Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Династията дьо Варен (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Conqueror, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 90 гласа)

Информация

Разпознаване и начална корекция
Xesiona (2009)
Сканиране
?

Издание:

Бренда Джойс. Завоевателят

ИК „Ирис“, 2001

Редактор: Румяна Маринова

Коректор: Румяна Маринова

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от alba)

22

Оказа се съвсем лесно.

Подготовката за празничната трапеза беше започнала още вчера сутринта и вървеше в пълен ход. Кухнята приличаше на разбунен кошер. Вътре работеха двойно повече слуги от обикновено и десетки мъже и жени се суетяха трескаво около печките и масите. Между голямата зала, кухнята и складовете се точеше постоянна върволица хора. Сватбата не беше само за благородниците, в нея участваше цялото село. Трябваше да приготвят достатъчно за всички — супи, печено, сладкиши, а виното и бирата щяха да се леят без мяра. Освен това тази сватба беше нещо съвсем особено. Крепостните се бяха сдобили с нов господар и всички искаха да му угодят. Особено след като норманинът беше сдържал обещанието си и изгореното село вече се строеше на друго място. Първите селски къщурки бяха почти готови.

Сърцето на Сейдри биеше мъчително в гърлото; от рано сутринта й се гадеше. Това е само от вълнение, внушаваше си постоянно тя. Беше чула слухове, че норманинът възнамерява още в деня след сватбата да отведе Моркар в Йорк. За нея това означаваше: сега или никога. Зарът беше хвърлен. А и моментът беше благоприятен. Сред всеобщата бъркотия планът й имаше всички изгледи за успех. Тя беше длъжна да успее.

Сейдри упорито гонеше от ума си мисълта за наказанието, което я заплашваше. Нима вчера Ролф не бе проявил снизходителност? Въпреки това по гърба й лазеха студени тръпки, когато си припомняше настойчивото му предупреждение, че втори път няма да има милост.

Също така упорито гонеше от ума си мисълта за сватбата.

Теди излезе от кухнята, понесъл табла с ядене и стомничка с бира, и забърза към задната страна на къщата, където беше входът към подземието. Сейдри го настигна.

— На поста ли го носиш?

Теди не й обърна внимание. Беше задъхан и изпотен.

— Да. И ще ме набият, ако не се върна веднага в кухнята, за да въртя пилетата над огъня.

— Дай ми таблата — каза тихо Сейдри и му препречи пътя.

Теди спря и я погледна подозрително; хитрите му очички святкаха. След бегъл миг на взаимно разбиране младежът вдигна рамене.

— Благодаря ти, Сейдри. — Той й връчи товара си, обърна се и затича обратно към кухнята.

Той знае какво възнамерявам, каза си Сейдри. Тя знаеше много добре, че ако я разкрият, никога няма да издаде неволното съучастие на братовчед си. Че ще поеме цялата вина върху себе си. Гърдите й бяха стегнати като с тежка верига. Искаше й се Теди да беше отнесъл таблата, но не можеше да натовари невинното момче с тази опасна задача. На таблата имаше хляб и сирене. В стомничката се пенеше бира. Сейдри беше решила да не прилага същата хитрост като с Гай. Тя остави таблата на един пън, вдигна капака на кошничката, която носеше, извади парче козе сирене с подправки, сложи го на таблата и хвърли другото сирене в храстите.

Постът щеше да си изяде сиренето, билките в него щяха да предизвикат бунт в червата му и да го отдалечат за дълго от вратата на затвора. Сейдри познаваше всички слабителни средства и беше избрала най-силното.

Затворът беше мрачна, дълбока дупка с падаща врата и се намираше зад господарската къща. Сейдри бе посмяла да слезе долу един-единствен път, когато беше малко момиченце — страховито преживяване, което никога нямаше да забрави. В дупката беше задушно, толкова задушно, че тя не можеше да диша и беше тъмно като в рог. В мрака се стрелкаха плъхове, босите й стъпала затънаха в калта. Братята й я подтикваха да слезе в подземието, за да види какво има там. Сейдри реши да изпита смелостта си, без много да се замисли какво я очаква в мрака. Ала когато се озова в дупката, толкова черна и тясна, бе връхлетяна от див ужас. Обливаха я студени и горещи вълни, завладя я сковаващ страх.

— Ще затворим вратата, за да знаеш какво изпитват затворниците — извика й отгоре Моркар.

— Не! — изпищя Сейдри, но вече беше твърде късно. Вратата падна с трясък и тя остана сама в непрогледния мрак.

После стана нещо странно. Тя задиша тежко, започна да хърка, дробовете й се пръскаха, задушаваше се. Стените идваха все по-близо и заплашваха да я смачкат под тежестта си.

Сейдри изпищя. Пищеше пронизително, ровеше с нокти в замазаните с глина стени и умоляваше да я пуснат. Мислеше, че ще умре, че е погребана жива…

Едуин веднага отвори вратата, скочи при нея и я взе в прегръдката си. Сейдри трепереше с цялото си тяло, пъшкаше и се мъчеше да си поеме въздух, хълцаше несдържано. Когато отново се озова вън, под ярката слънчева светлина, тя се засрами от смъртния си страх. И изведнъж осъзна защо никога не беше влизала с братята си в пещерите, които те обичаха да изследват. След този ден вече не смееше да влезе в тясно и тъмно помещение.

Каква подигравка. Моркар, вторият син на граф Елфгар, гниеше в затвора на бащиния си дом. Но това няма да трае дълго, каза си решително Сейдри.

Постът до вратата, едър тип с широки рамене и грубо лице, я изгледа подозрително. Сейдри остави таблата пред него и му подаде стомничката.

— Няма да пия от магьосническите ви отвари — изръмжа враждебно той.

— Както желаете — отвърна кратко Сейдри, вдигна таблата и се обърна да си върви.

— Сложила ли си отрова в бирата? — попита подире й той.

— Ти да не ме мислиш за глупачка? Последния път имах дяволски късмет, че лорд Ролф не ме наказа. Никога не бих се осмелила да повторя. Виж, ще си хапна от хляба и сиренето, ако това ще те успокои.

— Я да те видя — подкани я той.

Сейдри си отчупи залък хляб и съвсем малко парченце от сиренето и спокойно ги мушна в устата си. Знаеше, че хапчица от сиренето няма да й навреди. Постът я наблюдаваше внимателно, но очевидно се успокои и изяде останалото с голям апетит.

Сейдри го прокле наум. Закъсняваше. Скоро новобрачните щяха да влязат тържествено в параклиса и отсъствието и щеше да събуди подозрения. Тя грабна таблата, прибра полите си и ускори крачка. За да почете празничния ден, беше избрала черна одежда, защото за нея беше ден на траур.

Селяните и норманите вече се бяха подредили по продължение на пътя от господарския дом до параклиса, малка каменна постройка в края на селото. Мястото на Сейдри беше доста напред, редом с Ателстън. Изпитателният му поглед й беше неприятен, тя сведе глава и сърцето й натежа от болка. Хората наоколо пускаха шеги и избухваха във весел смях, всички се радваха на предстоящото празненство. Въздухът ухаеше на пресен хляб, печено месо и сладкиши. Небето беше блестящо синьо, слънцето грееше. Децата викаха и пискаха от удоволствие, кучетата лаеха възбудено. Сейдри подръпна неспокойно колана си.

— Идват — извика някой и сред множеството се надигна ликуване.

Алис седеше грациозно на гърба на благородната бяла кобила, ескортирана от Гай и Белтен. Носеше великолепна сватбена премяна, снежнобяла, цялата обшита с перли. Тя започна да шие роклята с помощта на слугините си още в деня след пристигането на норманина и сега беше много горда от постигнатото. Тънък воал, поръбен със златни конци, се спускаше над лицето й, но не беше в състояние да скрие тържествуващата усмивка. Гъстата тъмна коса беше навита на букли и падаше свободно до талията. Господарката на Елфгар беше прекрасна булка. Чиста и непорочна, готова да посрещне жениха си. Сейдри с мъка потисна гаденето си.

Ала когато видя Ролф, престана да диша.

Норманинът беше възседнал могъщия си боен кон и двамата образуваха едно цяло. Конят беше богато украсен, гърбът му беше покрит с плат в царскосиньо, извезано със злато. Гривата и опашката бяха сресани и увити със сини и златни панделки, сбруята и юздите също бяха украсени, дори стремената блестяха в златно и синьо. Животното потропваше неспокойно, тъй като господарят го принуждаваше да върви съвсем бавно.

Туниката на Ролф беше от най-фино царско синьо кадифе и блестеше на слънцето. В това облекло рицарят приличаше на древен бог. Селяните поздравиха господаря си с плахо уважение и безкрайно учудване. Този мъж беше неземно красив. Червена наметка, подплатена със златна коприна, се спускаше на богати дипли от раменете му. Лявата ръка почиваше върху дръжката на меча, украсена с рубини, сапфири и топази; на безименния пръст блестеше огромен пръстен с печат, заобиколен с черни перли. Панталонът беше тъмночервен, чорапите сини. Златните шпори на ботушите искряха под слънчевите лъчи.

Той седеше изправен, без да се усмихва. Сейдри не можеше да откъсне поглед от неземното видение. Мразеше го за всичко, което беше причинил на нея и братята й; мразеше го, защото се женеше за сестра й и в същото време преследваше с похотта си нея, Сейдри, но най-много го мразеше за тази божествена красота. В гърлото й се надигна жлъч. Когато мина бавно покрай нея, той я погледна пронизващо. Тя можеше само да се надява, че е разтълкувал правилно омразата в очите й.

Защо сърцето й биеше така мъчително, защо я пронизваше непоносима болка? Венчавката се извърши пред параклиса, за да я видят всички, и не трая дълго. Церемонията свърши за няколко минути. Хванати за ръце, младоженците се обърнаха към ликуващото множество. От всички страни им хвърляха цветя и пъстри панделки. Грамадният златнорус младоженец редом с крехката тъмна булка… Вече бяха мъж и жена, господар и господарка на Елфгар.