Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Династията дьо Варен (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Conqueror, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 90 гласа)

Информация

Разпознаване и начална корекция
Xesiona (2009)
Сканиране
?

Издание:

Бренда Джойс. Завоевателят

ИК „Ирис“, 2001

Редактор: Румяна Маринова

Коректор: Румяна Маринова

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от alba)

25

Кръвясалите очи на Ролф се взираха в празното пространство. Той седеше сам в залата. Снощи изпрати хората си да си легнат и остана на масата. Прекара там цялата нощ. По някое време заспа и бе споходен от кошмарни сънища. Видя пищящата Сейдри… голият й гръб беше нашарен от камшика… един войник замахна и камшикът изплющя заплашително. Кожата на гърба й се разкъса. Пръсна кръв и Ролф извика задавено: „Престанете!“ Ала кървавото мъчение не спря. Той отново отвори уста и извика с все сила. Викаше отново и отново — но от гърлото му не излизаше нито звук. Изведнъж се събуди, изпотен и треперещ, и се видя да седи на дългата маса, скрил глава в ръцете си. Така бе прекарал цялата нощ.

Не можеше да го направи.

Но трябваше, трябваше.

Ролф разтърка лицето и очите си. Той беше върховният господар в Елфгар. Думата му беше закон. Воините бяха под негова команда, той владееше победените области. Наказанието за престъпването на закона за държавна измяна не беше празна заплаха. Той управляваше с железен юмрук и не знаеше милост. Предателите се наказваха с бичуване, когато ставаше въпрос за жени или подрастващи; възрастните мъже увисваха на бесилката. В разбунтуваните области се налагаха по-тежки наказания, същото важеше за времена на въстания и размирици. Той бе заповядал да изгорят село Кесоп, тъй като селяните бяха дали подслон на дузина саксонски стрелци. Такава беше политиката на Завоевателя. Тя беше закон за поданиците му и не познаваше изключения. В противен случай скоро щяха да се възцарят анархия и хаос.

Не можеше да го направи.

— Милорд?

Ролф не беше чул Гай да влиза. Даде му знак да седне.

— Не мога да го направя.

Гай, отдавнашен довереник и верен спътник, познаваше най-добре чувствата на господаря си.

— Тя ви омагьоса още от първия миг, милорд.

— Прав си…

— Чуйте ме, милорд — продължи настойчиво Гай. — Всички в селото знаят какво е направила.

— Това ми е ясно.

— И чакат да видят какво ще сторите.

Ролф изкриви уста.

— Трябва да я накажете.

— Ако ми бе жена — изръмжа гневно норманинът, — щях да я затворя в някоя стая и да хвърля ключа и никой нямаше да ме обвини.

— Но тя не ви е жена — възрази меко Гай.

Ролф се изсмя сухо при мисълта за съпругата, която го чакаше горе в покоите му. Не беше влизал там от сутринта, когато му съобщиха за предателството.

— Повярвай — промърмори мрачно той, — аз знам много добре коя ми е жена и коя не. — Той се надигна тромаво. — Доведи я в двора точно на обед.

Гай също стана.

— Да, милорд. — В очите му се четеше плах въпрос.

— Ще я накажа — обеща глухо Ролф.

 

 

Сейдри знаеше. Селяните оживено си шепнеха новината. Затворницата трябваше да бъде отведена по обед в двора на замъка, за да бъде наказана от господаря на Елфгар. Сейдри се чувстваше безпомощна и жалка. Слуховете и предположенията бяха безброй. Дали щяха да я бичуват или направо да я окачат на бесилката? А може би господарят, който бе хвърлил око на вещицата, нямаше да й наложи такова строго наказание, а щеше да я хвърли за няколко дни в подземието? Но, каквото и да беше, за жителите на Елфгар ставащото беше безкрайно интересно и вълнуващо. Първият случай, в който новият господар трябваше да докаже властта си. А и ставаше въпрос за най-тежкото престъпление, което можеше да извърши един поданик — държавна измяна. Всички бяха възбудени до крайност и плахо се питаха какво наказание ще наложи норманинът.

Сейдри трепереше с цялото си тяло и се опитваше да се пребори с напиращите сълзи. Изпитваше смъртен страх. Твърде често беше предизвиквала норманина, отново и отново поставяше на изпитание търпението му.

Щеше да свърши на бесилката. Тя произнесе безмълвна молитва. Помоли се на Исус Христос и на всички светци. Помоли се и на старите езически богове, които никога не беше призовавала. Призова ги да й дадат сила да понесе съдбата си с достойнство, да понесе страданието и да умре като мъченица, а не като страхливка. Опасяваше се, че в последния момент ще загуби самообладание, ще се хвърли с плач в краката му и ще умолява за милост.

Имаше още много време до обед, но часовете минаваха безмилостно бързо. Сейдри наблюдаваше пътя на слънцето, което бавно, но равномерно се приближаваше към най-високата си точка. Нечия сянка падна върху сламата в краката й; Сейдри вдигна стреснато глава. Никой досега не се беше осмелявал да дойде толкова близо до нея. На прага стоеше Алис. Усмивката й беше зла.

— Той е бесен от гняв, Сейдри. Ти помогна на ценния пленник да избяга. Той няма да пощади предателката.

Сейдри затвори очи. За бога, защо трябваше да изтърпи и това?

Алис клекна пред нея.

— Ти ще умреш, Сейдри.

Младата жена отвори очи и срещна погледа на сестра си.

— Ще понеса онова, което ми е писано.

Алис избухна в смях.

— Като че имаш възможност за избор!

За нейно облекчение Алис стана и се отдалечи. Когато сестра й си отиде, Сейдри се сви на кълбо и се опита да преглътне заседналата в гърлото й буца. После изпъшка и се облегна на дървената стена. Значи беше истина: тя щеше да умре. Дълбоко в нея досега бе мъждукала искрица надежда, че Ролф ще пощади живота й.

А после се случи нещо, което граничеше с чудо.

Тя усети как изпълненото й със страх сърце се успокои и започна да бие по-бавно. Сковаващият страх, който гризеше вътрешностите й, се уталожи. Светът наоколо стана по-тих — тя възприемаше всичко приглушено: блеенето на овцете, смеховете на селяните, скърцането и трополенето на запрегнатата с волове каруца, която мина по улицата. Сейдри престана да трепери. Тялото й натежа и се отпусна; беше напълно спокойна, сякаш бе взела лекарство, което упояваше и забавяше всичките й сетива. Изпълни я чувство, което много приличаше на веселост, на безгрижие. Слънцето вече не я пареше, а стопляше нежно изстиналото й тяло. Глиненият под не беше корав и влажен, а меки приятно хладен. Цвъркането на птичките по дърветата звучеше по-мелодично, лаят на кучетата утихна. Само зрението й сякаш се бе подобрило, тя виждаше цветовете по-ясни, контурите по-остри. Престана да мисли за ужаса, който я очакваше. Страшните картини изчезнаха от въображението й. Тя се намести по-удобно до стената, задиша спокойно и равномерно и зачака да я отведат. В душата й се възцари мир.

 

 

Точно на обед Ролф излезе от господарската къща. Не се изненада, когато откри, че всички селяни са събрани в двора на замъка. Не беше и очаквал друго, тъй като лично беше изпратил Луи и Белтен да ги доведат от полето. Цял Елфгар трябваше да види как новият господар налага наказание на предателката.

Устата му беше опъната. Очите му изглеждаха празни и без блясък. Лицето му беше безизразно. Стоеше като изсечен от камък на широкото стълбище и се опитваше да се освободи от всички излишни емоции, акт на волята, която беше упражнявал с години и владееше до съвършенство. Каквото трябваше да стане, щеше да стане. Не можеше да влияе само върху лудото биене на сърцето си, но владееше напълно тялото и духа си.

Лейди Алис стоеше до него с високо вдигната глава, ръката й почиваше върху лакътя му.

Селяните зашепнаха оживено, някой извика:

— Ето ги, идват!

Стомахът на Ролф се преобърна. Той стисна здраво зъби и погледна към Сейдри, която тъкмо бе влязла в двора, водена от Гай. Ръцете й бяха вързани на гърба, роклята й беше мръсна и цялата в сламки. Разпиляната коса висеше по гърба и гърдите й. Тя вървеше с високо вдигната глава и опънати рамене. Когато наближи, Ролф видя ясно израза на лицето й, което излъчваше увереност и достойнство. Сърцето му се сви от болка.

Тя го погледна право в лицето. Ролф видя спокойствието и самообладанието в тъмносините очи. Сърцето заплашваше да изскочи от гърдите му, по слепоочието му потече струйка пот. Гай отведе Сейдри пред стълбището.

Ролф я погледна в очите, прочете в тях гордост и овладяност пред лицето на ужаса, но не откри страх, само равнодушие. Тази жена беше по-смела от много мъже. Тя нямаше да се унижава пред него, да плаче и да моли за милост; нямаше да покаже слабост.

— Сейдри — започна с глух глас той.

Тя се усмихна почти весело и той най-после видя следите от засъхнали сълзи.

— Готова съм — отвърна просто тя.

Така му се искаше да я грабне в прегръдката си, да я защити!

— Ти извърши предателство — продължи с овладян глас той. — Наказанието ти е десет удара с камшик.

Ресниците й затрепкаха. Десет удара! Алис я бе излъгала! Нямаше да я обесят, нямаше да умре! Велики боже, щеше да остане жива!

Ролф се стъписа. Изумлението и облекчението й му показаха, че тя бе очаквала смъртна присъда и се бе подготвила за смъртта. През множеството мина въздишка на облекчение. Застаналата до него Алис нададе остър вик, но той не й обърна внимание. Ролф се учуди с какво самообладание Сейдри беше очаквала смъртта. Учуди се още повече, когато разбра, че тя беше очаквала смъртна присъда, че го считаше способен на такава жестокост. В гърлото му се надигна горчив смях и едновременно с това му се дощя да се разплаче заради онова, което я очакваше. Ролф дьо Варен не беше пролял нито сълза през целия си досегашен живот!

— Десет удара с камшик — повтори дрезгаво той. Всеки, имал нещастието да опита камшика, знаеше, че десет удара бяха твърде жестоко наказание за нежната женска кожа. Струваше му свръхчовешка сила и самообладание да не обърне гръб на осъдената и да се скрие.

Нямаше право да показва слабост. Трябваше да остане на мястото си и да гледа. Махна с ръка в посока към Гай, който знаеше какво да прави.

Сейдри бе отведена до кола за мъчения и завързана за него с гръб към множеството. Гай разголи гърба й до талията. Кожата й блещукаше златна под палещото слънце. Ролф спря да диша.

— Луи! — изрева той. Младият мъж вдигна камшика и се обърна към господаря си.

— Ne rompe pas la peau — заповяда рязко Ролф. „Не наранявай кожата й!“

Луи пребледня.

Ролф усети как от всичките му пори избликна пот. Погледът му беше втренчен в опънатия гръб на осъдената. Тя беше напълно неподвижна.

— Започвай — нареди дрезгаво той.

Камшикът изсвистя във въздуха и плесна върху гърба на Сейдри. Тя потрепери, но от устните й не излезе нито звук. Появи се широка червена ивица, но кожата не се разкъса. Ролф стисна юмруци. Алис издаде звук, който много приличаше на кискане. Ролф я погледна унищожително и като видя злата й усмивка, не можа да се въздържи.

— Запазете тази отвратителна злоба за себе си! — изръмжа той.

При следващия удар Сейдри се сгърчи, а Ролф потрепери той, който никога не беше изпитвал страх от физическата болка. Камшикът изплющя отново, ударите идваха бързо един след друг. Едва на шестия удар Сейдри изплака задавено. Ролф неволно направи крачка напред. Дойдоха седмият и осмият удар и сред червените, подути ивици, нашарили гърба й, се появи струйка кръв. Сейдри изпъшка и дръпна въжетата, с които бяха стегнати китките й. Ролф стискаше юмруци с такава сила, че кокалчетата на пръстите му побеляха, а ноктите се впиха болезнено в дланите. Не можеше да откъсне очи от гърба на Сейдри. Чуваше гърлените звуци на съпругата си, която очевидно се наслаждаваше на мъчението на сестра си. Изплющя и последният удар. Сейдри изохка едва чуто и се отпусна безсилно.

Ролф се втурна като вихър към нея. Измъкна светкавично камата си и преряза въжетата още преди Луи да е успял да прибере камшика. Без да обръща внимание на изумено шепнещите селяни, той се наведе над нея. Последните три удара бяха разкъсали нежната кожа. Ролф преглътна мъчителното гадене. Ако беше хапнал нещо тази сутрин, непременно щеше да повърне.

— Сейдри — прошепна дрезгаво той и я хвана през кръста.

— Не ме докосвай — изпъшка тя, но не се опита да се отбранява.

Той я вдигна на ръце, внимавайки да не докосва гърба й.

— Je le regrette[1] — прошепна нежно той.

Тя изплака и се вкопчи в него, скри лице на гърдите му.

Бележки

[1] Je le regrette (фр.) — Съжалявам — Б.пр.