Бренда Джойс
Завоевателят (55)

55

Лъжливата курва отново се опита да го прелъсти. Да не би да го смяташе за глупак? Побеснял от гняв, Ролф се разхождаше напред-назад в стаята си. Нищо не можеше да уталожи бурята, която бушуваше в сърцето му. Тялото му беше реагирало на милувката и с дива сила и това го отвращаваше, опита се да си внуши, че е реагирал, както мъжът реагира на всяка жена, все едно грозна или красива, не само на вещицата, която беше затворена в стаята до покоите му. Бог да я убие! Може би трябваше да я остави да продължи, за да види докъде ще стигне и как ще му докаже „любовта“ си. Може би трябваше да се нахвърли върху нея и да я блъска, докато краката и се разтреперят и не може да се изправи. Да, трябваше да го направи.

— Няма ли да си легнете, милорд? — попита плахо Алис.

Ролф хвърли презрителен поглед към жена си, защото много добре знаеше какво означаваше тази покана. Тя искаше да се любят. Е това беше лесно за уреждане, защото копието му беше кораво и подуто от гняв. Той се съблече спокойно, пъхна се в леглото, дръпна я под себе си и я прониза, без да каже нито дума.

Алис изхленчи уплашено. Не беше очаквала такова бурно нападение. Ролф се движеше ритмично в нея, затворил очи, и си представяше, че под него лежи Сейдри. Вещицата пищеше от болка и се опитваше да го отблъсне, както правеше в момента Алис. Той се заби още по-дълбоко в нея, членът му стана болезнено твърд. Трябваше да причини болка на тази курва! Алис хълцаше и се извиваше под него, ноктите й дращеха гърдите му. Той улови китките й и ги вдигна над главата. Задвижи се с безмилостна бързина. Трябваше да накаже предателката, вещицата! Жената под него се опъна като струна и тялото й се разтресе от силни тръпки. Ролф не можеше да се отърси от желанието си да причини болка на Сейдри и тласъците му продължиха безкрай.

 

 

След изпълненото с омраза и желание да я унижи нощно посещение Сейдри не видя повече норманина. След два дни видя как той замина нанякъде с малък отряд рицари. Проследи заминаването му през бойницата; парещата мъчителна болка в сърцето й не беше отслабнала. Ролф изглеждаше замайващо красив върху могъщия си жребец. Затворени, корави черти на лицето, както в деня, когато го видя за първи път край село Кесоп. Не можеше да повярва, че този корав мъж беше същият, който беше лудувал с нея в овощната градина, който я чакаше всяка нощ в плевнята и я любеше до изнемога. Той се беше научил толкова бързо да се смее и да люби, размишляваше тя с тиха тъга, а сега също толкова бързо се научи да я мрази.

Мери беше единствената, която влизаше при затворницата и й носеше хляб, сирене и бира, веднъж преди обед и веднъж на здрачаване. Носеше и й стомничка с вода. Сейдри не смееше да запали свещта, за да не поставя на изпитание щедростта на мъчителя си. Изнасяха нощното гърне всеки втори ден. Отказаха й леген за миене. Мери й обясни, че можела да се измие с водата, която всеки ден й носела за пиене. Сейдри се отказа и престана да обръща внимание на външността си. Какво я беше грижа, че беше мръсна и се занемаряваше?

Сейдри знаеше, че Мери е доверената слугиня на Алис. Явно норманинът също го знаеше и именно по тази причина беше избрал нея да я обслужва. Обаче Мери беше непоправима клюкарка, не беше коварна, само бъбрива. Скоро Сейдри заподозря, че Алис нарочно я снабдява с новини, за да ги носи на затворницата.

Мери й разказа с похотливо кискане как Алис цяла нощ не затворила очи, защото норманинът я изтормозил с огромния си член. Накрая трябвало да го моли за милост. Стомахът на Сейдри се сви на топка. Естествено той щеше да отреагира омразата си към нея върху други жени, но тя не бе помислила, че болката ще я прониже с такава сила. Все пак се направи на равнодушна, защото знаеше, че Мери веднага ще изтича при Алис и ще й разкаже всичко.

Сейдри узна, че норманинът е отишъл да укрепи един граничен пост, североизточно от Уелс. Щял да се върне след две, може би и чак след четири седмици. Искал да издигне гранична крепост в планинската пустош. По-късно там щял да се засели Белтен и да охранява границата. Сейдри узна още, че съпругът й се е върнал малко след заминаването на господаря.

Дните течаха монотонно. В началото Сейдри се опитваше да прогони скуката, като си припомняше всяка минута, прекарана с Ролф, от онзи юнски ден, когато за първи път го срещна в Кесоп. Последствието беше, че раните в сърцето й отново се разтвори. След това се опита да спре потока на спомените, но претърпя пълен провал. По цял ден стоеше и се взираше в стената, измъчвана от тревога за братята си. Наближаваше есен, а това значеше, че въстанието може да избухне всеки момент. А тя не можеше да стори нищо друго, освен да се моли за оцеляването им. Макар че беше безсмислено да брои дните, тя го правеше и непрестанно си внушаваше, че не чака завръщането му… Така й се искаше да го прогони окончателно от сърцето и мислите си. Но никога нямаше да успее.

Една седмица, след като норманинът замина, тя установи, че месечното й кървене не е дошло. Освен това гърдите й станаха чувствителни на натиск и всяка сутрин й се гадеше. В сърцето й се надигна подозрението, че е забременяла. Още от тринадесетата си година имаше напълно редовна менструация. След още една седмица тя беше уверена, че носи под сърцето си детето на норманина.

Това бе дар от бога. Тя милваше корема си и плачеше с часове, изпълнена с безкрайна благодарност. В нея растеше едно мъничко същество, частица от него, която тя можеше да обича. Щеше да е син, голям, силен и горд като баща си — или дъщеря, красива и нежна като нея. Тя обичаше до болка бебето, което растеше в утробата й, обичаше го с цялото си сърце, дори повече от бащата, защото беше негово дете, създадено от любовта между двамата. Цялата й нежност се съсредоточи върху нероденото, то й даде сила, вдъхна й спокойствие и задоволство. Детето бе заченато в нощта на сватбата й. От венчавката й с Гай бяха минали шест седмици, гърдите й се подуваха, а продължаващото сутрешно гадене беше необоримо доказателство, че е забременяла още през първата прекрасна нощ с Ролф. Това знание я изпълваше с искрена радост.

Досега не обръщаше внимание на храната, но скоро се сети, че трябва да яде повече. Помоли Мери да й носи повече хляб и сирене, но слугинята се боеше от недоволството на господарката си и отказа да изпълни молбата й.

— Не мога, Сейдри — изхленчи тя. — Ако го направя, Алис ще заповяда да ме бичуват!

Мисълта за нероденото накара Сейдри да прояви твърдост.

— Мери, моля те!

Слугинята се уплаши още повече.

— Не мога, разбери! Знаеш не по-зле от мен, че лейди Алис ще ме убие! — Тя се обърна да си върви.

— Почакай! — извика отчаяно Сейдри. Мери се поколеба. — Моля те, Мери, моля те!

Сейдри съзнаваше какво значи да каже на слугинята за бременността си, но много държеше да снабдява бебето си с достатъчно храна. Това беше по-важно от всичко друго. Алис и без това щеше да научи новината, когато коремът й се закръглеше. Затова нямаше значение дали ще каже на слугинята сега или по-късно.

— Мери, аз съм бременна. Затова трябва да ми носиш повече храна.

Мери я зяпна смаяно с широко отворена уста. А после се развика възбудено. Не било чудно, че Сейдри цъфтяла като роза през пролетта въпреки затворничеството си. Слугинята се съгласи охотно да слага на таблата повече хляб и сирене, както и да носи достатъчно вода за всекидневния тоалет. Сейдри й благодари сърдечно. Тя носеше под сърцето си детето на Ролф и никой не можеше да й го отнеме.

 

 

Само ден след признанието й Алис се втурна като вихър в сумрачната стая, където дневната светлина проникваше само през тясната бойница. Сейдри, която дремеше на сламеника, скочи уплашено. Беше очаквала идването на сестра си, но въпреки това цялата се напрегна.

Алис я огледа враждебно.

— Мери каза, че се разхубавяваш с всеки ден, но аз не вярвам. После пък ми съобщи, че очакваш дете. Вярно ли е това? — попита прегракнало тя.

В сърцето на Сейдри се надигна съчувствие. Лицето на Алис беше разкривено от ревност и злоба.

— Да, аз съм бременна, Алис — отговори със слаба усмивка тя.

— Детето е от Гай! — изкрещя гневно сестра й.

Сейдри поклати глава.

— Норманинът ще има син от мен, Алис.

— Не! — изпищя сестра й. — Ти лъжеш! Да не мислиш, че можеш да ме измамиш? Да измамиш и него!

Сейдри остана учудващо спокойна. Алис не можеше да промени истината.

— Не, Гай никога не ме е докосвал. Бащата е Ролф. Ще имаме красиво златнорусо момченце. Знам това.

Алис изпъшка тежко, лицето й потъмня.

— Ти си вещица! — изкрещя дрезгаво тя. — Неговото семе е определено за мен, ти нямаш право да му раждаш деца! Аз няма да ти позволя!

Побесняла от гняв, Алис се нахвърли върху Сейдри, която беше толкова слисана, че не успя да реагира. Сестра й сключи ръце около шията й и я стисна злобно. Сляпата омраза й придаде свръхчовешка сила. Сейдри беше много по-силна от нея, но трябваше да положи огромно усилие, за да се освободи от смъртоносната хватка. Тя се закашля мъчително и докато се опитваше да си поеме въздух, Алис грабна глинения леген с юда и го стовари върху главата й. Пред очите на Сейдри затанцуваха ярки искри и тя разбра, че ще загуби съзнание. Трябваше да се бори, да напрегне всичките си сили. Зави й се свят, в гърлото й се надигна гадене. Алис я сграбчи за рамото и я извлече от затвора й. Сейдри разтърси глава, за да прогони черните петна, които й пречеха да вижда, и се запрепъва безводно след Алис към господарските покои. Чу уплашения писък на Мери и съзнанието й се проясни.

Когато Алис я принуди да седне на каменния перваз, разумът й се върна. Сейдри се сви уплашено на отворения прозорец, Алис нададе тържествуващ вик и я блъсна навън.

Сейдри едва не загуби опора, вкопчи се отчаяно в перваза и затвори очи, за да не гледа пропастта, която се разкриваше пред погледа й. Ако Алис успееше да я изблъска от прозореца, тя беше загубена. Това означаваше сигурна смърт. Пронизителните викове на Мери стигаха приглушено до ушите й. Полезрението й все още беше изпъстрено с черни петна, светът се въртеше около нея. Алис блъсна ръката, с която се беше хванала за перваза, и отново я бутна навън. Сейдри се удари във външния каменен ръб. Алис напрегна всичките си сили, вдигна я и започна да я избутва през прозореца. Сейдри увисна с главата надолу, пръстите й отчаяно затърсиха опора в гладкия камък. Ожесточена, забравила всичко наоколо си, Алис я буташе навън и скоро и гърдите и увиснаха над смъртоносната пропаст. Сейдри престана да възприема света около себе си. Главата й се напълни с кръв и ушите й забучаха.

Изведнъж две силни ръце я сграбчиха за косата и я изтеглиха обратно в стаята.

— Не! — изграчи Алис. — Не и не! Вещицата трябва да умре! Ще я убия със собствените си ръце!

Сейдри изпъшка, вкопчи се в мъжа, който я беше спасил, и напразно се опита да успокои лудо биещото си сърце.

После чу силен удар и безумните викове на Алис престанаха. Сейдри погледна през рамото на спасителя си и видя, че Белтен беше ударил на господарката силна плесница. Ателстън се приближи предпазливо и изви ръцете й на гърба. Алис продължаваше да се мята, риташе с крака, очите й бяха изскочили от орбитите, но поне не пищеше. Сейдри погледна спасителя си в лицето.

— Благодаря ти, Гай — прошепна с пресекващ глас тя. — Много ти благодаря!

— Вече няма от какво да се страхуваш — утеши я той.

Сейдри се разтрепери и скри лице на гърдите му.

— Тя… тя се опита… опита се… да ме хвърли… от прозореца! — заекна тя и от гърлото й се изтръгна сухо хълцане.

— Вече не те заплашва опасност, Сейдри. — Гай я притисна успокоително и се обърна към Белтен: — Алис е загубила ума си. Трябва да я държим под охрана, докато се върне лорд Ролф и реши какво ще стане с нея.

— Ще заповядам на дърводелеца да закове прозореца с дебели дъски. Ще я оставим в покоите й, но един войник ще стои постоянно при нея, за да не си причини нещо.

— Аз не съм луда! — изфуча Алис. — Разумът ми е напълно ясен. Мразя я, това е всичко!

Белтен и Гай пристъпваха смутено от крак на крак и избягваха да я погледнат. Ателстън й кимна съчувствено.

Гай сложи ръка на рамото на Сейдри и я изведе от стаята.

— Ела с мен, Сейдри. Трябва да легнеш и да си починеш. Мери, донеси стомничка вино.

Слугинята, която беше повикала мъжете с ужасените си викове, хукна към кухнята.

Сейдри се облегна изтощено на силното мъжко рамо. Треперенето й не преставаше. Алис се бе опитала да я убие. Детето й за малко щеше да загине. Тя се отпусна на сламеника, без да пуска ръката на съпруга си. Гай коленичи до нея.

— Всичко свърши — заговори утешително той. — Много съжалявам, че след преживения ужас трябва отново да те затворя, но не мога да променя нещата.

— О, Гай — изплака Сейдри и притисна ръката му. — Тя щеше да убие детето ми!

Гай я погледна слисано и тя избухна в плач. Съпругът й я прегърна нежно.

— Наистина ли очакваш детето му, Сейдри?

Тя кимна, неспособна да говори.

— Той знае ли?

Тя поклати глава и вдигна разплаканото си лице към него.

— Обещай ми, че няма да му кажеш!

— Сейдри… — понечи да възрази той.

— Обещай ми, Гай! — настоя тя и продължи беззвучно: — Аз го обичам, но той ме мрази. Ще му кажа за детето, когато дойде подходящият момент. Моля те, запази тайната ми! Един ден той и без това ще узнае.

— Може да помисли, че детето е мое — промърмори Гай.

— Не, аз му признах, че между нас няма нищо. — Той я погледна неодобрително и тя побърза да обясни: — Ролф е много горд мъж и известно време беше малко влюбен в мен. Той не е от хората, които обичат да делят.

— Права си — съгласи се с усмивка Гай. След малко попита: — Дават ли ти достатъчно за ядене? Слушай, Сейдри, трябва да му кажеш, за да облекчи условията, при които живееш!

— Ще имам достатъчно за ядене. Мери, добрата душица, ми носи все по-големи порции.

Гай я измери с поглед.

— Хубава гледка — усмихна се той. — Малко си напълняла, косата ти блести, кожата ти розовее. Гърдите ти са пълни и тежки.

— Моля те, не му казвай — закле го отново Сейдри и се изчерви. — Знам, че ме мрази. Не искам да ме съжалява. Аз… всъщност не знам какво искам, но в никакъв случай не е съжалението му.

— Не ставай глупава, Сейдри. Ролф не е от мъжете, които могат да обичат. Той има строги представи за дълг и вярност. Никога няма да ти прости предателството. Познавам го и знам какво говоря.

— Вероятно си прав — прошепна с болка тя. Думите на Гай угасиха и последната искрица надежда в сърцето й.

— Затова е двойна глупост да не му кажеш, че ще става баща. Направи го заради детето. — Гай се изправи. — Не искам да бъда жесток, но трябва да ти кажа, че той вече има незаконни деца.

— Това не ме учудва — пророни Сейдри с привидно спокойствие. Изобщо не беше помисляла за това и думите на Гай я улучиха като удар с нож. — Къде… къде живеят децата му?

— Има три деца в Нормандия, едно в Анжу и две в Съсекс, ако не се лъжа. Всички живеят при майките си. Ролф има шест синове, нито една дъщеря — отговори с усмивка Гай.

И шестимата бяха синове! Сейдри щеше да избухне в горчив смях. Значи тя щеше да му дари седмия син! Света Дево, майко божия! Трябваше на всяка цена да скрие сълзите си.

— Много съжалявам — каза Гай, — но това са фактите. Той ще бъде много учтив към теб, защото ще му родиш още един син, но не можеш да очакваш нищо повече.