Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Династията дьо Варен (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Conqueror, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 90 гласа)

Информация

Разпознаване и начална корекция
Xesiona (2009)
Сканиране
?

Издание:

Бренда Джойс. Завоевателят

ИК „Ирис“, 2001

Редактор: Румяна Маринова

Коректор: Румяна Маринова

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от alba)

5

— Какво си направила с него?

Сейдри стоеше зад Ролф, който се бе привел над спящия Гай. След малко норманинът се изправи и се обърна към нея с мрачно лице.

— Отговори ми, жено.

Тя се отдръпна назад. Сърцето й биеше като безумно. Ролф направи крачка към нея.

— Нищо! — изплака отчаяно тя.

Преди да е успяла да се раздвижи, ръката му се сключи около китката й.

— Сложила си нещо в бирата! Какво?

Този мъж беше хитър, тя трябваше да го запомни.

— Само прахче за сън — отговори сърдито тя. — Скоро ще се събуди.

Ролф я пусна.

— Има ли и други действия?

— Ще бъде малко замаян, нищо повече.

Искрящият от гняв поглед на норманина й даде достатъчно ясно да разбере, че беше постъпила умно, като не бе причинила сериозна вреда на другаря му.

— Откъде взе прахчето?

Сърцето удряше като чук в гърдите й. Тя се изчерви. Отстъпи още една крачка назад. Едва тогава видя хората му, които бяха заели позиции наоколо и я дебнеха. Един прошепна „вещица“, друг промърмори нещо за злия й поглед, трети изруга полугласно. Зачерви се още по-силно.

— Дай ми сънотворното, Алис — повтори Ролф. — Дай ми го веднага.

— Нямам повече — отговори бързо Сейдри.

Мъжът я погледна пронизващо, после стисна ръката й, издърпа я грубо в палатката и спусна платнището. Безкрайно облекчена, Сейдри вдигна очи към кожения покрив. Единственото й желание беше да стои колкото се може по-далече от норманина. Тя чу как той заповяда на хората си да се оттеглят за почивка. Изведнъж огромната му фигура застана пред нея и й вдъхна чувството, че е джудже. Той изпълваше цялата палатка. Сейдри пое шумно въздух.

Ролф направи още една крачка към нея.

— Какво правите? — попита остро тя и се отдръпна към стената, за да бъде по-далече от него. Но разстоянието помежду им не беше и половин метър.

Ролф не отговори. В полумрака тя различаваше само очертанията му поне докато запали факлата. Забучи я грижливо в земята, за да стои отвесно, и се обърна към нея.

— Трябва ли да повторя въпроса си?

Само да можеше да се скрие някъде.

— Алис.

В тази единствена дума се криеше грозна заплаха.

— Излъгах ви! Това беше проклятие. Вие ме принудихте да го сторя. Ще произнеса проклятие и над вас!

Мъжът се усмихна. Развеселена усмивка, която не беше очаквала от него. Той не й вярваше. Не вярваше, че е вещица. Сейдри беше разочарована и едновременно с това изпита облекчение.

— Може би — заговори бавно той и очите му заискриха — вече си ме проклела… или омагьосала?

— Не ви разбирам.

— Ти ли ми прати неестественото и безбожно желание, което изпитвам към теб?

Тя се притисна към опънатата кожа. Искрите в очите му се превърнаха в пламък.

— Не!

— Така ли? Значи не си ме омагьосала?

— Не, кълна се!

— Не ти вярвам. — Ръцете му се стрелнаха към нея. Тя знаеше както ще последва, въпреки това се смая от бързината му. Даже да бе успяла да му се изплъзне, нямаше къде да избяга. Той я притисна към себе си, тя усети топлия му дъх, горещината на тялото му.

— Дай ми сънотворното — прошепна съвсем близо до лицето й той.

— Нямам повече — отговори задъхано тя. — Ръцете му бяха като желязо около кръста й. Големи и силни. Тя направи нов опит да му се изплъзне, но видя, че е безсмислено, и престана да се брани. Сложи ръце на гърдите му, за да запази разстоянието помежду им. Гърдите му бяха корави като камък, но топли и живи.

— Не съм виждал толкова тясна талия — пророни едва чуто Ролф.

Сейдри не можеше да отмести поглед от очите му.

— Когато те обхвана, пръстите ми почти се докосват.

Тя престана да диша.

— Прекалено красива си, за да бъдеш земна — продължи с подрезгавял глас той.

Хватката около кръста й се затегна. В тялото й се разля гореща вълна. Кръвта запулсира в слепоочията й.

— Пуснете ме — помоли със слаб глас тя.

— Може би… — продължи той и устата му приближи нейната. Долната устна беше по-пълна от горната и красиво извита. — Може би наистина си вещица.

— Не — отговори с неочаквана сила тя. „Не съм вещица!“ Толкова й се искаше да му го докаже.

Ръката му се плъзна по нежните й ребра и продължи към гърдите. Сейдри потрепери от това нежно докосване. Искаше да го отблъсне, но сякаш се опита да отмести скала. Ръката му обхвана гърдата й. Със сигурност беше усетил лудото биене на сърцето й. Нямаше да посмее да продължи милувката. А може би…

Никой мъж не бе посмял да я докосва така.

Ръката му, нежна като пеперудено крило, помилва закръглеността й, дланта му притисна чувствителното зърно, и то веднага се втвърди. Дрезгав звук, смесица от уплаха и наслада, се изтръгна от гърлото й. Ръката му продължи пътя си към гърба й. Той се наведе над нея и устните му се впиха в нейните.

Сейдри забрави, че имаше насреща си неприятел. Остана само усещането за устата му върху нейната — леко отворена, мека и примамваща. Тя усети как ръката му гали рамото й и се предаде на милувката. Значи това беше целувка — това бяха насладите на плътта. Когато Ролф се отдели от нея, тя примигна замаяно.

Той я погледна и се усмихна едва забележимо с непоносимо самодоволство.

Това я отрезви и тя замахна.

Ударът дойде слепешката, без да е помислила за последствията, и изрази целия й гняв и отчаяние. Мъжът светкавично извърна глава настрани и ръката й само досегна бузата му. Сърцето й биеше с такава сила, че всеки момент щеше да изскочи от гърдите й. Тя остана напълно неподвижна, не можейки да повярва в онова, което беше сторила.

В първия момент лицето му изрази неразбиране. В следващия обаче устните му се опънаха в тънка линия. Той улови ръката й и грубо я привлече към себе си.

— Не! — изплака отчаяно тя.

Ръката му я задържа, устата му отново завладя нейната. Този път целувката не беше мека и примамваща. Той беше завоевателят, тя подчинената. Устните и се подуха под насилствената целувка. Той изискваше пълното й подчинение, доказваше й господството си. Зъбите му се удариха в нейните, когато я принуди да отвори уста. Сейдри се извиваше в ръцете му като лисица в железен капан, но съпротивата й бе напразна. Когато Ролф най-после я освободи, тя пое мъчително въздух и изхълца, разтърсиха я силни тръпки.

— Нито един човек на света — изръмжа норманинът с пламтящо от гняв лице и трескаво дишане — не е посмял да стори онова, което се осмели ти.

— Вървете по дяволите! — изкрещя вбесено Сейдри и стисна ръце в юмруци. — Проклинам душата ви! Ще я пратя да се мъчи в най-черните дълбини на ада!

Мъжът я гледаше, неподвижен като статуя. Само мускулите на лицето му играеха.

Сейдри се отдръпна назад, докато усети стената в гърба си. Пленница. Тя беше пленница. И макар че никога нямаше да му го покаже, изпитваше страх. Смъртен страх.

Погледите им отново се срещнаха. Тя си заповяда да не отмества поглед въпреки ледения страх, който се впиваше в сърцето й. Ъглите на устата му отново се вдигнаха.

В следващия миг, по-бърза от светкавицата, ръката му се стрелна към корсажа й.

— Какво е това? — попита тържествуващо той и вдигна кожената торбичка.

В сърцето й отново пламна гняв.

— Върнете ми я!

Преди да е успяла да реагира, той скъса шнура и прибра торбичката в джоба на жакета си.

— Копеле! — Никога преди това не беше употребявала тази грозна дума. — Жалко копеле!

— Няма да ти позволя да тровиш хората ми — отговори мрачно той.

— Надхитрихте ме! — изпъшка безсилно Сейдри.

— Какво говориш? — ухили се надменно той. — Аз съм мъж, а ти си само жена. Вземам всичко, което поискам. Или предпочиташ да заповядам да те набият?

Сейдри отново стисна юмруци в безсилен гняв.

— Не се опълчвай срещу мен, Алис. Както имаше възможност да се убедиш, ние с теб се разбираме добре, дори много добре. — Погледът му беше устремен към вълнуващата се женска гръд и изпъкналите зърна, които се очертаваха под вълнената риза.

— Никога, никога!

По смело изсеченото лице се разпространи дяволска усмивка.

— Отричай, колкото си искаш, защото много скоро вече няма да имаш възможност да отричаш.

Той тръгна да си върви, но на входа се обърна още веднъж:

— Няма да можеш да отречеш и мен, защото винаги ще съм до теб.