бяха минимални. Но трябваше да рискува.

Беше дал честната си дума на един мъж от Сонора. Това беше причината, поради която беше напуснал русата мексиканка и се беше отправил на север. Трябваше да премине в Аризона, но попадна в ръцете на апачите.

А в Каза Гранде го чакаше Арч Колеман. Той беше стар приятел на Ласитър. Оставаха му още само два дни. Ако не пристигнеше навреме, Арч Колеман щеше да бъде загубен. Въпросът беше на живот и смърт. Ласитър трябваше да пристигнеше навреме с цената на всичко.

Защото Арч Колеман щеше да бъде обесен.

Ласитър научи това в Сонора. В Хермосильо му предадоха известието на стария му приятел и той веднага тръгна на път. Обаче го нападнаха кръвожадните мексикански бандити — ладроните — и трябваше да си пробива път с изстрели. Тежко ранен, беше успял да се довлече до ранчото на Хуанита Перада. Младата мексиканка, която го приюти, беше загубила мъжа си и детето си и виновни за това бяха изгонените от племето си апачи, чийто вожд беше Гордо.

Кръгът се затваряше. Ласитър беше тръгнал по път, от който нямаше връщане. Длъжен беше да продължи. Трябваше да спаси Хуанита Перада, русата мексиканка. Тя на два пъти го измъкна от лапите на смъртта. Тази задача беше дяволски трудна. Само господ знаеше как ще завърши тази объркана история.

Един от апачите донесе пушката му. Ласитър внимателно провери дали всичко е в ред.

Вождът Гордо продължаваше коварно да се подхилва. Явно беше уверен в крайната си победа.

— Ами сега, американецо? — попита ехидно той.

— Три коня! — повтори Ласитър. — Това беше втората ми молба. Първо ще пояздим малко, Гордо. После ще видим.

Гордо въздъхна и извика на хората си да се подчинят. Скоро докараха жребеца на Ласитър и още два коня. Ласитър се метна на седлото, без да изпуска от очи Гордо. Уинчестърът му беше насочен право в сърцето на апача.

Гордо разбра, че е на косъм от смъртта, и също се метна на коня.

Тримата препуснаха. Начело Гордо, след него, един до друг, Ласитър и Хуанита Перада.

Воините на апачите не помръдваха. Не искаха да станат причина за смъртта на вожда си, затова не се осмелиха да стрелят. Защото пръстът на Ласитър беше на спусъка на уинчестъра и той със сигурност щеше да има достатъчно сили, за да стреля, каквото и да се случи.

Ласитър не се обръщаше назад. Беше сигурен, че апачите ще сметнат това за слабост. Те го изпратиха с очи.

— Ласитър — прошепна Хуанита, — нали знаеш защо аз…

Грамадният мъж я прекъсна с повелителен жест.

— Няма нищо, Хуанита — каза рязко той. — Знам всичко. Не говори повече.

Тя сведе очи и устните й потръпнаха. Почувствува се ужасно неудобно, че Ласитър я скастри така грубо в присъствието на Гордо.

Прекосиха първото било и се скриха от очите на апачите. Миля след миля измъчената от жегата земя оставаше зад тях. След ездачите се носеше облак прах. На запад слънцето слизаше към хоризонта.

Когато изкачиха следващото било, Ласитър се обърна назад. Нямаше и следа от индианците. Вождът им се усмихна многозначително.

— Е, Ласитър, ще ме пуснеш ли да си вървя?

Ласитър помисли една минута. Беше му ясно колко рискува, ако освободи вожда още сега. Много вероятно беше воините му да дебнат наблизо и да изчакват удобния момент за нападение. От опит знаеше, че апачите са майстори да се промъкват непосредствено зад врага си. Не можеше да мери червенокожите с обикновените човешки мерки. Те бяха в състояние да се състезават и с най-бързия кон и преодоляваха с лекота огромни разстояния пеш. Бяха по-издръжливи и от гладните прерийни вълци.

Затова Ласитър не отпусна пушката си и след минута спокойно отговори:

— Ще останем още малко заедно, Гордо. Така е по-добре. А сега — напред! Трябва да стигнем границата с Аризона.

Тримата отново препуснаха в бързо падащия мрак. Скоро настъпи и нощта. Звезди обсипаха небето и луната бавно се заиздига към зенита си. Някъде в далечината се чу вой на койоти. Ласитър се питаше дали това наистина са прерийните вълци, или апачите съобщават нещо на вожда си. Тези индианци умееха да имитират всички животни, които населяваха тази дива местност.

От време на време Ласитър скрито поглеждаше към Хуанита Перада, която седеше твърдо изправена на седлото, небрежно уловила с ръка юздата. Пшениченорусата и коса се развяваше в лунната нощ. Тя гледаше напред и тихо се усмихваше на някаква своя мисъл.

Ласитър мислеше колко е задължен на тази жена и се питаше дали някога ще успее да й се отплати за всичко, което беше сторила за него. Тя беше наистина необикновена. Ласитър никога не беше срещал подобна на нея.

Беше среднощ, когато стигнаха до границата с Аризона. Ласитър не минаваше за пръв път оттук и се ориентираше по различни знаци. На запад се намираше Ногалес, а на изток — Агуа Приета. На север се издигаха величествените върхове на Аризонските планини. До Каза Гранде оставаха не повече от 50 мили. А в Каза Гранде го чакаше верен приятел, осъден на смърт чрез обесване.

Да, Арч Колеман беше истински приятел. Един от онези рядко срещани мъже, на които винаги можеше да се разчита. Беше честен и почтен до мозъка на костите си.

Това си мислеше Ласитър, когато спря коня си. На лунната светлина двамата с Гордо втренчиха поглед един в друг.

Гордо се усмихваше по начин, непознат сред индианските народи. Този вожд на отритнатите апачи беше наистина необикновен мъж.

Бавно, много бавно Гордо вдигна ръка и описа кръг. Местността наоколо в миг оживя. Сякаш изникнали от земята, воините на апачите ги заобиколиха. Двайсет пушки се насочиха към Ласитър и русата мексиканка.

— Свалете пушките! — заповяда Гордо на наречието на апачите. — Вече няма да воюваме срещу този бял мъж. Нашите оръжия никога няма да стрелят срещу него.

Настана пълна тишина.

Гордо, Ел Ренегадо, обърна коня си към Ласитър и протегна ръка на едрия американец.

— Искам да бъда твой приятел — каза просто той.

Ласитър протегна своята ръка и двамата отново се погледнаха в очите. Свързваше ги нещо много общо. И двамата бяха един и същи тип. Мъже като тях винаги изпитват уважение един към друг. Те бяха отхвърлени от обществото, вечно гонени и никога нямаше да намерят спокойствие.

Ласитър преглътна безшумно. После се покашля и дрезгаво проговори:

— Приемам дружбата ти. Гордо. Питам те обаче, защо ми готвеше такава страшна смърт? Можеш ли да ми обясниш това?

Вождът на апачите горчиво се усмихна.

— До днес мразех белите хора — отговори мрачно той. — Бях се заклел да ги избия всичките. Защото те ме подложиха на най-жестоките мъчения, които можеш да си представиш, човече. Бях техен пленник и реших, че всички бели хора са като тях — истински дяволи. Смятах, че и ти ще ме измъчваш, но ми доказа, че на този свят има и добри бели хора. Можеше да ме убиеш, но не го направи. Това, което направи сега, беше дело на смел мъж. Ти заслужи уважението ми, Ласитър!

Той пусна ръката на доскорошния си враг и го погледна право в очите. Това не бяха очи на лъжец. Вождът на апачите говореше напълно искрено.

Ласитър сложи дясната си ръка на сърцето си.

— Благодаря ти, Гордо — отговори той. — Радвам се, че още има мъже като теб. Най-добре е никога вече да няма войни между бели и червенокожи.

Гордо отново се усмихна.

— Нека Маниту те закриля — каза той. — Никога няма да забравя, че ми подари живота. А сега ми кажи — къде отиваш, Ласитър? Може би аз и воините ми можем да ти помогнем с нещо? Трябва само да ни кажеш! Ще ти докажа, че не говоря празни приказки. Накъде си тръгнал?

— Отивам в Каза Гранде — отговори кратко Ласитър. — Но не вярвам, че ще можеш да ми помогнеш, Гордо…

Вождът кимна на апачите и вдигна ръка за поздрав.

— Адиос, амиго — каза той и потегли. Русата жена го последва като сянка. Воините на апачите мълчаливо ги проследиха с очи, докато мракът ги погълна.

* * *

— Добър човек — промърмори на себе си Гордо, когато тропотът на копита заглъхна в тъмнината. — Най-добрият бял човек, когото познавам.

Той говореше на себе си и воините му само мълчаливо го изгледаха. Никога не бяха виждали вожда си в такова състояние. Всички бяха смутени и не знаеха какво да правят. Гордо толкова мразеше бледоликите, а сега се побратими с един от тях. Не можеха да проумеят постъпката му.

Вождът на индианците с лице на сокол леко се усмихна.

— Знам какво си мислите — произнесе примирително той. — Може би дори смятате, че съм загубил разума си. Но това не е вярно. Този мъж ме научи, че има и други начини на борба, не само чрез насилие и омраза. Белият мъж спечели уважението ми. Винаги ще му бъда благодарен за това. А сега доведете конете си! Потегляме на север.

— Каква е целта ти, шефе? — извика един боец.

— Усещам, че Ласитър скоро ще има нужда от помощ — отговори вождът. — Той е като вълк единак и отвсякъде го гонят. Той е като мен. Като нас. Всички сме еднакви.

Апачите мълчаха.

Гордо замислено се вгледа в посоката, в която беше изчезнал Ласитър. Някъде далеч отново се чу вой на койот. Петнистият мустанг на вожда неспокойно изцвили.

Все така мълчаливо апачите тръгнаха да доведат конете си.

* * *

Първите слънчеви лъчи огряха пустинната местност, когато Ласитър и Хуанита Перада спряха за пръв път да си починат след дългата и уморителна езда.

Хуанита все още носеше прозрачната светлосиня роба, в която изглеждаше толкова прелъстителна. Тя беше застанала край огъня в такава поза, че никой мъж не можеше да устои на красотата й.

— Ласитър — промълви тихо тя.

Той въпросително я изгледа. Знаеше, че ще иска нещо определено от него, но смяташе, че е по-добре тя сама да изрази желанието си. Защото в неговите очи тази жена беше богиня.

— Кажи, Хуанита — подкани я меко той.

— Искам да бъда с теб, Ласитър. Завинаги.

Ласитър беше разседлал конете и сега се отпусна уморено на меката трева. Легна по гръб, скръсти ръце на тила си и се загледа в развиделяващото се небе.

Странно защо, но Хуанита много силно го вълнуваше. Дали защото отдавна не беше имал жена до себе си? Или защото тя беше наистина необикновена?

— Да, Хуанита, може би ще останем заедно — проговори замислено той. — Аз те обичам. Ти си смела жена. Но кой от нас може да предвиди бъдещето?…

Тя затвори очи.

Ласитър внезапно усети колко е уморен. Отпусна главата си и дълбоко заспа.

Събуди го нежно докосване до устните му. Беше доста топло. Ако се съди по слънцето, наближаваше десет. Хуанита Перада се наведе над него и отново го целуна.

— Обичам те, Ласитър — прошепна страстно тя. — Винаги можеш да разчиташ на мен. Нищо вече не може да ни раздели. Само смъртта ще ни откъсне един от друг.

Само смъртта!

Ласитър се наслаждаваше на галещите го устни и мислено се пренесе в щастливото минало.

Сякаш беше минала цяла вечност оттогава! Колко малко беше живял с Мери Канърой, дъщерята на палача! Никога след това не беше срещнал жена, която толкова да прилича на нея. Ласитър не можеше да се откъсне от спомените си. Мрачни картини се редуваха в съзнанието му. Нима всичко щеше да се повтори?

Меките устни на Хуанита отново докоснаха неговите. Той усети топлината на тялото й. Тази топлина проникваше в него въпреки замърсеното му и пропито с пот облекло. Той почувствува как се възбужда за пръв път от много време насам.

— Нали ще остана с теб? — прошепна тя.

Тихият й глас трепереше. Хуанита Перада беше накрая на силите си. Ласитър беше последната й надежда. Тя бе загубила всичко, заради което си струва да се живее, и сега отчаяно се вкопчваше в големия американец, смятан за непобедим.

— Да, Хуанита, ще останеш при мен — проговори меко Ласитър, поддавайки се на някакъв внезапен импулс. — Обещавам ти, че винаги ще бъда до теб, когато имаш нужда от мен.

Мъжът говореше сериозно. За него това беше ново начало.

Досега не беше срещал често щастието в отношенията си с жените. Но този път може би щеше да сполучи.

Хуанита Перада беше не само красива, но и смела. Жена с лъвско сърце. Тя му подхождаше. Сигурно щеше да бъде добра майка на синчето му. Ласитър с болка си спомни малкия Джей, който живееше в Ел Пасо, в голямото семейство на Бенито Санчес, един от най-добрите му приятели.

Може би скоро целият живот на Ласитър щеше коренно да се промени. Колко му се искаше понякога да свършат тези безпокойни скитания и многобройните опасни приключения! Да намери някъде нова родина! Да не бъде повече така ужасно сам!

— Обичам те, Ласитър! — шепнеше жената.

Нежно прегърнати, двамата лежаха на сухата земя. Постепенно забравиха всичко около себе си, забравиха света и всичките злини, които им беше причинил. Не след дълго двамата бяха голи. Голи под палещото слънце. После се изкъпаха в бистрото поточе, което течеше наблизо.

Ласитър не можеше да забрави думите, които беше казал на Хуанита Перада. Колкото повече размишляваше, толкова по-важно му се струваше да спази обещанието си, докато все още имаше сили за това.

Първо обаче трябваше да свърши нещо много важно.

Чакаше го Каза Гранде. Приятелят му Арч Колеман беше осъден на смърт. Не можеше да изостави един от най-добрите си приятели. Как са могли да го осъдят? „За убийство“ — гласеше присъдата. За предполагаемо убийство, защото Ласитър беше сигурен, че приятелят му не е убиец. Твърде добре го познаваше. Арч Колеман не можеше да убие дори муха, камо ли да посегне на човешки живот.

Ласитър не знаеше никакви подробности, но усещаше, че приятелят му е жертва на някакъв коварен план. Арч Колеман беше богат човек. Имаше няколко сребърни мини близо до Каза Гранде и богатствата му със сигурност привличаха множество алчни погледи. Вероятно беше попаднал в мрежата на хора, които искаха да присвоят парите му. Ласитър беше сигурен в това.

— Трябва да побързаме — обърна се той към Хуанита, след като се облякоха. — Нямаме никакво време.

Тя сериозно кимна.

— Разбирам, амиго. Ти си един от онези мъже, които никога няма да изоставят приятеля си в беда. Такива като теб са един на десет хиляди. Затова съм сигурна, че и мен няма да изоставиш.

Хуанита беше свалила прозрачното си светлосиньо одеяние. Тя беше измъкнала от торбата си джинси, памучна риза и високи ботуши и имаше вид на наперено момче.

Двамата се метнаха на конете и потеглиха в буен галоп. Ласитър винаги съумяваше да запази спокойствие, но сега усещаше страх. Някакво лошо предчувствие упорито го подканяше да бърза.

Един до друг, двамата се отправиха на север, без да поглеждат встрани. А и нямаше как да забележат индианците, които ги следваха на разстояние. Водени от Гордо, те тъкмо бяха спрели на един хълм и проследиха с очи двамата ездачи, които сред облак прах изчезнаха в далечината.

Гордо каза на воините си:

— Кълна се в Маниту — тези двамата скоро ще имат нужда от помощ. Продължаваме след тях. Не бива да ги изпускаме от очи.

Той пришпори мустанга си и воините му го последваха. Те внимателно се взираха в облака прах, надигащ се изпод копитата на конете, които препускаха с всички сили.

— Този Ласитър е необикновен човек — промълви сякаш на себе си Гордо. — Първо щях да го убия, а сега бързам да му помогна… Живеем в странен свят.

Воините му мълчаха. Всички бяха чули думите на вожда. Тези думи ги накараха дълбоко да се замислят. Животът на всеки един от тях беше изпълнен с битки, убийства и омраза. Всички се бяха заклели да убият колкото се може повече бледолики. Тази клетва ги обединяваше досега.

А ето че днес се бяха сблъскали с Ласитър. С този толкова необикновен мъж. Имаха намерение да го убият, както убиваха всеки изпречил се на пътя им бял мъж. Никой не беше успял да се измъкне жив от желязната им хватка. Но този път нещата се бяха обърнали.

Затова всеки един от тях изрази мълчаливо съгласие с думите на вожда си. Апачите с готовност щяха да помогнат на грамадния американец и на русата жена, когато станеше нужда.