Аманда Куик
Любов по неволя (12)

11

Тобиас се върна бавно в действителността. Както установи, каретата все още се движеше. Още известно време можеше да се наслаждава на удобството.

— Тобиас?

— Ммм?

Лавиния се раздвижи леко под него.

— Мисля, че ей сега ще пристигнем пред дома ми.

— Знаех си, че ще кажеш това. — Той сложи ръка на гърдите й. Толкова прекрасно оформени. И твърди като ябълки.

Вероятно не беше добре да мисли отново за зрелите плодове. Лавиния беше права. Сигурно бяха много близо до малката й къща на Клермънт Лейн.

— Побързай, Тобиас. — Тя се размърда отново под него. — Трябва да си оправим дрехите. Само си помисли колко ужасно ще бъде, ако лакеят на мисис Доув ни види в това състояние.

Ужасът в гласа й го развесели.

— Успокой се, Лавиния. — Седна бавно, като си остави достатъчно време да целуне вътрешната страна на голите й бедра.

— Тобиас!

— Чувам те, мисис Лейк. Ако не понижиш малко глас, ще те чуят и кочияшът, и лакеят отзад.

— Побързай. — Тя седна и задърпа корсажа си. — Всеки миг ще спрем. Божичко, надявам се да не сме изцапали възглавниците на мисис Доув. Какво ще си помисли за нас?

— За мен е все едно какво си мисли мисис Доув. — Тобиас пое дълбоко аромата на страстта им, който все още изпълваше вътрешността на каретата. — Тя вече не ни е клиентка, както знаеш.

— За бога, Тобиас, тя е дама от висшето общество. — Лавиния стегна корсета си и с бързи трескави движения оправи деколтето на роклята. — Сигурна съм, че не е свикнала да използват елегантната й карета като евтино наемно возило.

Той я гледаше, без да е в състояние да потисне чувството на дълбоко задоволство. Жълтата светлина на фенера танцуваше по разрошената коса и позлатяваше червените кичури. Бузите й бяха зачервени, а лицето бе огряно от топло сияние, което не можеше да се скрие.

Ала в очите й имаше паника.

— Надявам се, че не се срамуваш — изрече тихо той. — И не те страх, че мисис Доув ще си помисли, че не си дама, ако разбере какво се е случило в каретата й.

Лавиния все още се занимаваше с корсета си.

— Сигурно ще си помисли, че не съм по-добра от жените, които се мотаят из Ковънт Гардън по всяко време на деня и нощта.

Тобиас вдигна рамене. Все още беше в плен на задоволството и не си блъскаше главата с такива дреболии.

— Какво те е грижа? За мен е все едно какво си мисли тя за нас.

— Не искам никой клиент да ме смята за лека жена.

— Тя е бивша клиентка.

Лавиния гневно стисна зъби.

— Много добре знаеш какво имам предвид. В нашата професия е важно да станеш известен чрез устна пропаганда. Не можем да пускаме обяви във вестниците, нали? Разчитаме само на препоръките на доволните клиенти.

— Лично аз в момента съм напълно доволен. Това важно ли е?

— Разбира се, че не. Ти си моят делови партньор, не си ми клиент. Недей да ме дразниш, Тобиас. Много добре знаеш, че не мога да допусна мисис Доув да разкаже на приятелите си, че не съм нищо повече от… от…

— Не си такава — отговори енергично той. — И двамата го знаем. Защо тогава да се задълбаваме в темата?

Лавиния примигна, сякаш не бе проумяла този прост въпрос.

— За мен е важен принципът.

Тобиас кимна.

— И преди си говорила за принципи. Предполагам, че са важни за теб. Но това е нещо съвсем друго. То е въпрос на разум. Не искам да ти стане навик да не вземаш пари от клиентите си, когато са извършили нещо, което не е в съгласие с принципите ти. Ако мисис Доув все пак реши да ти изпрати известна сума, въпреки всички лоши думи, които си разменихте тази вечер, аз те съветвам настойчиво да я приемеш.

Лавиния престана да се бори с корсета си и го изгледа гневно.

— Как смееш да намираш смешни страни в тази история?

— Извини ме, Лавиния. — Той я обърна с гръб към себе си и оправи корсета. — Но имам чувството, че ще изпаднеш в истерия.

— Как смееш да ме обвиняваш, че съм истерична? Естествено е да съм загрижена за доброто си име. Това е напълно нормално. Не искам някой или нещо да ме принуди отново да сменя професията си. Това е крайно напрягащо.

Тобиас се усмихна.

— Мисис Лейк, уверявам те, че ако някой посмее да постави под въпрос честта ти, аз ще я защитавам с всички средства, даже на дуел.

— Ти си твърдо решен да обръщаш нещата на шега, нали?

— Наметката ти е малко смачкана, но ще установиш, че възглавниците са в отлично състояние. Ала дори и да не бяха, сигурен съм, че кочияшът ще се погрижи на сутринта да са безупречни. Без нито едно петънце. Негова задача е да поддържа колата в добро състояние.

— Божичко, наметката ми! — Ужасът прогони топлината от лицето й. Тя пребледня. Надигна се сковано от седалката и вдигна наметката от възглавницата. — Олеле!

— Лавиния…

Тя седна на отсрещната страна и изтърси наметката си. После я вдигна към очите си и се взря ужасено долния й край.

— О, не! Това е ужасно. Повече от ужасно.

— Лавиния, защо си толкова разстроена? Надявам се, че не е от загубата на клиентката ти?

Тя се направи, че не го чува. Завъртя наметката и му показа тъмното влажно петно.

— Виж какво направи, Тобиас. Унищожи наметката ми. В никакъв случай не мога да покажа това петно. Мога само да се надявам, че ще успея да го отстраня, преди някой от домакинството ми да го забележи.

Прекалената й загриженост за възглавниците и наметката сложи край на доброто му настроение. Любовната игра беше най-възбуждащото му преживяване от много време насам. Беше готов да се закълне, че и тя е задоволена. Спомни си изненадата в гласа й, когато стигна до върха на насладата — тя му показа, че до тази вечер Лавиния не е познавала чувството на сексуалното задоволяване.

А сега, вместо да се наслаждава на съвместно преживяната радост, тя говореше през цялото време за проклетото петно.

— Моите поздравления, Лавиния. Отлично играеш ролята на трогателната лейди Макбет. Сигурен съм, че като помислиш малко за случилото се между нас, ще разбереш, че е много по-добре доказателството за сливането ни да е върху наметката ти, отколкото някъде другаде.

Тя се загледа несигурно в кадифената възглавница до него.

— Да, естествено. Би било ужасно петното да остане на седалката. Но, както ти вече каза, тя изглежда напълно в ред.

Каретата забави ход. Тобиас дръпна завеската и установи, че се движат по Клермънт Лейн.

— Нямах предвид седалката.

— Господи, сър, къде другаде би имало значение това петно, ако не на възглавниците на мисис Доув?

Тобиас я погледна втренчено и не отговори. Лавиния смръщи чело. В погледа й се четеше объркване. Ала само след секунди блесна разбиране.

— Да, естествено — изрече безизразно и сведе глава. Сгъна наметката и я остави до себе си.

— Нямаш причини да се смущаваш от мен, Лавиния. И двамата имаме известен опит в брачното легло. Не сме ученици.

Лавиния се обърна към прозорчето.

— Да, естествено.

— И след като стигнахме дотам, позволи ми да бъда откровен. Както личи по проклетото петно на наметката та, аз се постарах да те предпазя по единствения начин, който беше възможен при дадените обстоятелства. — Гласът му омекна. — Но и двамата знаем, че няма гаранция. Последствия винаги са възможни.

Лавиния стисна здраво сгънатата наметка.

— Да, естествено.

— Ако настъпят последствия, ти ще говориш с мен, нали?

— Да, естествено. — Този път отговорът беше с две октави по-висок от предишния.

— Признавам, че страстта ме накара да се забравя. Следващия път ще бъда по-добре подготвен. Ще се постарая да набавя необходимите предпазни средства, за да се наслаждаваме спокойно един на друг.

— О, виж ти, вече пристигнахме — извика тя с изкуствена веселост. — Най-сетне отново вкъщи.

Мускулестият лакей отвори вратичката на каретата и спусна стълбичката. Лавиния се устреми към изхода, сякаш бягаше от горяща сграда.

— Лека нощ, Тобиас.

Той протегна ръка и я задържа.

— Лавиния, сигурна ли си, че всичко е наред? Май не си на себе си.

— Защо мислиш така?

Усмивката, която му хвърли през рамо, блестеше като полирана стомана. Така се усмихваше преди много време, помисли си Тобиас. Не знаеше дали да го тълкува като добър знак.

— Вечерта беше много изморителна — заговори предпазливо той. — Вероятно нервите ти са опънати…

— Не мога да си представя от какво бих могла да съм изнервена. Само дето преди малко загубих единствената си клиентка, а хубавата ми наметка бе унищожена. Като допълнение през следващите дни ще се тревожа за някои много лични неща.

Тобиас й кимна окуражително.

— Спокойно можеш да хвърлиш вината за всичко това върху мен.

— О, вече го направих. — Лавиния подаде ръка на едрия лакей. — Всички трудности в живота ми се дължат на теб, сър. Ти си виновен за проблемите ми.

 

 

Защо всичко свързано с Лавиния беше така дяволски сложно? Тобиас влезе като хала в кабинета си, наля си солидна порция бренди и се отпусна тежко в любимото си кресло. Загледа се мрачно в догарящия огън и за стотен път си представи петното върху една добре позната наметка.

Вратата зад него се отвори.

— Най-сетне се прибра. — Антъни влезе в стаята с разхлабена вратовръзка и разкопчана риза. — Преди един час наминах да те видя на път към къщи, за да разбера има ли нещо ново. Хапнах малко от суфлето със сьомга. Казвал ли съм ти вече колко ми липсва готварското изкуство на Уитби?

— Как може да ти липсва, като всеки ден си тук. И на обяд, и на вечеря.

— Защото не искам да се чувстваш самотен. — Антъни се засмя тихо. — Не е в характера ти да се бавиш навън до такъв късен час. Предполагам, че си прекарал интересна вечер?

— Намерих дневника.

Антъни изсвири тихо през зъби.

— Браво на теб. Надявам се, че се откъснал страниците, които имат особена ценност за теб, за мисис Лейк и за клиента ти?

— Не беше нужно да късам нищо. Някой бе хвърлил проклетата тетрадка в огъня още преди да я намеря. Беше останало само колкото да разбера, че това е именно онзи дневник, но иначе е неизползваем.

— Разбирам. — Антъни зарови пръсти в косата си — това му помагаше да мисли. — Който и да е убил Феликс и да е взел дневника, вероятно е искал да ти даде да разбереш, че трябва да спреш разследванията, прав ли съм?

— Мисля, че да.

— Когато започна търсенето, ти каза, че в дневника се споменават доста хора. Всеки от тях би могъл да убие Холтън Феликс и да унищожи дневника, нали?

— Да.

— Какво каза Невил за последното развитие на нещата?

— Все още не съм го уведомил за последните събития — отговори Тобиас.

Антъни го изгледа любопитно.

— И какво ще правиш сега?

— Сега ли? Ще си легна. Какво друго бих могъл да направя?

— Тъкмо си тръгвах, когато видях пред къщата да спира извънредно елегантен екипаж. — Антъни се ухили многозначително. — Отначало си помислих, че кочияшът е сбъркал адреса. Но после те видях да слизаш.

— Каретата е собственост на клиентката на Лавиния. — Тобиас отпи голяма глътка бренди. — От тази вечер вече бивша.

— Защото намерихте дневника, предполагам.

— Не. Защото Лавиния отказа да работи повече за нея. Заяви на мисис Доув, че няма да приеме хонорара, който бяха уговорили.

— Не разбирам. — Антъни застана пред догарящия огън. — Защо, по дяволите, мисис Лейк не е пожелала да приеме полагащото й се възнаграждение?

— Направи го заради мен — отговори унило Тобиас.

— Заради теб?

— Въпросът е принципен, нали разбираш.

Антъни го изгледа объркано.

— Не, не разбирам. Не искам да нахалствам, Тобиас, но в онова, което казваш, няма смисъл. Какво си пил тази вечер?

— Почти нищо. — Тобиас почука с пръст по чашата. — Лавиния се отказа от клиентката си, защото мисис Доув си позволи да изложи живота ми на опасност.

— Би ли ми обяснил, моля те?

Тобиас му разказа цялата история. Когато свърши, Антъни остана дълго време замислен.

— Така значи — промърмори тихо той.

— Лавиния е много избухлива. Мисис Доув я разгневи с поведението си.

— Очевидно.

Тобиас разклати останалото бренди в чашата си.

— Мисля, че партньорката ми вече съжалява за привързаността си.

Антъни вдигна вежди.

— Защо го казваш?

— С последните си думи, преди да слезе от каретата, намекна, че за пореден път съм отговорен за всичките й проблеми.

Антъни кимна мъдро.

— От нейна гледна точка това е единственото възможно заключение.

— Не каза ли, че си тръгваш?

— Тази вечер си в лошо настроение, нали?

Тобиас се замисли над въпроса.

— Да, така мисля.

Антъни го оглеждаше заинтересовано.

— Доколкото си спомням, след като си взел дневника, си дошъл тук да се преоблечеш.

— Да.

— Тогава предполагам, че причината за ужасния ти външен вид е друга битка.

Тобиас заплашително събра вежди.

— Ако продължаваш с въпросите, ще ме видиш в истинското ми лошо настроение.

— О, май започвам да разбирам какво се е случило. Ти си целунал мисис Лейк, а тя ти се е отблагодарила с плесница.

— Мисис Лейк — отговори Тобиас, подчертавайки всяка дума — не ми отговори с плесница.

Антъни го зяпна и очите му се разшириха от ужас.

— Проклятие — пошепна задавено. — Нима твърдиш, че… наистина ли… с мисис Лейк? В каретата? Но тя е дама! Как можа?

Тобиас го погледна втренчено и Антъни преглътна напиращите на езика му обвинения. Обърна се бързо и се загледа в угасващата жарава.

Големият часовник неумолимо отмерваше секундите. Тобиас се опита да се намести по-удобно в голямото кресло. Не можеше да понесе мисълта, че младежът си е позволил да го укори. Този зелен хлапак, който не знаеше какво е сериозна връзка с жена.

След известно време Антъни се покашля.

— Знаеш, че тя има намерение утре вечер да отиде на театър. — Хвърли поглед към часовника и се подсмихна. — Всъщност тази вечер. Във всеки случай не е лошо да отидеш и ти. Мисис Лейк и мис Емелин ще бъдат в ложата на лейди Уортхем и дъщеря й. Не би било зле да посетиш дамите в ложата.

Тобиас сплете пръсти.

— Прав си. Ще го направя.

— Няма от какво да се страхуваш — продължи окуражено Антъни. — Никога не бих те оставил да плуваш сам в непознати води. Очевидно е, че се нуждаеш от водач. Ще се радвам да те придружа в театъра.

— А, ето какво било!

Антъни го изгледа невинно.

— Какво искаш да кажеш?

— Искаш да отидем на театър, защото много добре знаеш, че мис Емелин ще бъде там. Нужно ти е убедително извинение, за да направиш посещение в ложата на лейди Уортхем.

Антъни изкриви лице.

— Утре вечер Емелин ще бъде показана на пазара за женитби. Лавиния се надява да й намери подходящ жених, нали знаеш?

— Пожертваният Аполон. Спомням си.

— Точно така. Емелин е очарователна и умна девойка и много ме е страх, че планът на Лавиния ще успее.

Тобиас потрепери и Антъни млъкна уплашено.

— Сигурно кракът много те боли? След всичко, станало тази вечер…

— Не ме боли кракът. Боли ме, като мисля за мисис Лейк.

В момента Тобиас наистина нямаше болки. Вероятно от брендито. Но колкото повече размишляваше за случилото се, толкова по-ясно му ставаше, че болката в крака бе престанала да го мъчи много по-рано тази вечер. Горе-долу в момента, когато се приближи до Лавиния в каретата. Няма нищо по-добро от физическата любов, за да отклони мислите на мъжа от болката, каза си потиснато той.

— На твое място не бих се тревожил толкова за плановете на Лавиния. Емелин е интересна млада дама и е съвсем естествено да привлече внимание. Но когато се разчуе, че не очаква наследство, всички умни мамички от висшето общество ще се погрижат синовете им да не остават твърде дълго в нейната компания.

— Може и да си прав, но какво ще кажеш за досадниците и професионалните прелъстители? Много добре знаеш, че нито една млада дама не може да се опази от тях. Доставя им удоволствие да прелъстяват невинни момичета.

— Лавиния ще я пази. — Тобиас си спомни разумната реакция на Емелин в Рим и добави: — По-точно е да се каже, че мис Емелин е напълно в състояние да се опази сама.

— Въпреки това бих предпочел да не се стига дотам. — Антъни се хвана за перваза на камината. — Понеже преследваме едни и същи цели, бихме могли да работим съвместно, не намираш ли?

Тобиас издиша шумно.

— Ние с теб сме двама глупаци.

— Говори само за себе си. — Антъни се запъти решително към вратата. — Още сутринта ще се погрижа за билетите.

— Антъни?

— Какво има още?

— Споменах ли вече, че родителите на Лавиния са упражнявали месмеризъм?

— Не, но мис Емелин го спомена. И какво от това?

— Преди време се интересуваше от този шарлатански метод, доколкото си спомням. Смяташ ли, че опитен лечител би могъл да доведе пациент до състояние на транс, без той да забележи?

Антъни се изсмя тихо.

— Напълно е възможно мъж със слаб характер да стане жертва на такъв лечител, стига да е достатъчно опитен. Но нито за миг не мога да си представя, че мъж със силна воля и добре развита наблюдателност би позволил на когото и да било да го доведе до транс.

— Сигурен ли си?

— Освен ако така нареченият пациент сам не иска да изпадне в транс.

Антъни излезе в коридора и шумно затръшна вратата след себе си. Смехът му отекна в къщата.