Бренда Джойс
Завоевателят (16)

16

— Как се чувстваш, Тилди?

Слугинята, която хранеше кокошките зад колибата, вдигна глава. Двете жени се погледнаха смутено.

— Толкова съжалявам, Тилди. Опитах всичко, но… — обясни колебливо Сейдри.

Очите на Тилди се напълниха със сълзи.

— Знам. И аз съжалявам, че ти наговорих онези отвратителни неща. Не мисля това, Сейдри, наистина не го мисля.

Значи не мислиш по този начин, каза си горчиво Сейдри, но въпреки това ми хвърли в лицето тези грозни обиди. Как можа? Но тя запази тези мисли за себе си и се усмихна тъжно. До вчера двете вероятно щяха да се прегърнат сърдечно и да забравят случилото се, но сега между тях се издигаше невидима стена.

— Как се чувстваш? — повтори по-спокойно Сейдри.

— Добре съм, само съм малко замаяна.

Двете размениха още няколко думи. Вчерашната случка беше разтворила помежду им пропаст, която не можеше да бъде преодоляна. Сейдри се сбогува скоро, излезе от селото и се заскита безцелно, опитвайки се да не мисли за нищо.

— Сейдри?

Гласът беше на Алби, най-доверения човек на Едуин! Сърцето й спря. Тя се обърна рязко и очите й се разшириха от ужас. Алби беше облечен като крепостен и по нищо не приличаше на васал с благороден произход, какъвто беше всъщност. Тя потисна с мъка желанието си да се хвърли на шията му.

— Алби! Вести ли носиш? — попита трескаво тя, опитвайки се да говори тихо.

— Да идем малко по-нататък — предложи той. Беше горе-долу на нейната възраст и когато го приеха на служба в Елфгар, беше само шестгодишен. Двамата бяха израсли заедно и се чувстваха близки като брат и сестра.

Когато навлязоха в градината с плодни дървета, Сейдри се обърна с очакване към него.

— Добре ли са братята ми?

— Да. Едуин има рана от стрела на бедрото, но вече е почти затворена.

Заля я вълна на облекчение, смесено с тревога.

— Сигурен ли си, че не е загноила?

— Познаваш Едуин. Силен е като бик.

Сейдри се усмихна едва при спомена за двамата си братя.

Да, Едуин беше силен като бик, не много висок, но набит, с остро изсечените черти и извития орлов нос на баща им, с гарвановочерна коса. Моркар беше по-едър и по-строен, с неукротима кестенява грива и весели сини очи. Зад дръзкия му смях се криеха желязна воля и остър ум; в това не се различаваше от Едуин. Братята не си приличаха външно, не си приличаха и по характер: единият беше мълчалив и затворен в себе си, другият обичаше де се смее и шегува, но иначе бяха омесени от едно и също тесто. И си бяха верни до смърт.

— Къде са? — Сейдри се огледа търсещо, но не видя нищо подозрително. Селяните си вършеха работата или работеха на новия замък; норманинът и хората му бяха край подвижния мост, на цяла миля оттук.

— В блатата. Едуин не приема конфискацията. Слушай, Сейдри, ти трябва да следиш всяка стъпка на Ролф дьо Варен. Трябва да се ослушваш, да се оглеждаш и да ни съобщаваш всичко, което си успяла да узнаеш от норманите.

— Ще го направя — обеща решително тя. — Норманинът пристигна с петдесет души, все закалени в битките рицари. Видях ги как се бият. — Още трепереше при спомена за случилото се в Кесоп. Там паднаха много саксонци, не малко бяха обърнати в бягство. — Може би има и други воини.

— Сигурно, но ги е оставил в Йорк. Знаеш ли, че наскоро е бил избран за кастелан на Йорк?

— Не, нямах представа.

— Онова копеле Уилям все още е с войската си в Йорк, за да надзирава строежа на новия замък. Ролф със сигурност поддържа връзка с него. Сейдри, трябва да сме осведомени за плановете им. Ако получава писмени послания, ти трябва да ги намериш и да ги прочетеш. Освен това ще подслушваш разговорите им…

Алби я гледаше настойчиво. Сейдри си припомни наказанието за измяна: публично бичуване, след това смърт на бесилката.

— Ще направя всичко, на което съм способна, Алби, но не е лесно. Норманинът е хитра лисица.

— Опитай.

— Знаеш ли, че е решил да се ожени за Алис?

— Не, никой не ни е казал. Веднага ще съобщя на братята ти. Кога е сватбата?

— След дванадесет дни. Нямаме никакво време, Алби.

— Това е ужасна вест. Моркар трябва веднага да измисли нещо. А ти си дръж очите и ушите отворени. Трябва да вървя.

Сейдри стисна ръката му.

— Бог да те благослови, Алби. Толкова ме беше страх…

— Братята ти никога няма да умрат — ухили се момъкът.

— Не се шегувай с тези неща. Само бог е безсмъртен — укори го Сейдри.

Той вдигна рамене и се отдалечи. Тя го изчака, докато изчезна в гората. После хвърли поглед към строежа, за да се убеди, че норманинът и хората му все още са заети с подвижния мост. Случаят беше благоприятен: можеше бързо да се върне в къщата и да претърси стаята му. Сейдри тръсна решително глава и затича обратно към селото.

Алис беше в кухнята и даваше нареждания какво ядене да приготвят. Сейдри се промъкна незабелязано през отворената входна врата и прекоси с бързи крачки голямата зала. По това време на деня къщата беше полупразна. Няколко слугини бършеха масите и метяха пода. Сейдри изкачи стълбата с тихи стъпки.

Отвори масивната дъбова врата с лудо биещо сърце и се промъкна в голямата стая. Остави вратата открехната, за да не възбуди подозрение, ако я изненадат.

В средата на стаята беше поставено широко легло. Там беше спал баща й, след смъртта му Едуин, а сега беше на норманина. Покрай стените бяха поставени ракли, на които можеше да се седи и в които съхраняваха вещите на господаря. Раклите не бяха от имуществото на Елфгар, Ролф ги беше донесъл със себе си. Сейдри реши, че най-удачно е да започне търсенето именно от тях.

Може би норманинът не умее да чете, размишляваше трескаво тя. Твърде малко мъже можеха да четат. Вероятно той изгаряше писмените послания, за да не попаднат в чужди ръце. Въпреки това трябваше да се увери. Ако Ролф не можеше да чете, сигурно щеше да вика селския свещеник — макар че и той не беше много образован. Сейдри се усмихна тържествуващо. През повечето време отец Бонифаций беше пиян или преследваше жените в плевните. По-добре беше да повикат монах от близкия манастир. Или пък… норманинът можеше да я помоли да му прочете посланието.

Сърцето й заби по-силно. Трябваше веднага да открие дали той умееше да чете. Ако не, трябваше да му подскаже, че може да му бъде полезна. Това беше идеална възможност да научи нещо повече за плановете на краля.

Първата ракла съдържаше туники, панталони, наметки, брошки и катарами, обувки и бельо. Във втората ракла бяха надиплени фини копринени платове от Ориента. Сейдри никога не беше виждала толкова красиви материи. Имаше и няколко топчета кадифе в златно и червено, както и наметка от невероятно мека, красиво изработена, кожа. Но нито едно писмо. В последната ракла намери скъпоценни ориенталски килими и стар, счупен меч в украсена с бисери ножница. Тя подреди нещата по местата им, за да не личи, че са проверявани. Норманинът е донесъл най-скъпите си вещи, каза си горчиво тя. Очевидно не подозира, че няма да го търпят дълго в Елфгар. Това беше владение на Едуин, не негово.

Сейдри се огледа. Не можеше да открие друго място, където би могла да намери кралски послания, освен ако не бяха скрити в специални тайници.

— Какво правиш тук?

Потънала в мислите си, Сейдри беше забравила къде се намира. Острият глас на Алис я върна рязко в действителността. Тя се обърна бавно, щастлива, че бе приключила с търсенето и раклите бяха затворени.

— Търся си торбичката с билки — отговори спокойно тя и сама се учуди с каква лекота произнесе тази лъжа.

— Той знае ли, че си в стаята му? — попита все така грубо Алис. — Имаш ли позволението му?

— Не — отговори предпазливо Сейдри. — О, Алис, той ще се ядоса, ако разбере, че съм идвала да търся амулета си.

— Точно така — изсъска сестра й.

— Ще му кажеш ли?

— А ти оспори ли пред него, че си крепостна?

— Той не ми повярва.

Алис се усмихна тържествуващо.

— А ти какво си мислеше? Все пак си дъщеря на курва, която беше само една робиня. Намери ли проклетите билки?

— Не.

— Къде беше снощи, Сейдри?

Тя знае, каза си със страх младата жена. Знае, че съм била при Тилди и билките са били с мен. Сейдри сведе очи и отчаяно затърси подходящ отговор.

— Курва! — изкрещя разярено Алис и я удари през лицето.

Сейдри се отдръпна уплашено.

— Видях как той тръгна след теб — изфуча Алис. — Ти си отворила белите си бедра за него… права ли съм? Развалена си като майка си.

По-добре беше Алис да вярва, че е била с Ролф, отколкото да й признае, че е помагала на Тилди при раждането. Алис не биваше да знае, че сестра й шпионира в полза на Едуин. От друга страна обаче, тя нямаше право да говори такива лоши неща за нея и за майка й и да ги нарича с най-груби имена.

— Излязох да се разходя — отговори тя и се изчерви. — Честно.

— Той тръгна след теб!

— Да, защото си помисли, че искам да избягам — излъга бързо тя. — Забрани ми да напускам Елфгар. Но, Алис, повярвай, той не ме е докоснал! Кълна се във всички светци на небето! Нямаш право да ме ругаеш. Аз не съм курва и майка ми не беше такава. Тя обичаше баща ни с цялото си сърце, затова след смъртта му се разболя и скоро след това умря от мъка. Ти го знаеш не по-зле от мен! Защо продължаваш да разпространяваш тези подли лъжи?

— Майка ти бе любовница на татко, Сейдри, и това я прави курва. Разбира се, че го е обичала — той бе неин господар и повелител. Но я искаше само за леглото. Какво ти стори Ролф, когато те намери?

— Попита ме къде отивам.

— Лъжкиня! Нямаше ви почти два часа… И се върнахте заедно! Ще си платиш за това, Сейдри, кълна се! Ще превърна живота ти в ад, ако не стоиш далече от него.

Сейдри разбра, че сестра й говори сериозно.

— Аз го мразя — отговори бързо тя. — Мразя го от дън душа, не мога да го понасям!

— Не забравяй — продължи с остър глас Алис. — Ти не можеш да бъдеш нищо друго освен неговата курва, защото си копеле на баща ни. Но аз ще бъда законна съпруга на норманина.

Остра болка прониза сърцето на Сейдри.

— Алис, моля те за последен път, не обръщай гръб на семейството си. Аз ще ти помогна да се отървеш от този дяволски брак и да си намериш достоен съпруг.

— Ще се омъжа за норманина — изграчи Алис. — А когато стана негова законна жена, ще се занимая и с теб. Няма да те оставя да си разиграваш коня. Няма да ти позволя да ме правиш на глупачка, както стана с мама.