Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Лавиния Лейк/Тобиас Марч (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Slightly Shady, (Пълни авторски права)
Превод от
[Няма данни за преводача; помогнете за добавянето му], ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 56 гласа)

Информация

Разпознаване и начална корекция
Xesiona (2009)
Сканиране
?

Издание:

Аманда Куик. Любов по неволя

ИК „Ирис“

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от Евелина)

17

В „Грифон“ беше топло и сухо, но това беше всичко, което би могло да се причисли към предимствата на задимената таверна. Въпреки това Тобиас беше убеден, че във влажна, мъглива нощ като тази те не са за пренебрегване.

Огънят в огромната камина пламтеше буйно и огряваше помещението със злобно трепкащата си светлина. Слугините бяха едри, пълни, весели — всички до една. Смайлинг Джек, собственикът на кръчмата, ги харесваше такива.

Специално за вечерта Тобиас се бе преоблякъл. Носеше вехт панталон, с каквито ходеха работниците по доковете, лошо ушит сюртук, безформен каскет и груби ботуши. Затова, докато се промъкваше между масите, никой не му обърна внимание. Гостите на „Грифон“ бяха от най-нисшите слоеве на обществото. Тобиас намираше, че куцането, което иначе го нервираше, днес подхожда на облеклото му. Повечето мъже по масите имаха едно или друго нараняване. Куцане като неговото беше ежедневие. Също както грозни белези по лицето и липсващи пръсти, превръзки на очите и дървени крака. В залата имаше от всички видове.

Слугиня с пищни гърди му препречи пътя и го дари с окуражителна усмивка.

— Здрасти, красиви господине, какво ще желаете тази вечер?

— Имам работа със Смайлинг Джек — отговори тихо Тобиас.

Беше си създал навика да не общува с обслужващия персонал и гостите на „Грифон“. Грубият акцент на доковете, който използваше при посещенията си, издържаше само кратки разговори. Не беше сигурен дали ще успее да проведе по-дълъг и обстоен разговор.

— Джак е в стаята си отзад. — Слугинята посочи към края на коридора и му намигна. — По-добре почукайте, преди да влезете.

Тя изчезна сред тълпата, вдигнала високо празната табла.

Тобиас мина между масите и пейките и тръгна по мрачния коридор, водещ към помещението, наречено от Смайлинг Джек „кабинет“. Спря пред дебелата врата и се вслуша напрегнато. Щом чу приглушен женски смях, почука силно.

— Изчезвай, който и да си. — Гласът на Джек изгърмя като товар въглища. — Имам важна работа.

Тобиас сложи ръка на бравата и натисна. Вратата се отвори навътре. Той направи крачка напред и се огледа.

Смайлинг Джек, грамадният собственик на „Грифон“, се бе настанил зад издрасканото си писалище. Бе заровил лице в едрите, голи гърди на жената, която седеше в скута му. Полите й бяха вдигнати до талията и разкриваха пищен бял задник.

— Получих съобщението ти — изрече спокойно Тобиас.

— О, ти ли си, Тобиас? — Джек вдигна глава, примигна и се засмя. — Малко си подранил май.

— Не.

Джек изръмжа нещо и цапна жената по дупето.

— Изчезвай, миличка. Приятелчето ми бърза. Не виждаш ли, че тази вечер няма никакво търпение?

Жената се изкиска развеселено.

— О, я стига, Джек. — Тя размърда задните си части и обясни: — Аз ще си седя тук и ще продължим онова, което започнахме, а вие двамата ще си обсъждате деловите въпроси.

— Боя се, че няма да стане, сладурче. — Джек въздъхна със съжаление и я вдигна внимателно от скута си. — Отклоняваш вниманието ми, нали разбираш. Не мога да се концентрирам върху работата си, докато ти си тук.

Жената се засмя гърлено, стана и разтърси полата си. После намигна на Тобиас. Явно не бързаше да напусне помещението. Хълбоците й се поклащаха изкусително, докато напускаше стаята, и двамата мъже я изпратиха с погледи. Вратата се затвори зад нея и смехът й постепенно заглъхна по коридора.

— Нова келнерка. — Джек затвори панталона си. — Смятам, че ще е много добра.

— Явно има весел характер. — Тобиас изостави акцента на доковете. Двамата с Джек се познаваха достатъчно добре.

Тобиас знаеше например историята на гротескния белег, който бе донесъл на собственика името Смайлинг Джек. Раната от нож, нанесена му от една бедна шивачка, трябваше да бъде зашита с няколко шева. Дълбока и опасна, тя започваше от ъгъла на устата и стигаше до ухото. След като зарасна, Джек заприлича на ухилен череп.

— Точно така, приятелю. — Джек стана от стола, разкърши масивното си тяло и даде знак на Тобиас да седне на един от тапицираните с кожа столове пред камината. — Заповядай, разположи се удобно. Нощта е ужасна. Ще ти почерпя с моето хубаво бренди, за да прогони студа от тялото ти.

Тобиас посегна към най-близкия стол, обърна го и го възседна. Скръсти ръце върху облегалката и се опита да пренебрегне болката в крака.

— С удоволствие ще пийна малко бренди — каза той. — Какви новини имаш за мен?

— Няколко. Със сигурност ще те заинтересуват. Нали ме помоли да проуча жените на Невил. — Джек наля щедри порции бренди в две чаши. — Е, поогледах се и открих няколко интересни нещица.

— Слушам те.

Джек подаде едната чаша на Тобиас и се върна на стола зад писалището си.

— Ти ми каза, че обикновено Невил си взема жени от бордеите, вместо да ги търси сред модните куртизанки. Оказа се прав.

— Какво научи за тях?

— Не ми е съвсем ясно защо се задоволява с евтини уличници, но едно мога да ти кажа. Когато жени от бордеите се хвърлят в реката, властите не ги е грижа. — Джак се намръщи и белегът му се разкриви ужасяващо. — Някои хора даже казват: добре, че се е удавила. Една проститутка по-малко.

Тобиас отпи глътка бренди.

— Да не би да намекваш, че не само една, а няколко любовници на Невил са се хвърлили в реката?

— Нямам представа колко жени са се удавили, след като ги е захвърлил, но за две съм сигурен. Първата жена с разбито сърце се казваше Лизи Пратер и се е удавила преди година и половина. Името на втората беше Алис и преди няколко месеца я извадиха от реката. Според слуховете има още три, които са сложили край на живота си по същия начин.

Тобиас отпи отново от бавно стоплящото се бренди в ръцете му.

— Трудно ми е да повярвам, че цели пет жени са били толкова съкрушени от раздялата с Невил, че са посегнали на живота си.

— Прав си. — Джек се облегна назад и столът му изскърца тревожно. Той пренебрегна предупреждението и скръсти ръце върху огромния си корем. — Виж, такива неща се случват, макар и не често. Винаги се намира някое глупаво момиче да повярва, че богатият покровител е истинската му любов. Нормално е, когато връзката приключи, да полудее от мъка. Но повечето жени знаят с какво се захващат, като се съберат с мъж в позицията на Невил. Обслужват го и се стараят да измъкнат колкото може повече от него, а като им каже, че вече трябва да си плащат наема сами, започват да си търсят друг покровител.

— Знам. Това е сделка, изгодна и за двете страни.

— Точно така. — Джек отпи голяма глътка бренди, остави чашата и изтри устата си. — А сега слушай внимателно, защото идва най-интересната част от историята.

— Какво искаш да кажеш?

— Сали, последната любовница на Невил, също е изчезнала. От вчера следобед никой не я е виждал.

Тобиас не се помръдна.

— И тя ли е в реката?

— Още е рано да се каже. Не съм чул да са извадили труп от Темза, но обикновено минават по няколко дни. Всичко, което мога да кажа, е, че Сали е изчезнала. А щом моите информатори не са могли да я намерят, значи наистина я няма.

— Проклятие… — Тобиас разтърка крака си.

Смайлинг Джек го остави да помисли над новината, преди да продължи.

— Има и още нещо, което сигурно искаш да знаеш.

— За Сали ли?

— Не. — Джек понижи глас, макар че бяха сами в стаята. — Става въпрос за Блу Чеймбър. Пак започнаха да се носят слухове.

Тобиас присви очи.

— Нали ти казах, че Блу Чеймбър приключи! Азур и Карлайл са мъртви. Третият успя да се скрие, но аз ще го намеря. Няма да се спра пред нищо.

— Онова, което казваш, сигурно е вярно. Но ако се съди по слуховете, които се носят по улиците, в момента се води малка частна война.

— И кой воюва?

Джек вдигна рамене.

— Това не мога да кажа, но чух, че който спечели, ще поеме контрола над остатъците от Блу Чеймбър. Разправят, че планирал отново да изгради империята, рухнала след смъртта на Азур.

Тобиас се загледа в огъня. Трябваше много внимателно да обмисли изненадващата новина.

— Задължен съм ти за тази информация — каза най-после.

— Ами да. — Смайлинг Джек се засмя доволно. — Длъжник си ми. Но няма за какво да се притеснявам. Ти винаги си плащаш сметките.

 

 

Докато беше седял в „Грифон“, мъглата се беше сгъстила. Тобиас спря на улицата и се огледа. Светлините от кръчмата не стигаха далеч. Осветяваха мъглата и изглеждаха странно ярки, но не разкриваха почти нищо.

След минута размисъл той прекоси улицата, устоявайки на порива да вдигне яката на прастарото си палто и да закрие ушите си. Дебелата вълна щеше да прогони студа, но и щеше да закрие гледката настрани и да приглуши шумовете на нощта. В тази част на Лондон човек имаше нужда от всичките си сетива.

Тобиас забърза през мъглата и скоро потъна в мрака. Улицата изглеждаше пуста. В нощ като тази това не беше изненадващо.

Когато най-сетне остави зад гърба си неестествените светлини от „Грифон“, той тръгна по слабата светла ивица, която прорязваше мрака. Предположи, че тя идва от фенера на спряла карета, и се запъти натам, като се стараеше да върви по средата на улицата, колкото може по-далече от неосветените странични улички и тъмните входове на къщите.

Въпреки всички предпазни мерки единственото предупреждение беше тихият, плъзгащ се шум от стъпките на мъж, който тръгна след него. Уличен крадец.

Тобиас се пребори с напора да се обърне и да застане срещу нападателя. Знаеше, че това няма да му помогне. Лондонските улични разбойници ходеха винаги по двама.

Затова се стрелна настрана и потърси защита в най-близката стена в гърба си. Остра болка прониза левия му крак, но внезапната промяна на посоката изпълни целта си. Мъжът зад него загуби следата.

— По дяволите, изгубих го.

— Запали фенера. Побързай, човече. Хайде, давай, иначе никога няма да го намерим в тази проклета мъгла.

Това е отговор на въпроса ми, каза си Тобиас. Наистина го гонеха двама улични разбойници. Гневните гласове издаваха къде са застанали.

Той извади пистолета от джоба си и зачака.

Първият мъж изруга ядно и се захвана с фенера. Когато блесна светлина, Тобиас видя целта и натисна спусъка. Трясъкът на пистолета отекна по цялата улица, фенерът се счупи.

Разбойникът изкрещя и изпусна фенера. Маслото се разля по паважа и избухна в ярки пламъци.

— Проклятие, онзи има пистолет — изохка вторият разбойник.

— Да, обаче си изстреля барута, нали? Вече няма полза от оръжието.

— Някои хора носят по два пистолета.

— Не и когато не очакват проблеми. — Мъжът се очерта на фона на трепкащата светлина, която хвърляше запаленото масло. Ухили се като същински дявол и надигна глас: — Ей ти, там в мъглата! Дошли сме да ти предадем важно послание.

— Няма да ти отнемем много време — присъедини се към него другарят му. — Искаме само да сме сигурни, че разбираш колко сериозно е посланието.

— Къде е той? Нищо не виждам, по дяволите!

— Млъкни и се ослушай, жалки глупако!

Каретата в другия край на улицата се раздвижи. Тракането на колелата и тропотът на копита по влажните камъни отекнаха в нощта. Тобиас се възползва от шума, свали кърпеното си палто и го окачи на желязната решетка наблизо.

— Проклятие, онзи гаден нощен пазач върви право в нашата посока! — извика един от разбойниците.

„Само не колата на нощния пазач“, помисли си Тобиас и излезе напред, за да не я пропусне. „Моля, само не колата на нощния пазач. Всяко друго превозно средство, само това не.“

Люлеещият се фенер почти се изравни с него. Мъжът на капрата крещеше и пляскаше с юздите по гърбовете на конете, за да ги подкани да бързат. Тобиас посегна и се хвана за каретата.

Ужасната миризма от вътрешността го улучи като удар. Нощният пазач си беше свършил работата: беше събрал боклука от домакинствата и магазините в квартала и беше изпразнил частните клозети. Тобиас се опита да задържи дъха си, докато се изтегли на капрата.

— Не можа ли да намериш друга кола? — попита укорно той, когато най-сетне се отпусна на седалката до кочияша.

— Съжалявам. — Антъни плесна отново по гърбовете на конете. — Когато съобщението ти стигна до мен, беше вече доста късно. Не намерих нито една свободна карета. В нощ като тази всички са заети.

— Ето го — изкрещя зад тях един от разбойниците. — Ей там, пред парапета. Виждам палтото му.

— Бях принуден да вървя пеша. — Антъни повиши глас, за да надвика тропота на конете. — Срещнах нощния пазач и му предложих малко пари, за да използвам колата му. Обещах да му я върна след час.

— Сега те хванахме — изкрещя другият разбойник. По паважа отекнаха стъпки.

— Какво е това, по дяволите? Няма го! Сигурно се е качил на колата на нощния пазач. Проклятие!

В нощта отекна изстрел и Тобиас подскочи стреснато.

— Не се притеснявай — успокои го Антъни. — Сигурен съм, че скоро ще си намериш ново палто, което да прилича досущ на старото.

В мъглата отекна втори изстрел. Конете на нощния пазач се подплашиха. Това не беше част от нормалната им работа. Наострили уши, двете стари кранти препуснаха в нощта.

— Изчезна, казвам ти! Толкова труд, а сега няма да ни платят. Трябва да го хванем!

След като гласът на разбойника заглъхна, Тобиас каза:

— Планът ми беше прост и разумен. Всичко, което се искаше от теб, беше да намериш карета и да ме чакаш на улицата пред „Грифон“, в случай, че възникнат проблеми и стане наложително да изчезна бързо.

— Необходима предпазна мярка, като се има предвид в какъв квартал сме попаднали. — Антъни плющеше с юздите и въодушевено играеше ролята на кочияш. — Само си помисли какво можеше да се случи, ако не ми беше изпратил съобщение да те чакам пред кръчмата.

— Знаеш ли, дори за миг не си помислих, че ще използваш колата на нощния пазач. А може би трябваше…

— Умният мъж работи със средствата, които са му подръка. Ти си ме научил да действам така — отговори ухилено Антъни. — Казах ти, всички наемни карета бяха заети. Обстоятелствата ме принудиха да прибягна до това средство. Проявих инициативност.

— Инициативност ли?

— Точно така. Къде отиваме сега?

— Първо ще върнем това прекрасно превозно средство на законния му собственик и ще му платим за услугата. След това ще се приберем вкъщи.

— Още не е много късно. Не искаш ли да отидеш в клуба си?

— Портиерът няма да ме пусне. Ако още не си забелязал, и двамата имаме спешна нужда от баня.

— Мисля, че си прав.

 

 

След час Тобиас излезе от ваната, изсуши се пред огъня и облече халата си. Слезе долу и намери окъпания Антъни да облича чист панталон и риза, които бе взел от старата си стая.

— Е? — Антъни се настани в най-удобното кресло и протегна крака към огъня. Дори не се обърна да види как изглежда Тобиас. — Разкажи ми всичко. Как мислиш, дали онези двамата са обикновени улични разбойници?

— Не. Казаха, че им плащат, за да ми предадат някакво послание.

Тобиас застана пред огъня с ръце в джобовете на халата.

— Предупреждение ли?

— Очевидно.

Антъни леко извъртя глава към него.

— От човек, който не желае да продължиш разследванията си?

— Нямах време да ги разпитам по-подробно. Възможно е посланието да идва от човек, който желае да спра разследванията си. Но има и друг заподозрян.

Антъни му хвърли знаещ поглед.

— Помфри?

— Не приех сериозно предупреждението на Крекбърн, но е възможно да е бил прав, като ми каза, че Помфри ще пожелае да си отмъсти за случилото се в театъра.

Антъни помисли малко и кимна.

— В това има смисъл. Помфри не е от хората, които уреждат споровете по цивилизован начин. — Направи кратка пауза и попита: — Ще разкажеш ли на мисис Лейк какво се случи тази вечер?

— По дяволите, какво си мислиш за мен? Да не смяташ, че съм луд? Естествено, че няма да й разкажа нищо за днешните си приключения.

Антъни кимна.

— Знаех си, че ще реагираш така. За теб е нормално да я оставиш в неведение, защото не искаш да се разтревожи за сигурността ти.

— Това няма нищо общо — изфуча Тобиас. — Няма да й разкажа за срещата с двамата улични разбойници, защото съм сигурен, че тя ще се възползва от случая, за да ми изнесе цяла лекция.

Антъни изобщо не си направи труда да скрие смеха си.

— Сигурно няма да се различава много от лекцията, която ти й прочете, когато ти призна, че се е преоблякла като чистачка и е отишла в музея на Хугет, за да се забърка в неприятности.

— Правилно. Ще бъде ужасно, ако трябва да изслушам същата канонада от ругатни.

 

 

Лавиния почти бе привършила закуската си, когато чу гласа на Тобиас в коридора.

— Не се притеснявайте, мисис Хилтън, вече знам пътя. Сам ще съобщя за идването си.

Емелин посегна към маслото и се усмихна.

— Както личи, имаме ранен посетител.

— Вече се чувства у нас като у дома си, нали? — Лавиния хапна още малко яйца. — Какво ли търси тук в такъв ранен час? Ако си мисли, че ще ме принуди да изслушам още няколко от поученията му, ужасно се е излъгал. Или си е въобразил, че още не ми е казал да не излизам от къщи, без да го уведомя предварително?

— Успокой се, Лавиния.

— Как да се успокоя, когато става въпрос за мистър Марч? Този човек вечно създава безпокойства. — Лавиния престана да дъвче, защото й бе хрумнала нова мисъл. — Велики боже, питам се… дали пък не се е случило нещо лошо?

— Глупости. Мистър Марч говореше съвсем нормално.

— Имах предвид, че може да е станало нещо, засягащо разследванията ни.

— Ако беше станало нещо, сигурно щеше да ти съобщи веднага.

— Не разчитай много на това — заяви мрачно Лавиния. — Както ти обясних още в Италия, мистър Марч играе тъмна игра.

Вратата се отвори. Тобиас влезе в стаята за закуска и изпълни малкото, уютно помещение със силата на мъжкото си присъствие. Лавиния бързо преглътна яйцата си и се опита да пренебрегне тихата възбуда, която я обзе при появата му. Какво имаше у този човек, че събуждаше у нея неприлични чувства? Не беше нито особено едър, нито красив в общоприетия смисъл на думата. Изобщо не си правеше труда да се държи изискано, не се преструваше на джентълмен… освен това със сигурност имаше нужда от добър шивач.

На всичкото отгоре тя изобщо не беше сигурна, че той има специално отношение към нея. Макар да я желаеше, надали я харесваше особено. Двамата не бяха свързани чрез въздушна, метафизична връзка, в отношенията им нямаше поезия. Точно обратното, те бяха делови партньори и се желаеха чисто физически. Изобщо не беше сигурна, че във връзката й с Тобиас има нещо изключително.

Лавиния се запита дали странните чувства, които изпитваше винаги при появата му, имат нещо общо с нервите й. Не би било изненадващо, каза си тя, като се имаше предвид под какво напрежение живееше в последно време.

Объркана от тази възможност, тя смачка салфетката в скута си и хвърли сърдит поглед към ранния посетител.

— Какво правите тук толкова рано, мистър Марч?

Изненадан от нелюбезното посрещане, мъжът вдигна вежди.

— И аз ти желая хубав ден, Лавиния.

Емелин се намръщи укорително.

— Не й обръщайте внимание, мистър Марч. Вероятно не е спала добре през нощта. Седнете, моля. Желаете ли чаша кафе?

— Благодаря ви, мис Емелин. Ще ми бъде приятно.

Лавиния видя с каква предпазливост седна на празния стол и на челото й се изписа загрижена бръчка.

— Да не сте навехнали крака си, сър?

— През нощта го пресилих малко и сега ме наболява. — Тобиас се усмихна на Емелин и пое чашата с кафе от ръцете й. — Няма причини за безпокойство.

— Не се безпокоя — увери го високомерно Лавиния. — Само проявих любопитство. Какво правиш с крака си, е само и изцяло твоя работа.

Тобиас я погледна развеселено.

— Мога само да се съглася с тази забележка, мадам.

Изведнъж в съзнанието й блесна споменът как през онази нощ в каретата той мушна краката си между нейните. Погледите им се срещнаха през масата и тя разбра с ужасяваща яснота, че и той си спомняше за онова страстно интермецо.

Уплашена, че ще се изчерви от смущение, Лавиния отново се зае с яйцата в чинията си.

Емелин, която не забелязваше нищо от бушуващите помежду им чувства, се усмихна на Тобиас.

— Да не би снощи да сте танцували, сър?

— Не — поклати глава мъжът. — Кракът ми не понася танците. Посветих се на други упражнения.

Лавиния стисна здраво вилицата и кокалчетата на пръстите й побеляха. Ами ако Тобиас беше прекарал нощта при друга жена?

— Днес имам много работа — заяви рязко тя. — Може би ще бъдеш така добър да ни обясниш защо си дошъл в този ранен час.

— За да ти кажа, че и аз имам планове за днешния ден. Може би трябва да ги съгласуваме.

— Имам намерение да говоря с мисис Воун и да я помоля да ми каже мнението си за восъчните фигури в галерията на горния етаж — обясни Лавиния.

— Добро намерение. — Тобиас я удостои с учтиво питаща усмивка. — Но как смяташ да я вкараш в онова помещение? Разбира се, ако се съгласи да разгледа фигурите. И нея ли ще преоблечеш като чистачка?

Пренебрежителното му държание я извади от равновесие.

— Не, измислих друг начин, за да я въведа в галерията. Сигурно няма да е трудно да подкупим момчето, което продава билети на входа.

— Ти говориш напълно сериозно, нали? — Тобиас остави чашата с кафе на масата и се наведе към нея. — По дяволите, Лавиния, много добре знаеш, че не искам да влизаш сама в онзи музей.

— Няма да съм сама. Мисис Воун ще е с мен. — Тя замълча за миг. — Ти също си поканен да дойдеш с нас, ако желаеш.

— Благодаря ти — отвърна подигравателно той. — Приемам с радост.

Настана кратко мълчание. Тобиас протегна ръка и си взе препечена филийка. Лавиния видя как блеснаха зъбите му, когато я захапа, и преглътна.

— Още не си ми казал защо дойде толкова рано — напомни му тя.

Тобиас дъвчеше замислено.

— Дойдох да те попитам дали желаеш да ме придружиш. Трябва да потърся една жена на име Сали Джонсън.

— Коя е Сали Джонсън?

— Последната любовница на Невил. Завчера е изчезнала безследно.

— Не разбирам. — Любопитството й веднага се събуди. — Мислиш ли, че има някаква връзка с разследването ни?

— Още не мога да кажа. — Лицето му изрази предпазливост. — Но имам неприятното усещане, че връзката ще се появи.

— Разбирам. — Лавиния стана малко по-любезна. — Хубаво е, че дойде рано сутринта, за да ме уведомиш за плановете си и да ме помолиш да те придружа.

— Искаш да кажеш, за разлика от тайнствеността, с която ти проведе вчерашните си разследвания при Хугет? — Тобиас кимна. — Права си. Може би — за разлика от теб — аз приемам по-сериозно споразумението ни да работим като партньори.

— Това не е вярно. — Лавиния почука с вилица по чинията си. — Какво ти става, Тобиас? Защо ме молиш да дойда с теб?

Той хапна още малко от филийката и я погледна настойчиво.

— Причината е, че ако имам късмет да намеря Сали, трябва да поговоря с нея. Предполагам, че тя ще бъде по-откровена с жена, отколкото с мен.

— Знаех си. — Лавиния кимна доволно. — Дошъл си не защото ме смяташ за равностоен партньор, а защото имаш нужда от моята помощ в собствените си разследвания. Какво очакваш от мен? Да хипнотизирам Сали и да я накарам да говори откровено?

— Винаги ли трябва да поставяш под въпрос мотивите ми?

— Когато става въпрос за теб, сър, предпочитам да действам предпазливо.

Тобиас се усмихна и очите му засвяткаха.

— Не винаги, Лавиния. Не забравяй, че досега си направила най-малко две изключения от правилото.