Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Ласитър (5)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Dein Leben für die Blonde, Lassiter!, ???? (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и начална корекция
vens (2009)

Издание:

Джек Слейд. Животът ти или блондинката, Ласитър

„Калпазанов“, Габрово, 1992

Превод от немски: Ваня Пенева

Редактор: Андрей Илиев

Коректор: Ива Кирова

Технически редактор: Лидия Николова

ISBN 954-8070-54-5

 

Jack Slade. Dein Leben für die Blonde, Lassiter!

Singer Media Corporation USA, c/o Quelle Presse — Freiburg

История

  1. — Добавяне

4.

Ласитър не усещаше и най-малко вълнение. Ръцете му бяха студени като лед. Беше заложил всичко на карта и трябваше да издържи докрай, дори ако това му струва живота. Защото беше твърдо уверен, че приятелят му Арч Колеман не е убиец, макар че не знаеше подробностите около случая. Нищо не можеше да обори това му убеждение.

— Хей, шерифе! — извика един пиян мъж. — Какво става? Няма ли най-после да обесите този негодник? Откога чакаме, по дяволите? Май и на теб не ти е чиста работата. Всички знаем, че беше приятел на осъдения. Но не би трябвало да му помагаш, защото съдът установи, че е виновен. Свидетелите го доказаха!

Ласитър хвърли бърз поглед към шерифа. Той слушаше с неподвижно лице, стиснал зъби, за да не се нахвърли върху пияния.

— Нещата се промениха — извика шерифът, когато глъчката утихна. После посочи Ласитър и спокойно продължи: — Това е мистър Марк Шърман, който само преди час пристигна от Феникс с пълномощия от губернатора. Ето документите му, можете да ги видите. Макар че това е напълно излишно. Мистър Шърман ми съобщи, че присъдата временно е отменена. Ще бъде проведено повторно разследване. Арч Колеман е подал молба до губернатора.

Шерифът направи многозначителна пауза. Хората го гледаха мълчаливо. Бързо се смрачаваше. После шерифът отново посочи Ласитър.

— Мистър Шърман ще ви разясни случая. Чуйте какво има да ви каже!

Ласитър неволно се усмихна. Този Стюдмън беше ловък мъж. Набързо беше прехвърлил отговорността върху самия него. Ходът му беше изключително умен. Ласитър все повече се убеждаваше, че шерифът е негов съюзник. Макар че не му даваше никакви доказателства за това.

С висок глас Ласитър заговори:

— Дами и господа, вашият шериф има право. Скоро ще започне ново разследване на случая. Ще го води лично мистър Самърс, върховният съдия на щата. Очаквам го тук след два-три дни. Това е всичко засега.

Някой в тълпата гневно изкрещя:

— Защо е всичко това, мистър? Само богатите могат да си позволят да ги свалят от бесилката в последния момент!

Друг се присъедини към него.

— Всичко е ясно, хора. Богаташите и политиците се поддържат. Така си е открай време!

Дълбоко в себе си Ласитър признаваше, че мъжът има право. Но сега не беше моментът да се дискутира този въпрос.

— Не бива да говорите така, мистър — намеси се спокойно той. — Много хора мислят като вас, но не са прави. В политиката има корупция. И знаете ли защо? Отговорът е много прост — защото винаги има облагодетелствани от нея! Много неща нямат право на съществуване и въпреки това ги има. Просто трябва да се примирим с това. Аз нямам понятие дали този Арч Колеман е убиец или не. Дошъл съм, за да изпълня даденото ми поръчение. Затова е най-добре да почакате известно време, господа. Ако нещо не му попречи, съдията Самърс ще бъде тук вдругиден.

Много му се искаше да добави: „И тогава ще можете да се забавлявате на воля!“ Но беше достатъчно разумен да преглътне горчивата забележка.

Хората видимо се успокоиха. Мъж като Ласитър, с гръмотевичен глас като неговия, винаги упражнява силно влияние над тълпата.

— Разотивайте се мирно и тихо по домовете си или идете в кръчмата — заключи Ласитър. — По-добре, отколкото да се мотаете по площада.

Междувременно съвсем се стъмни. Първите звезди затрептяха по небето. Под навеса на големия бар на площада бяха запалили фенерите.

Хората бавно започнаха да се разотиват. Тълпата, която доскоро шумеше и се блъскаше, беше укротена. Поне за известно време.

Ласитър се обърна към шерифа:

— Благодаря ви, Стюдмън — промълви той. — Време е да се върнем в офиса.

Арч Колеман и Хуанита Перада ги очакваха със загрижени лица. Колеман беше едър и представителен мъж на около 40 години. Преди три години беше помогнал на Ласитър, преследван за кой ли път от агентите на „Уелс Фарго“. Арч Колеман го беше укрил в ранчото си и беше повикал лекар да се погрижи за раните му. Беше направил всичко това за своя сметка.

Ласитър никога не забрави това добро дело. Жадуваше да се отплати на този човек и веднага се отзова на молбата му за помощ.

Шерифът тежко се отпусна на стола зад бюрото си. Отвори шкафчето и извади бутилка уиски и четири чаши. Наля на всеки солидна порция.

— Радвам се, че дойдохте, Ласитър — отбеляза сухо той. — Иначе щях да бъда принуден да действувам сам.

Ласитър зяпна от изненада.

После си спомни човека, който му предаде известието от Арч Колеман в Хермосильо. Името на мъжа беше Рио — тайнствено усмихващ се мексиканец с буйна черна брада. Веднага му беше станал симпатичен.

Шерифът посегна към чашата си. Лицето му изразяваше горчивина. Той беше един от хората, които цял живот са искали да вярват в доброто и горчиво са се разочаровали.

— Значи вие изпратихте Рио да ме търси, шерифе? — промълви Ласитър. — Прав ли съм?

Стюдмън мрачно кимна.

— Да, вярно е — заговори той. — Изпратих Рио да ви търси, защото никой друг нямаше да ви намери. Той има връзки навсякъде и е дяволски изобретателен. На него може винаги да се разчита. Затова го изпратих в Мексико.

Шерифът говореше тихо, за да не го чуят затворените му помощници. Той казваше истината. Мъжът, който беше открил Ласитър в Хермосильо, се беше представил като Рио и му беше предал писмо от Арч Колеман. После беше изчезнал също така бързо, както се беше появил. Ето че кръгът най-после се затвори.

— Ами ако не бях дошъл? — не се сдържа Ласитър.

Шерифът отговори откровено:

— Бях сигурен, че ще дойдете. Чувал съм толкова неща за вас. Вие сте един от малкото хора, на които може да се има доверие. Оттатък в Тексас имам един приятел — съветникът Франк Донован. Той ми е разказвал, че много пъти сте носили звезда на заместник-шериф, Ласитър. Много хора твърдят, че сте престъпник. Но съм убеден, че това не е вярно. Знам историята на живота ви. Борили сте се упорито за правото си да живеете. Защитавали сте се като истински мъж.

Той махна с ръка и лицето му се сгърчи от умора.

— Светът е пълен с подлост — заключи дрезгаво той. — А добрите хора се страхуват да се борят със злото, защото са много малко.

Шерифът уморено млъкна. Ласитър също се замисли. Думите на стария човек дълбоко го бяха развълнували.

— А вие от кои сте, шерифе? — попита най-после той.

Стюдмън вдигна глава и се усмихна.

— Много добре знаете към кой вид принадлежите вие самият, Ласитър — отговори той и в гласа му прозвуча лек упрек. — И аз съм от тези хора — той посочи звездата на гърдите си. — Погледни това парче ламарина, Ласитър! Преди много години реших, че призванието ми е да служа на закона и да се боря със злото. Арестувал съм стотици бандити и винаги съм въдворявал ред в градовете, в които съм работил. Научих се да не гледам с предубеждение на хората дори когато са вършили зло. Научих се да не ги деля на бели и черни. Между съвсем бялото и истинското черно има стотици нюанси. Така е и с хората. Никой не е само бял или черен. Всеки има своите тайни или явни слабости. Хората смятат, че шерифът или маршалът са непогрешими, но не са прави. Това никога не може да съществува… По-рано е имало хора, наричани светци. Не знам дали наистина са съществували. Но аз никога не съм срещал непогрешим човек. Но защо ли ти говоря всичко това, Ласитър! Има хора, които твърдо отстояват определена линия. Много често те виждат само черното или бялото. Но аз съм от онези, които са по средата. И ти си от тях, Ласитър! Арч Колеман ми разказа някои неща за теб. Вече знам почти всичко за живота ти. Зная, че си се борил на страната на закона и никога не си вършил зло.

Той отново направи пауза.

Ласитър се вгледа в сериозното лице с черни мустаци и усети как у него се поражда симпатия към този смел мъж.

— Но какво щеше да направиш, ако не бях дошъл? — попита той. — Нима щеше да допуснеш да го обесят?

Шерифът сведе очи.

— Нищо нямаше да направя — призна той. — Ръцете ми са вързани. Редовна присъда от редовен съд. Никой не дръзва да й се противопостави. А аз съм положил клетва, Ласитър. Не мога току-така да се откажа от нея…

Ласитър го разбираше. Положението на шерифа беше дяволски трудно. Затова пристигането му е било истинско облекчение за него.

— Сега обаче трябва да измислим нещо — продължи шерифът. — Вие тримата не бива да оставате в града. Още тази вечер трябва да изчезнете. Защото тук скоро ще настане същински ад.

Арч Колеман се намеси в разговора.

— Верн е прав. Целият град е в ръцете на Ред Клайд Мълиган. Той скоро ще усети, че нещо не е в ред, защото копоите му веднага ще му съобщят за случилото се. Ред Клайд е недоверчиво псе. Освен това има шесто или дори седмо чувство. Не бива да го подценяваме. Иска смъртта ми на всяка цена. Ще се успокои едва когато ме види на бесилката. Тогава най-после алчността му ще бъде задоволена.

В гласа на Колеман звучеше горчивина. Очите му пламтяха от омраза.

— Би ли ми обяснил по-подробно как стоят нещата? — попита Ласитър. — Знам само, че те обвиняват в убийството на жена ти. Нищо повече. Сега е най-подходящото време да ми разкажеш цялата история.

Очите на Колеман се навлажниха и той здраво стисна зъби, за да се овладее. Болка прониза сърцето му. Вдигна чашата си и я изпи на един дъх. После смутено промълви:

— По-добре говори ти, Верн. Аз не мога. Струва ми се, че ще полудея!

Верн Стюдмън сериозно кимна.

— Разбирам те, Арч — отговори тихо той. — И аз бих се чувствувал така на твое място.

Той се обърна към Ласитър и заговори:

— Една сутрин намериха Лиза Колеман мъртва. Пронизана с нож в собственото й легло. През нощта Арч не е бил вкъщи. Пред съда упорито твърдеше, че е бил с друга жена. Но никой от съдебните заседатели не му повярва. Смятат, че такава жена не съществува. Никой не познава тази Джудит Бергман, за която говореше Арч. А няколко свидетели дадоха показания, че бракът му отдавна се клател. Чували го често да се кара с жена си.

— А кой е този Ред Клайд Мълиган? — прекъсна го Ласитър.

Арч Колеман се обърна с пламтящи от омраза очи.

— Ред е мой полубрат — произнесе задавено той. — Ред дърпа конците в този град. Има голямо ранчо наблизо. Много е богат, но е ужасно алчен и никога няма да се насити. Той е същински вълк. Взе ме на мушка още когато Лиза Дженингс предпочете мен пред него, макар че не я обичаше. Интересуваха го само двете сребърни мини, които Лиза наследи от баща си. Ред иска да владее целия град. Взема всичко, което му хрумне. А Лиза му се изплъзна и той никога не се примири с това. Започна да я преследва и…

Колеман млъкна за миг, опитвайки се да се овладее, и продължи шепнешком.

— Сигурен съм, че именно той е убил Лиза — той, моят полубрат Ред Клайд Мълиган. Убил я е, докато аз бях при Джудит Бергман.

Той отново изгледа Ласитър с искрящи от гняв очи.

— Сигурен съм, че ти ще ме разбереш, приятелю. Да, аз наистина имах любовница. Името й беше Джудит Бергман, а сега всички твърдят, че не я познават. Дори брат ми, който много добре я познаваше. Подозирам дори, че тя е в ръцете му.

— Нямаш никакви доказателства, Арч — намеси се шерифът. — Пред съда дори не успя да докажеш, че тази Джудит съществува.

— Нали Рио даде показания в моя защита, Верн!

Стюдмън кимна.

— Да, знам. Той твърдеше, че тя е живяла при него. И че ти си се срещал с нея у тях. Но не можаха да я открият, за да даде показания в съда. Съдебните заседатели решиха, че си излъгал.

Арч Колеман мрачно се загледа пред себе си.

— Ти, разбира се, си прав, Верн — каза след малко той. — И съдът беше прав. А аз допуснах голяма грешка, когато се свързах с Джудит. Вече няма как да я поправя. Жалко…

— Лиза беше прекрасна жена — каза шерифът. — Защо ти е трябвало да я мамиш?

Колеман обезкуражено склони глава.

— И аз не знам — отговори тихо той. — В живота си всеки мъж има постъпки, които самият той не може да си обясни. Вярно е, Лиза беше чудесна жена. Но Джудит силно ме привличаше, макар че не мога да си обясня с какво.

Той изтощено млъкна. Явно беше на края на силите си, обзет от безнадеждност и мрачно примирение.

В офиса се възцари потискаща тишина. Най-после Ласитър каза:

— Няма смисъл да плачем за миналото. По-добре е да се вгледаме в бъдещето. Сега най-важното е да се измъкнем от града, както ни препоръча шерифът.

— А мен ще ме затворите в килията — допълни Стюдмън. — Всичко да бъде както трябва.

— Разбира се — отговори Ласитър. Той много добре знаеше, че и най-малката грешка би им струвала живота.

Затова отведе шерифа Стюдмън обратно в затвора. Виждайки мрачните лица на двамата мъже, затворниците не можеха да предположат, че тези хора са нещо друго, освен смъртни врагове…