Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Династията дьо Варен (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Conqueror, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 90 гласа)

Информация

Разпознаване и начална корекция
Xesiona (2009)
Сканиране
?

Издание:

Бренда Джойс. Завоевателят

ИК „Ирис“, 2001

Редактор: Румяна Маринова

Коректор: Румяна Маринова

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от alba)

18

— Той заповяда на хората си да изгорят селото!

Сейдри погледна смаяно братовчед си Теди.

— Това е шега!

— Не, истина е. Цялото село ще бъде изгорено!

Преди два дни Сейдри бе занесла на норманина поисканото лекарство и веднага бе освободена. На следващия ден Ролф бе тръгнал нанякъде с двадесет рицари и се бе върнал късно през нощта.

Сейдри не можа да открие къде са били и по каква причина. Никой не й даваше работа и тя можеше да прави каквото си ще. Избягваше да се мярка пред очите на Алис, затова прекара повечето време с баба си. Двете събраха билки, нарязаха ги, свариха различни лекарства: за облекчаване на болки, за спиране на кръвоизливи, сънотворни, срещу безплодие и импотентност. Сега беше ранна сутрин.

Теди стисна до болка китката й.

— Не можеш ли да го прокълнеш, Сейдри? — помоли глухо той. — Ти си добра вещица, знам. Но не можеш ли да направиш поне едно изключение? Пожелай му смърт, моля те! Той ще разруши къщите ни!

Норманинът е студенокръвно чудовище, каза си Сейдри. Злобата й нарастваше. Тя прекоси двора и погледна мрачно към новата крепост, която вече беше нараснала на три етажа, грозна четириъгълна грамада с тесни бойници вместо прозорци, гордо изправена на хълма край селото, заобиколена от дълбоки ровове. Под нея бяха пасищата за овцете, нивите с жито и плодните градини. В този момент от покрива на една селска колиба се издигнаха пламъци.

Сейдри прибра голите си и хукна към селото. Ужасът вледеняваше сърцето й. Норманинът седеше на дяволския си жребец, заобиколен от трима рицари, и наблюдаваше сцената. Като я чу да идва, той погледна през рамо, но лицето му остана безизразно.

— Веднага престанете!

Нещо, подобно на усмивка, изви ъгълчетата на устните му. Сейдри изпъшка, гърдите й се вълнуваха. Погледът му спря точно върху тях. Поглед на вълк, изгладнял през дългата зима.

— Не ме ли чухте? — изкрещя вбесено Сейдри.

— Ти не се меси — отговори студено той и й обърна гръб.

Вече три колиби бяха в пламъци. Писъците на отчаяните жени отекнаха болезнено в ушите й.

— Вие нямате душа — изсъска гневно Сейдри. — Нямате и сърце. Презирам ви! — Сълзи замъглиха очите й.

Норманите хвърляха факли в сламените покриви. Половината село гореше.

Ролф отново се обърна към нея. Лицето му помрачня.

— Селото трябва да се махне.

— Защо, за бога! Това са техните къщи. Това е животът им!

— Селото ще бъде отново построено, Сейдри — отговори студено мъжът. — Не се меси в неща, които не разбираш.

Сейдри не обърна внимание на обяснението му.

— Сигурно ви доставя огромно удоволствие да доказвате властта си. Харесва ви да причинявате смъртен страх на бедните и слабите!

— Престани да говориш глупости!

— Искате безпомощните хора да живеят във вечен ужас, нали? Жените, децата, крепостните. Да, това е проява на смелост. Учудвам се, че не са ви нарекли Ролф Смелия при толкова геройства!

Лицето му потъмня още повече. Гай дьо Шант, който беше зад него, смръщи чело, неспособен да проумее, че някой бе посмял да прояви такова нахалство. Другите двама рицари се престориха, че не са чули нищо. Сейдри беше извън себе си от гняв и страхът й изчезна.

— Точно така ще ви наричам от днес: Ролф Смелия!

Реакцията му дойде толкова бързо, че тя изобщо не можа да реагира. Едва успяла да изрече последната дума, и Ролф я грабна и я хвърли по корем на седлото пред себе си. В следващия миг жребецът се понесе в луд галоп към гората. Дробовете на Сейдри бяха напълно изпразнени и тя изпитваше силна болка. Виждаше само ботуша на норманина в стремето, а под него бясно носещата се земя. Обзе я ужас при мисълта, че можеше да падне и да бъде стъпкана от могъщите копита на бойния жребец. Ужасът й се примеси с луд страх. Кой знае какво щеше да й стори това чудовище!

Защо, за бога, не бе съумяла да запази самообладание? Защо трябваше да изкрещи в лицето му такива обиди?

Конят спря изведнъж. Норманинът скочи от седлото и я дръпна грубо. Тя увисна безпомощно на рамото му, ръката му стискаше безмилостно талията й. Сейдри се опита да се отбранява, но бедрото й се удари тежко в неговото. Главата й за малко да се забие в земята. А когато усети, че той вдигна полата й над главата, тя изпищя гневно и замята ръце и крака с надеждата да го улучи.

— Ти не престана да ме предизвикваш! — изскърца със зъби мъжът и разголи бялото й дупе. Беше бесен от гняв и голотата й не му направи впечатление. — Държиш се като невъзпитано хлапе. Затова ще те накажа, както наказват разглезените деца.

— Ако посмеете да ме ударите… — изграчи дрезгаво тя и отново замахна.

— Е, какво ще стане? — попита подигравателно той и шумно я цапна по задника.

Ударът съвсем не беше слаб, но сломи съпротивата й за съвсем кратко време.

— Как смеете! — изкрещя разярено тя и се опита да го ритне.

Той я задържа без усилия, макар че тя се мъчеше с всички средства да се освободи от недостойното положение.

— Правя всичко, което ми харесва — гласеше резкият отговор.

Последва нов удар, по-силен от първия.

— Колко сте смел! — изпъшка тя и отчаяно продължи да се бори.

Трети удар опари бялата й плът.

— Нито един мъж не се е осмелявал да разговаря така с мен, камо ли пък жена — изфуча той и впи горящ поглед в нежната й плът, в дългите, съвършено оформени, бедра и кръглия стегнат задник.

— Никога няма да ви го простя — изплака тя. Унижението беше много по-болезнено от ударите.

— Не ми трябва прошката ти. Длъжен съм да влея в главата ти малко разум — проговори дрезгаво той, без да отмества поглед от задника й. Ръката му помилва твърдата плът.

Сейдри изпищя, сякаш я беше опарил. Пръстите му продължиха милувката и тя спря да диша.

— Ти поставяш търпението ми на нечувано изпитание — продължи през здраво стиснати зъби той и ръката му продължи да милва стройното бедро. Пръстите му се плъзнаха между бедрата й и стигнаха само на сантиметър от влажната горещина на женствеността й.

Заля я гореща вълна. Ръката му се придвижи още малко напред и докосна меките кичурчета, които скриваха центъра на женствеността й. Твърдият му член пулсираше мощно до хълбока й.

— Моля ви, не го правете — прошепна с пресекващ глас тя. — Моля ви, недейте!

Мъжът отдръпна ръката си, обърна я и я сложи на коляното си. Ръцете му стиснаха хълбоците й в железни клещи.

— За малко да се забравя — произнесе дрезгаво той. От гърлото му се изтръгна дълбок стон. — За бога, Сейдри, не мога… — Слабините му се притиснаха към таза й, горещи и твърди, и тя усети устата му на шията си. Само след миг ще загубя девствеността си, помисли си отчаяно тя, обзета от някаква сладка омая.

Внезапно норманинът я пусна.

Сейдри изпищя и по-бърза да се отдръпне от него, помагайки си с ръцете и коленете. Извърна се и се сви на кълбо като смъртно ранено животно, облегната на близкия дъб. Изпъшка и устреми поглед към него. Биенето на собственото й сърце отекваше болезнено в ушите й.

Мъжът стоеше на колене в тревата със сведена глава и стиснати юмруци. На челото му бяха избили ситни капчици пот. Тя усещаше и виждаше вътрешната борба. Разумът се стремеше да надделее над плътската жажда. Напрежението бе мъчително. Сейдри изплака от страх. Той вдигна глава и я прониза с трескави сини очи.

Тя се отдръпна още назад.

— Няма да ти причиня болка — произнесе дрезгаво той.

— Мразя ви!

Ролф се изправи бавно.

— Няма да ти причиня болка.

От очите й потекоха сълзи.

— Така ли? — Тя се изсмя горчиво. — Биете ме и искате да ме насилите, а твърдите, че не ми причинявате болка?

Челюстта му се скова.

— Не съм те насилил. Ти ме предизвикваш, Сейдри.

— Много добре! Знаех си, че съм виновна за позорните ви деяния!

Очите му потъмняха.

От гърлото й се изтръгна стон. Тя се надигна, облегна гръб на грапавото стъбло и се притисна в него. Мъжът я наблюдаваше.

— Ако не беше сестра на господарката — процеди през здраво стиснати зъби той, — ако беше момиче от народа, щях да те взема, без изобщо да се замисля. Щях да те любя, докато ти се наситя, за да те изтръгна от душата си и да те излича от съзнанието си. Аз съм само един мъж, Сейдри, а ти ме мъчиш без мяра.

— Вината не е моя!

— Напротив, твоя е — възрази той и гласът му омекна. — Красотата ти не може да се опише с думи. И смееш да ми се противопоставяш, както не се осмеляват дори мъжете. Да не мислиш, че мога да устоя на бурята, която разгаряш в мен! Аз съм мъж, по дяволите!

— Да не искате да стоя бездейна и да гледам как изгаряте къщите на хората?

Той не обърна внимание на възражението й.

— Ти посмя да се опълчиш срещу мен пред очите на рицарите ми! Предупреждавам те за последен път, Сейдри! Не ме докарвай до лудост. Ако го направиш още веднъж, ще се озовеш легнала по гръб, и вече няма да има пощада.

— Ето че сте в състояние да насилите сестрата на бъдещата си жена!

— Какво ме е грижа чия сестра си, когато легнеш под мен? Тогава ще си само Сейдри, красивата вещица с медноцветна коса и тъмносини очи.

Тя се изчерви. Ала отчаянието й даде сила да се противопостави на магията, която излъчваха думите му. Сега по-важно беше друго.

— Какво ще стане с хората от селото?

— Ще им построя нови къщи — отговори сърдито той. — Но на друго място. Това не беше просто каприз, Сейдри. Аз съм военачалник и съм преживял повече битки, отколкото можеш да си представиш. Селото ще бъде построено покрай стените на крепостта, за да мога да го защитавам по-добре. Това е предимство за всички, не само за мен. Това би харесало дори на братята ти, сигурен съм.

Нима се бе излъгала? Нима бе избухнала прибързано?

— Хайде, Сейдри — проговори глухо Ролф. — Ще те придружа до вкъщи.

— Нямам никакво намерение да се върна с вас — изфуча тя. — Не харесвам коня ви. Ще се прибера пеша.

Лицето му беше безизразно, погледът празен.

— Тръгваш с мен. Няма да те оставя сама тук.

— И защо не? — извика вбесено тя.

— Защото не искам — гласеше резкият отговор.

Двамата се погледнаха в очите и Сейдри разбра, че бе изгубила битката. Сълзите й потекоха неудържимо. Прозрението за собствената й безпомощност бе толкова горчиво. Тя стана и се обърна към селото. Ролф беше протегнал ръка да я подкрепи и сега се обърка. Когато отпусна ръка, в жеста му имаше безпомощност. Сейдри вдигна поглед, видя объркването му и нещо, което много приличаше на съчувствие. В следващия миг мъжът се отвърна от нея.

— Щом искаш да вървиш пеша, не те задържам повече — проговори рязко той и се метна на седлото.

Сейдри остана на мястото си и скръсти ръце. Лицето му беше затворено и издаваше напрежение. Той й кимна, обърна жребеца си и се отдалечи в галоп. Сейдри остана дълго на мястото си, неспособна да отвърне поглед от отдалечаващата се фигура.