Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Лавиния Лейк/Тобиас Марч (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Slightly Shady, (Пълни авторски права)
Превод от
[Няма данни за преводача; помогнете за добавянето му], ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 56 гласа)

Информация

Разпознаване и начална корекция
Xesiona (2009)
Сканиране
?

Издание:

Аманда Куик. Любов по неволя

ИК „Ирис“

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от Евелина)

5

Лавиния отмести настрани разлистените клони на пречещото й дърво, за да провери адреса на малкото листче. Хазълтън Скуеър номер четиринадесет се намираше в средата на редица изискани градски къщи, разположени срещу разкошен зелен парк. Пред входа на всяка къща светеше елегантна газова лампа.

Като видя двете скъпи карети, които чакаха на улицата, Лавиния се почувства неловко. Силните, умело подбрани по големина и цвят коне я уплашиха. Кочияшите, които държаха юздите, носеха скъпи ливреи. Тя остана в сянката, докато от номер седемнадесет излезе дама и заслиза по стълбата. Бледорозовата рокля за разходка, полускрита под подхождащо по цвят дълго палто, очевидно беше дело на шивачка, която обслужва само богати, движещи се в крак с модата клиенти.

Това не бяха всички съседи, които беше очаквала, когато тази сутрин реши да провери намерения адрес. Трудно й беше да повярва, че Холтън Феликс може да има нещо общо с лице, което живее в такъв елегантен квартал, камо ли пък че се е опитвал да изнудва някого от тези хора.

Докато стоеше под дървото, тя оглеждаше внимателно къщите. Сигурно нямаше да я пуснат вътре. Въпреки това реши да опита. Адресът в ръката и беше единствената следа, която притежаваше в момента. Нали трябваше да започне отнякъде. Стисна зъби, за да се овладее, прекоси улицата и изкачи бялата мраморна стълба пред номер четиринадесет. Вдигна тежкото месингово чукче и почука — достатъчно решително, както се надяваше.

В коридора се чуха приглушени стъпки. След миг вратата се отвори. Появи се високомерен иконом, едър и силен като бик, и я огледа подозрително. По израза на лицето му пролича, че ей сега ще затръшне вратата под носа й. Затова тя измъкна бързо една от красивите визитни картички, които беше поръчала в печатницата миналия месец.

— Моля ви, бихте ли предали тази картичка на работодателя си — изрече с твърд глас. — Спешно е. Моето име е Лавиния Лейк.

Икономът хвърли презрителен поглед към картичката. Очевидно се питаше дали да я приеме.

— Попитайте господаря си и ще установите, че съм очаквана — продължи Лавиния с най-ледения си тон. Това беше очевидна лъжа, но в момента не й хрумваше нищо друго.

— Разбира се, мадам. — Мъжът отстъпи крачка назад, за да я пропусне в антрето. — Можете да почакате тук.

Лавиния пое дълбоко въздух и бързо престъпи прага. Преминах първото препятствие, помисли си облекчено тя. Влязох в къщата.

Икономът изчезна в тъмния коридор. Лавиния се възползва от случая да се огледа. Черни и бели плочки, огледала в позлатени рамки — всичко свидетелстваше за добър вкус и цял куп пари.

Чу стъпките на връщащия се иконом и затаи дъх. Веднага разбра по лицето му, че картичката й е оказала необходимото въздействие.

— Мисис Доув ще ви приеме. Оттук, мадам.

Лавиния задиша по-спокойно. Това беше по-леката част от задачата. Сега й предстоеше най-трудното: да накара една напълно непозната жена да говори с нея за изнудване и убийство.

Отведоха я в голям салон, обзаведен в жълто, зелено и златно. Меката мебел беше тапицирана с коприна на райета. Тежките завеси от зелено копринено кадифе бяха хванати с жълти шнурове и разкриваха гледка към парка. Краката й потънаха в дебел килим в същите тонове.

На един от позлатените дивани седеше забележително елегантна дама. Носеше рокля от сребърносива коприна, ушита по последна мода. Косата беше прибрана на тила и красивото руло подчертаваше грациозната дълга шия. От разстояние можеше да се определи като трийсетгодишна, но когато приближи, Лавиния откри тънките бръчици около будните кафяви очи и леко отпуснатата кожа на брадичката и шията, загубила младежката си стегнатост. В медноцветната коса личаха сребърни нишки. Дамата беше по-скоро на четиридесет и пет, отколкото на тридесет и пет години.

— Мисис Лейк, мадам. — Икономът се поклони почтително.

— Заповядайте, мисис Лейк. Моля, седнете.

Думите бяха произнесени с хладен, изискан глас, но Лавиния чу ясно напрежението в тях. Тази жена беше силно стресирана.

Лавиния седна на крайчеца на едно от елегантните позлатени кресла и се опита да изглежда спокойна и самоуверена — сякаш беше свикнала да посещава богати и красиви салони като този. В действителност изпитваше сковаващ страх, че простата муселинена рокля, някога в жив червенокафяв цвят, а сега с цвета на слаб чай, ще я издаде. Старанията й да върне оригиналния цвят на муселина бяха претърпели пълен провал.

— Благодаря ви, че се съгласихте да ме приемете, мисис Доув — проговори учтиво тя.

— Как бих могла да ви откажа, след като ми представихте тази възхитителна визитна картичка? — Джоан Доув вдигна елегантно извитите си вежди. — Ще позволите ли да попитам откъде знаете името ми? Аз съм почти сигурна, че никога не сме се срещали.

— Това не е тайна. Просто попитах една от бавачките в парка. Казаха ми, че сте вдовица, която живее тук с дъщеря си.

— Да, естествено — прошепна Джоан. — Хората говорят.

— Поради работата си често прибягвам до такива разговори.

Джоан почука с отсъстващ вид по облегалката на дивана.

— С какво по-точно се занимавате, мисис Лейк?

— Ще ви обясня по-късно, ако все още ви интересува. Първо обаче бих желала да ви обясня причината за днешното си посещение. Мисля, че с вас имаме — или по-скоро имахме — общ познат, мисис Доув.

— И кой е той?

— Името му е Холтън Феликс.

Джоан събра вежди в знак на учтиво учудване. После решително поклати глава.

— Не познавам човек с това име.

— Наистина ли? Намерих адреса ви в една книга до леглото му.

Сега вече Джоан съсредоточи цялото си внимание върху нея. Не беше сигурна, че това е добър знак, но вече нямаше връщане назад. Жена с нейната професия имаше нужда от смелост да върви по правия път.

— Намерили сте адреса ми в книга до леглото му? — повтори глухо Джоан. Остана напълно неподвижна, само очите й засвяткаха. — Колко странно.

— Не е толкова странно, колкото професията на онзи човек. Той беше изнудвач.

В салона се възцари изумено мълчание.

— Беше? — попита след малко мисис Доув и Лавиния си отбеляза предпазливостта в гласа й.

— Когато снощи отидох да се запозная с мистър Феликс, той беше мъртъв. Убит, за да бъда съвсем точна.

При тези думи Джоан се вцепени. Пое шумно въздух, леко присви очи — това бяха единствените признаци на вълнение, но Лавиния беше уверена, че жената срещу нея е преживяла силен шок.

Ала Джоан се съвзе бързо. Толкова бързо, че Лавиния неволно се запита дали пък реакцията й на новината не е била само плод на нейното собствено въображение.

— Убит, казвате — повтори Джоан, сякаш Лавиния бе направила най-обикновена забележка за времето.

— Точно така.

— Сигурна ли сте?

— Абсолютно сигурна. — Лавиния сплете ръце. — Ще бъда напълно откровена с вас, мисис Доув. Не знам почти нищо за Холтън Феликс, но онова, което знам, никак не ме радва. Той се опита да ме изнудва. Днес дойдох тук, за да разбера дали и вие принадлежите към жертвите му.

— Въпросът ви е безсрамен — отговори бързо Джоан. — Да не мислите, че бих дала пари на изнудвач?

Лавиния наклони глава в знак на учтиво съгласие.

— Аз реагирах по същия начин на опита му да ме изнуди. По-точно, побеснях от гняв и реших да издиря адреса на мистър Феликс и да разбера що за човек е. Затова снощи отидох в жилището му. Избрах късен час, за да съм сигурна, че не си е вкъщи.

Джоан я гледаше възхитено.

— Защо, за бога, сте постъпили по този начин?

Лавиния вдигна рамене.

— Отидох в жилището му, за да потърся дневника, който според Феликс съдържал компрометиращи данни за мен. Оказа се, че господинът си е у дома. Когато влязох в стаята, разбрах, че преди мен там е бил и друг човек.

— Убиецът?

— Да.

Отново се възцари кратко, напрегнато мълчание, докато Джоан се опитваше да смели новината.

— Вие май обичате приключенията, мисис Лейк.

— Постъпих така, защото съм убедена, че човек не бива да стои със скръстени ръце, а трябва да действа, мадам.

— Може би сте права — въздъхна леко Джоан. — Както изглежда, проблемът ви се е разрешил. Изнудвачът е мъртъв.

— Точно обратното, мисис Доув — възрази Лавиния и се усмихна хладно. — Случаят се усложни още повече. За съжаление дневникът, който се надявах да намеря, не беше в жилището на Феликс. Вероятно вече е притежание на убиеца или… — Лавиния направи кратка пауза — … на убийцата.

Джоан Доув не е глупава, установи със задоволство Лавиния. Веднага разбра намека, но той по-скоро я развесели.

— Наистина ли смятате, че аз съм убила мистър Феликс и съм прибрала дневника? — попита с лека подигравка домакинята.

— По-точно е да се каже, че се надявах да сте вие. Това щеше да опрости нещата. Да ги опрости съществено.

В очите на Джоан блесна странна светлина.

— Вие сте наистина необикновена жена, мисис Лейк. Професията, която споменахте преди малко, има ли нещо общо с това, че излизате на сцената в Дръри Лейн или в Ковънт Гардън?

— Не, мисис Доув, няма нищо общо, макар че понякога е необходимо да проявя малко артистичен талант.

— Разбирам ви. Е, радвам се, че си поговорихме, но ви уверявам, че не разбирам нищо от изнудване и убийство. — Джоан погледна демонстративно часовника си. — Велики боже, колко е късно! Боя се, че трябва да ви помоля да си отидете. Имам час при шивачката.

Нещата не вървяха добре. Лавиния се приведе напред.

— Мисис Доув, ако Холтън Феликс е изнудвал и вас и ако не сте го убили вие, а друг човек, това означава, че в момента се намирате в още по-голяма опасност. Бих могла да ви помогна.

Джоан я изгледа с учтиво объркване.

— Какво имате предвид?

— Трябва да отчетем обстоятелството, че лицето, убило Холтън Феликс и откраднало дневника, ще продължи с изнудването.

— Очаквате нови заплахи?

— Даже ако писмата с опити за изнудване престанат, остава фактът, че някой притежава проклетия дневник. Това е крайно обезпокояваща мисъл, не намирате ли и вие?

Джоан примигна, но не показа с нищо, че перспективата, очертана от Лавиния, я е развълнувала.

— Не искам да ви обидя, мисис Лейк, но оставам с впечатлението, че сте кандидат за лудницата.

Лавиния стисна ръце до болка и кокалчетата на пръстите й побеляха.

— Убедена съм, че Холтън Феликс е знаел нещо за вас, мадам. Иначе защо е скрил адреса ви в онзи отвратителен роман, в който се описват оргии с невинни млади жени?

В очите на Джоан блесна гняв.

— Как смеете да намеквате, че познавам такъв човек, мисис Лейк! Моля ви, идете си! В противен случай ще повикам някого от лакеите да ви изхвърли от дома ми.

— Мисис Доув, моля ви, чуйте ме! Ако сте една от жертвите на изнудвача Холтън Феликс, може би притежавате информация, която заедно с онова, което аз знам за случая, ще ни даде възможност да открием човека, откраднал въпросния дневник. Убедена съм, че вие също искате да го намерите, мадам. Като мен.

— Достатъчно. Само си загубих времето с вас.

— Срещу малка сума, която ще ме обезщети за загубеното време и направените разходи, ако ме разбирате правилно, ще продължа да разследвам случая.

— Достатъчно. Сега вече съм убедена, че сте напълно луда. — Очите на Джоан святкаха като студени скъпоценни камъни. — Настоявам да си отидете, или ще ви изхвърля от дома си.

Дотук с прекия сблъсък, каза си Лавиния. Не винаги беше просто да намери клиенти в новата си професия. Тя въздъхна примирено и стана.

— Сама ще намеря пътя навън, мисис Доув. Оставям ви визитката си. В случай, че промените мнението си, знаете къде да ме намерите. Но бих ви посъветвала да не чакате твърде дълго. В случая времето е един от най-важните фактори.

Тя се запъти бързо към вратата и излезе от салона. Чакащият в коридора иконом я удостои с леден поглед и й отвори външната врата.

Лавиния завърза по-здраво връзките на шапката си и слезе по мраморната стълба. Небето над нея беше оловносиво. Днес късметът явно не беше на нейна страна. Сигурно щеше да завали още преди да се е прибрала вкъщи.

Пресече улицата и забърза покрай парка. Колкото и да й беше неприятно, трябваше да признае, че Емелин се е оказала права. Племенницата й упорито твърдеше, че човек, живеещ на Хазълтън Скуеър, никога не би признал, че е станал жертва на изнудване, а още по-малко би допуснал непозната жена да проведе дискретни разследвания по случая.

Трябва да измисля нещо друго, размишляваше мрачно Лавиния. Зави и тръгна по тясна уличка между две редици високи къщи. Непременно трябваше да намери начин да убеди Джоан Доув, че може да й се довери. Беше абсолютно сигурна, че дамата знае много повече, отколкото бе признала по време на краткия им разговор.

Изведнъж сенките в тясната уличка се сгъстиха. По гърба й пролази студ, който нямаше нищо общо с предстоящия дъжд. Някой вървеше след нея.

Вероятно бе направила грешка, като реши да скъси пътя. Но бе минала по гази уличка на идване към Хазълтън Скуеър и изобщо не я намери толкова ужасна. Затова спря и се обърна бързо.

Едра, заплашителна мъжка фигура преграждаше пътя на светлината в тясната улица.

— Каква случайност да ви срещна точно тук, мисис Лейк. — Тобиас Марч вървеше с бързи стъпки към нея. — Търсих ви къде ли не.

Когато след няколко минути влезе в тесния коридор на малката къща на Клермънт Лейн, Лавиния все още кипеше от гняв. Тобиас Марч беше само на крачка зад нея.

Появи се мисис Хилтън, бършейки големите си отрудени ръце в кухненската престилка.

— Ето ви и вас, мадам. Вече се опасявах, че ще ви навали. — Огледа Тобиас с неприкрито любопитство, но не каза нищо.

— За щастие успях да си дойда, преди да се намокря до кости — отговори Лавиния, докато сваляше шапката и ръкавиците си. — За съжаление това е единственото приятно нещо, което ми се случи днес. Както виждате, мисис Хилтън, с мен има неканен гост. Ще бъдете ли така добра да ни приготвите таблата и да я донесете в работната ми стая?

— Разбира се, мадам. — След последен изпитателен поглед към Тобиас старата прислужница се обърна и забърза по тъмния коридор към кухнята.

— И гледайте да не изхабите пресния китайски чай, който купих миналата седмица! — извика подире й Лавиния. — Сигурна съм, че в кутията има още от стария, евтин чай.

— Гостоприемството ви е наистина невероятно — промърмори Тобиас.

— Пазя любезността си за хората, които каня в дома си. — Лавиния окачи шапката си в антрето и тръгна по коридора. — Не за онези, които се канят сами.

— Мистър Марч! — Емелин се появи точно навреме зад парапета на втория етаж. — Много се радвам да ви видя отново, сър.

Тобиас вдигна глава и се усмихна сърдечно.

— Уверявам ви, че удоволствието е изцяло мое, мис Емелин.

Девойката слезе с леки стъпки по стълбата.

— И вие ли намерихте адреса на Хазълтън Скуеър? Там ли срещнахте Лавиния?

— Би могло и така да се каже — засмя се Тобиас.

— Следил ме е, а после ме издебна в една уличка. — Лавиния влезе устремно в малката си работна стая. — Шпионирал ме е, точно както в Рим. Започна да му става навик, не намираш ли?

Тобиас влезе и се огледа с интерес.

— Нямаше да се наложи да го правя, ако бяхте така добра да ме информирате за намеренията си.

— И защо, за бога, да го правя?

Мъжът вдигна рамене.

— Ако не го направите, обещавам да ви следвам като вярно куче по цял Лондон.

— Това е вече прекалено! Вие сте непоносим. — Лавиния седна зад бюрото си и се опита да се овладее. — Нямате право да се месите в личните ми дела.

— Въпреки това възнамерявам да изпълня заканата си. — Тобиас се настани в най-голямото кресло в стаята, без да чака някой да го покани. — Ще ви преследвам толкова дълго, колкото е необходимо, за да приключим историята с дневника. Преди това обаче ще ви предложа още веднъж да работим заедно, мисис Лейк. Колкото по-скоро обединим силите си, толкова по-бързо ще доведем работата до добър край.

— Мистър Марч е прав, Лавиния. — Емелин седна в единственото свободно кресло и се обърна към леля си. — Повярвай ми, има смисъл да работите заедно. Така ще се, справите по-бързо. Казах ти го тази сутрин, преди да излезеш от къщи, за да провериш адреса на Хазълтън Скуеър.

Лавиния премести злобен поглед от Емелин към Марч. Знаеше, че няма друг изход, освен да се съгласи. Беше логично тя и Тобиас да обединят силите си. Нали само преди час бе употребила същия аргумент пред Джоан Доув?

Огледа Тобиас с присвити очи и попита язвително:

— Откъде да знам, че мога да разчитам на вас, мистър Марч?

— Разбира се, че не можете да знаете. — За разлика от усмивката, с която бе поздравил Емелин, усмивката, отправена към нея, не беше топла, а хладна и развеселена. — Също както аз няма как да знам дали мога да ви вярвам или не. Но не виждам разумна алтернатива. И за двама ни.

Емелин чакаше напрегнато.

Лавиния продължаваше да се колебае. Надяваше се да й хрумне още някое възражение, но не би.

— По дяволите. — Тя забарабани с пръсти по писалището. — По дяволите!

— Много добре знам как се чувствате — заяви Тобиас. Лицето му остана напълно безизразно. — Думата, която ми хрумва, е примирение. Прав ли съм?

— В действителност определението „примирение“ съвсем не е достатъчно да изрази дълбочината на чувствата ми в момента. — Лавиния се облегна назад и се хвана здраво за облегалките на стола си. — Е, добре, сър, след като всички сме убедени, че е разумно и логично, аз съм готова да обмисля възможностите за партньорство с вас.

— Отлично. — Очите на Тобиас блеснаха триумфално и той не направи опит да го скрие. — Това ще направи нещата много по-прости.

— Съмнявам се, и то сериозно. — Лавиния изправи гръб. — Въпреки това ще се впусна в експеримента. Вие започвате пръв.

— Какво означава това?

— Да ми покажете доверието си, естествено. — Тя го дари с най-сладката усмивка, на която беше способна. — Разкажете ми какво знаете за Джоан Доув.

— Коя е Джоан Доув?

— Пфу! — Лавиния се обърна към племенницата си. — Знаех си. Виждаш ли, скъпа? Няма смисъл. Мистър Марч има по-малко информация от нас. Не разбирам каква полза бих имала да си сътруднича с него.

— Стига, Лавиния. Трябва да му дадеш шанс.

— Тъкмо това направих. Но разбрах, че е безполезно.

Тобиас я погледна с добре изиграна скромност.

— Мисля, че мога да ви предложа нещо, мисис Лейк.

Лавиния не си направи труда да скрие недоверието си.

— И какво е то?

— Предполагам, че Джоан Доув е личността, която живее на Хазълтън Скуеър.

— Какво брилянтно умозаключение.

При сарказма в гласа й Емелин трепна, но Тобиас изобщо не реагира.

— Признавам, че не знам нищо за нея — продължи все така спокойно той, — но няма проблеми за сравнително кратко време да събера обширна информация.

— И как ще го направите? — попита с неволно любопитство Лавиния. Все още имам да уча много за новата си професия, напомни си тя.

— Разполагам с широка мрежа от информатори в цял Лондон — отговори с лека усмивка Тобиас.

— Шпиони, искате да кажете?

— Не. Просто група надеждни колеги, готова да продават информация.

— Това звучи дори по-зле от банда шпиони.

Обидната забележка увисна тежко в малкото помещение.

— Мога да проведа някои разследвания, но вярвам, ще се съгласите с мен, че това ще е само губене на време. Сега въпросът е да обединим усилията си и да ги съсредоточим върху главното. Ако ми разкажете какво сте научили от разговора с Джоан Доув, ще напреднем по-бързо.

Емелин извика изненадано.

— Лавиния, наистина ли си говорила с тази жена?

— Разбира се — отговори пренебрежително лелята. — Удаде ми се случай и се възползвах от него.

— Но ти ме увери, че само ще огледаш къщата и улицата и ще постоиш там, за да видиш кой влиза и излиза. — Загрижена, Емелин смръщи чело. — Защо не ми каза, че смяташ да влезеш в къщата и да говориш с обитателите й?

В погледа на Тобиас светнаха опасни искри.

— Мис Емелин е напълно права, мисис Лейк. Не сте споменали, че наистина сте разговаряли с Джоан Доув.

— За мен беше ясно, че дамата е една от многото жертви на изнудвана Холтън Феликс. — Лавиния усещаше студеното неодобрение на мистър Марч с всяка частица от тялото си и полагаше огромни усилия да го пренебрегне. — Реших да кова желязото, докато е горещо.

— Но, лельо Лавиния…

— И какво, по дяволите, й казахте? — попита с едва сдържан гняв Тобиас.

— Очевидно е — обясни Емелин вместо леля си, — че Лавиния се е възползвала от случая да получи информация от дамата и да си намери нов клиент.

— Клиент ли? — Тобиас погледна объркано девойката.

— Стига, Емелин — намеси се с твърд глас Лавиния. — Не е необходимо мистър Марч да знае всичко за моите лични дела. Сигурна съм, че това изобщо не го интересува.

— Напротив, напротив — възрази Тобиас. — Уверявам ви, че в момента изпитвам голям интерес към всичко, което ви засяга, мисис Лейк. Дори най-дребният детайл е от извънредна важност.

Емелин изгледа Лавиния със смръщено чело.

— При тези обстоятелства нямаш право да оставиш мистър Марч в неведение. Той и без това ще узнае истината. Рано или късно.

— Бъдете уверена — намеси се Тобиас, — че ще стане по-скоро рано. Какво, по дяволите става тук, мадам?

— Просто се старая да печеля прехраната си и да помагам на племенницата си, без да се продавам на улицата — отговори сковано Лавиния.

— И как по-точно печелите прехраната си?

— Много добре знаете, че бях принудена да си търся нова работа, сър, и това стана само по ваша вина. Заради вас трябваше да търся начин да си осигуря що-годе стабилен доход.

Тобиас скочи от мястото си.

— Проклятие! Ще ми кажете ли най-после каква е новата ви професия?

Емелин го погледна с мек укор.

— Нямате никаква причина да се вълнувате толкова, сър. Признавам, че новата професия на Лавиния е малко… необикновена, но ви уверявам, че е напълно почтена. Истината е, че вие я наведохте на тази мисъл.

— Проклятие! — изсъска Тобиас, застана пред писалището и се опря с две ръце на плота. — Кажете ми какво работите!

Тонът му беше напълно достатъчен да вбеси Лавиния. След кратка пауза тя вдигна рамене и отвори малкото средно чекмедже на писалището си. Извади една от новите си визитни картички и без да каже дума, я плъзна по полираната махагонова повърхност точно пред него, за да може да я прочете.

Тобиас погледна объркано картичката. Тя проследи погледа му и прочете заедно с него:

ЧАСТНИ РАЗСЛЕДВАНИЯ

Дискретността е гарантирана

Лавиния въздъхна тихо и се подготви за най-лошото.

— Имате нерви като въжета. — Тобиас вдигна картичката към очите си. — Значи сте влезли в моя бранш. Но какво, за бога, ви кара да вярвате, че притежавате необходимата квалификация?

— Доколкото успях да установя, за тази професия не е необходима специална квалификация — отговори твърдо Лавиния. — Нужна е само готовност да задаваш куп въпроси.

Тобиас присви очи.

— Това означава, че сте се опитали да накарате Джоан Доув да ви наеме, за да намерите дневника, прав ли съм?

— Предложих й да си помисли няма ли да е по-изгодно за нея да ми плати за разследванията, които смятам да проведа.

— Наистина сте луда.

— Струва ми се малко странно, че поставяте въпроса за моята вменяемост, мистър Марч. Преди три месеца в Рим аз бях сериозно загрижена за вашата.

Тобиас хвърли визитната картичка на писалището. Тя прелетя във въздуха и падна точно пред нея.

— Ако не сте луда — продължи той с безизразен глас, — тогава сте пълна идиотка. Защото нямате представа за вредата, която може би сте причинили днес. Нито пък за опасността, на която се излагате.

— Аз, разбира се, знам, че се излагам на известна опасност. Все пак снощи видях главата на мистър Феликс.

Тобиас заобиколи писалището с учудваща бързина, въпреки че куцането му пролича по-силно от всякога. Протегна ръце, сграбчи Лавиния за раменете и я изправи на крака. После я вдигна високо във въздуха и краката й вече не докосваха пода.

Емелин скочи от креслото си.

— Мистър Марч, какво правите с леля ми? Веднага я пуснете!

Тобиас изобщо не й обърна внимание. Беше изцяло съсредоточен върху Лавиния.

— Вие сте една малка глупачка. Защо непременно трябва да се забърквате в тази каша? Имате ли изобщо представа какво рискувате? Трябваха ми няколко седмици, докато разработя плана си, а сега вие идвате и за един следобед унищожавате всичко.

Лавиния видя дивия гняв в очите му и гърлото й пресъхна. Съзнанието, че той притежава силата да я извади от равновесие, беше вбесяващо.

— Пуснете ме, сър.

— Не. Ще ви пусна едва когато се съгласите да работим заедно.

— Защо да работя с вас, след като имате толкова лошо мнение за мен?

— Ще работим заедно, защото случилото се днес доказа, че не мога да рискувам да ви оставя без надзор. Няма да ви позволя да продължите разследването на своя глава. В никакъв случай, мисис Лейк. Вие имате нужда от пазач.

Последните му думи никак не й харесаха.

— Как мислите, мистър Марч, можете ли да ме държите вечно във въздуха? Съвсем скоро ще се наложи да ме пуснете.

— Не разчитайте много на това, мадам.

— Вие не сте джентълмен, сър.

— Веднъж вече ми го казахте. Преди три месеца. Е, ще се споразумеем ли да работим заедно, докато открием дневника?

— Аз нямам интерес да водя преговори с вас, сър. Тъй като вече имах възможността да се убедя, че не мога да направя и една крачка, без да се натъкна на вас, съм готова да обменяме информация и да търсим заедно.

— Мъдро решение, мисис Лейк.

— Обаче настоявам занапред да се откажете от подобни грубиянски прояви. — Той не й причиняваше болка, но усещането на силните му ръце беше странно обезпокояващо. — Крайно време е да ме пуснете, сър.

Без да каже дума, Тобиас я пусна на пода и когато тя стъпи здраво на краката си, се отдръпна назад.

Лавиния приглади полите си и зарови пръсти в косата си. Чувстваше се сгорещена, гневна и странно защо — задъхана.

— Държахте се безсрамно. Очаквам извинението ви, сър.

— Моля за извинение, мадам. У вас има нещо, което събужда най-лошите ми инстинкти.

— Майко мила — пошепна Емелин. — Струва ми се, че партньорството не започна по най-добрия начин.

Лавиния и Тобиас се обърнаха да я погледнат. Ала преди да са казали и дума, вратата се отвори и в кабинета влезе мисис Хилтън с тежка табла.

— Аз ще налея чая — извика облекчено Емелин и грабна таблата от ръцете на старата готвачка.

Когато напълниха чашите, Лавиния се бе овладяла напълно. Тобиас стоеше до прозореца, скръстил ръце на гърба и се взираше към мъничката градина навън. По напрегнатите му рамене личеше, че все още е в опасно, непредвидимо настроение. Все пак Лавиния изтълкува мълчанието му като добър знак. Поне вече не я наричаше пълна идиотка.

Когато Емелин й подаде чашата, Лавиния отпи голяма глътка от силния чай и внимателно остави чашата на масичката.

Големият часовник на стената удари кръгъл час.

— Да започнем отначало — заговори безизразно Тобиас. — Какво точно казахте на мисис Доув?

— Истината.

— Проклятие.

Лавиния се покашля.

— Казах й, че съм жертва на изнудване и че съм открила къде живее изнудвачът. Казах й също, че когато съм отишла в жилището му, съм установила, че някой е бил там преди мен. Обясних, че дневникът, споменат от Холтън Феликс в писмата му, е изчезнал и че съм намерила адреса й в една ужасна книга в спалнята му.

Тобиас се обърна бързо.

— Ето какво било! Знаех си, че сте открили нещо в стаята му. Разбрах го по лицето ви. По дяволите, защо не ми казахте веднага?

— Мистър Марч, ако продължавате да ме ругаете на всяка крачка, няма да постигнем особен успех.

Мъжът стисна зъби, но не възрази.

— Продължавайте.

— За съжаление това е всичко, което имам да кажа. Мисис Доув не призна, че също е жертва на изнудване, но аз съм убедена, че и тя е получила писмо от Холтън Феликс. Предложих й да стане моя клиентка, но тя отказа. — Лавиния вдиша ръце и заключи: — Тогава станах и си отидох. — Не посмя да спомене, че е напуснала къщата под заплахата да я изхвърлят.

— Казахте ли й, че снощи и аз съм бил в къщата на Феликс? — попита строго Тобиас.

— Не. Изобщо не споменах, че и вие сте замесен в историята.

Тобиас остана мълчалив известно време. Очевидно размишляваше върху чутото. Посегна към чашата си, оставена на масичката до голямото кресло, и изпи чая си.

— Казахте, че дамата е вдовица?

— Да. Една от бавачките в парка ми разказа, че мъжът й починал преди около година, малко след като обявили годежа на дъщеря си на великолепен бал.

Тобиас, който тъкмо се готвеше да остави чашата си върху чинийката, спря насред движението. В очите му светна интерес.

— А каза ли ви как е умрял мъжът?

— Заболял внезапно, докато обикалял именията си. Не знам нищо повече. Не я разпитах по-подробно.

— Разбирам. — Тобиас остави внимателно чашата си. — Значи дамата отказа да признае, че е изнудвана?

— Отказа. — Лавиния се поколеба. — Отрече да е получила писма с искания за пари. Но поведението й ме убеди, че много добре знае за какво говоря. Според мен тя е отчаяна и няма да се учудя, ако много скоро ми се обади.